Имаше ли всъщност истински избор

Демократическата държава се управлява
не от етически, а от юридически норми

(Серафим Соболев, 1939 г.)

Сигурно има причина възрастни и разумни хора да се кандидатират на избори, осъзнавайки че няма да спечелят, но аз не я знам. Сигурно има причина същите хора да се излагат с мерак и некомпетентност; с блясък в очите да скандират вдъхновени лозунги, в които сами не вярват; сигурно имат причина да твърдят, че са най-подходящи за място, на които нямат никаква представа какво ще вършат, ако (не дай, Боже!) ги изберат – сигурно има такава причина, но аз и нея не я знам. Най-сетне сигурно има причина и за това възрастни, здрави и разумни хора да гласуват за такива кандидати, сигурно има.

Може би причината на тези, които се кандидатират, е да дадат мило и драго, само да се запишат в лигата на големите политици – вижте го: той едно време беше кандидат за евродепутат! А може пък и да успяват да намерят отнякъде пари. Но кой и защо им дава – това вече е мистерия. Може би са извънземните или илюминатите. Или пък някой злодей (например Путин), който иска да раздроби и разпилее вота, макар че какъв му е интересът от това – питай илюминатите.

Що се отнася до избирателите, те гласуват екстравагантно или с позитивни, или с негативни мотиви. Позитивните: „Този е по-добър от всички останали, знае ги игрите в Европейския парламент; честен, почтен, трудолюбив; ще защитава моите интереси – лични, съсловни и национални – пред лицето на Европата“. Негативните: „Всички са маскари! Аз ще дам своя глас, своя скъпоценен глас, на някой друг, все едно на кой, за да разправям един ден на децата си как съм натрил мутрата на мафията и статуквото, та още им държи влага!“ Макар че ако наистина всички са маскари… Но да не се задълбочаваме.

Така минаха поредните европейски избори – големите си разпределиха депутатските места, някой и друг дребосък също намаза, а всички останали натриха мутрата на мафията и статуквото. Показаха им среден пръст и сега са щастливи. Защо се случи този пореден цирк?

Имаше ли всъщност истински избор?

Да, технически имаше. Обявихме конкурс кой ще пази бостана и се явиха бай Пешо, бай Тошо и бай Гошо. И ние със свъсени от размисъл чела започнахме да претегляме качествата на всеки от кандидатите. Телевизиите напращяха от експерти и анализатори. Дори се поскарахме – кой бе, бай Тошо ли! Той е ченге. Ами бай Гошо? Комунист! За бай Пешо да не говорим, той има къща за гости! И улисани в тази фина аргументация, забравихме, че изборите са европейски, а не загрявка за поредните национални.

Когато една цивилизация е решила да се самоубие, нищо не може да я спре.

В Европа също има интрига, но и там сякаш се подредиха хер Пешо, мосю Тошо и синьор Гошо. Каква е истинската интрига? Всички я знаем и много пъти сме я дъвкали – Съединени европейски щати или Европа на нациите, неолиберализъм или неоконсерватизъм. И за да не е чак толкова сложно – лява или дясна Европа, Европа на мечтите или Европа на реалностите.

Уви! Сякаш този въпрос вече получи своя отговор. Новият Европейски парламент се очертава да бъде твърде ляв. Ама как така?! Ами, ето така. Лявото си е ляво, независимо под какви имена се явява. В Европарламента може да няма партия с малко „б“ в скоби след името си – (болшевики), но това е въпрос само на елементарна мимикрия. Истината е, че евентуалните депутати с по-скоро лява насоченост ще бъдат два пъти и отгоре в повече от евентуални депутати с по-скоро дясна насоченост, колкото да се опитват да обясняват, че имало някакви „центристи“ и че ЕНП била изцяло и несъмнено дясна. Не е.

На тези избори отново не се задава главният въпрос – за легитимността на властта. Всички – независимо дали се пишат леви, десни, центристи или не знам си какви други, – са демократи. А главният въпрос е:

В състояние ли е все още демокрацията да легитимира властта?

Проблемът ни е, че се боим от истинските въпроси. Има ли още хляб в демокрацията? Нека засега да го оставим само като въпрос, защото опитът да му се даде отговор е дълъг и мъчителен. Но да не забравяме, че хората избират по-скоро емоционално, отколкото рационално. Рядко анализират идеологии (защото рядко разбират думите на учените идеолози), повече гледат личности. И ги гледат синтетично, а не аналитично. Думите на идеолозите и политолозите са вятър работа, защото хората избират по много по-прости и същевременно много по-адекватни критерии.

Хората имат очаквания към властта. Властта трудно може да е приятна, но винаги е или приемлива, или неприемлива. Властта има една единствена задача – да поддържа поносими и по възможност справедливи отношения между хората. Затова е важно откъде произлиза властта. Ако османците бяха приели християнството, сигурно все още щяхме да сме в рамките на онази империя, която нямаше да е вече османска, а щеше да си остане византийска с всевъзможни императорски династии, включително и български. Но това е друга огромна тема, която би било лудост да подхващаме сега.

Откъде тръгнахме, къде стигнахме! Понякога ми се ще да бях станал един социолог или политолог, да седна да преброя гласовете, да кажа кой как се е представил и какво следва от това, пък да си сипя една ракия и с плющене да разтворя вестника. Но не би! Осъден съм да се давя в блатото на общите приказки, да търся под вола теле и да се ужасявам всеки път, когато го намеря. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.