Далеч съм от идеята да обвинявам за настоящето положение – в което обществото у нас живее в собствен свят, който е като откъснат от случващото се в останалата част на планетата – средностатистическия българин. За тази нова информационна “Желязна завеса” отговорност имат преди всичко медиите – в крайна сметка именно те са онези, които тълкуват събитията, откриват техния смисъл и им придават съответното значение в по-големия контекст на целия информационен поток. Когато ангажираният средностатистически човек включи телевизионния си приемник или (в случай че е по-модерен) скролне нюзфийда на социалната си мрежа, той дава своето доверие на редакторите зад кадър да направят качествен, отговорен и възможно по-обективен подбор, който да го информира и навигира в обществените дела. Ако се съмнявате, че редакцията има такава власт, спомнете си само скандалa покрай Cambridge Analytica отпреди няколко години.
Спомнете си дискурса на скорошния дебат между президента Румен Радев и Анастас Герджиков: борбата с корупцията – много по-епична и вещаеща много повече победи от войната с лошото настроение. Съдебната реформа – словосъчетание, на което всеки придава свой си особен и многозначителен смисъл. Някакво не особено либерално и демократично говорене против правото на глас на българските граждани в Турция, все едно не бяха гласовете на българите в чужбина приоритетни – това са мнозинството от тях, ако се чудите защо навързвам темите. И между другото, две-три думи за мерките, които държавите налагат във връзка с ограничаване на заразата с коронавирус – последните ни се сервират (не само от президентската институция) като някакъв свършен факт, с който трябва да се съобразяваме без да се задават излишни въпроси. Така било в Европата, казват.
Оспорването им – ако въобще се коментира – се омаловажава в редакционния наратив на нашенските медии като някаква “руска пропаганда”, все едно в Русия няма същите такива мерки, или в другия случай като “антиваксърство” – въпреки че организирани противници на ваксините като цяло у нас липсват; възраженията са свързани само с една конкретна ваксина.
Междувременно при протести в Ротердам (Холандия) срещу наложените от държавата мерки, полицията застрелва (поне) двама души; в австрийската столица Виена също се проведе многохиляден поход срещу същите. Хиляди протестират и в редица други европейски държави като Чехия, Италия, Германия, чува се за арестувани в Москва и в Лондон, а за далечна Австралия – нищо или съвсем малко: жители на бившата затворническа колония на Британската империя се оплакват с горчива усмивка, че проблемите при налагането на мерките там идвали не от наследници на каторжниците, а от тези на надзирателите.
Прокрадва се постепенно идеята за сегрегация на гражданите на страните в т.нар. “развит свят”, по белег поставена ваксина, така нареченият “частичен локдаун”; и докато една такава идея може да бъде легалистично обоснована, то подобен легализъм би бил нищо повече от онова, което в православието наричаме фарисейщина – нещо, което дори да бъде технически законно, далеч не би било моралнo, нито хуманнo. В социалните мрежи вече се появиха и закачливи интерпретации, сред които и сполучливото Impfen macht frei (“Ваксината ви прави свободни”), по аналогия с мотото на нацистките концлагери Arbeit macht frei („Трудът ви прави свободни”).
За да е какофонията на международните отношения завършена, се прибавят и гласове от елитните и недемократични по своята същност и начин на действие организации като Световния икономически форум (WEF), воден от одиозния Клаус Шуаб, и провежданата от ООН 26-та Световна конференция по въпросите на климата (или съкратено COP26), виждащи в създалата се ситуация някаква възможност за връщане към традициите на байтошовите петилетки, на чиито сбирки се коментират с полу-жаргонен, полу-технически неразбираем за широката общественост език теми, съпоставими по своя мащаб и проникновеност с онези от конгресите на БКП от времето на “зрелия социализъм” – как до 15 години човечеството щяло да изхвърли месото от дневната си диета, как да се намали “въглеродният отпечатък” на обикновения човек и как режимът на тока в развития свят бил всъщност нещо много прогресивно, сиреч напредничаво.
На този фон старомодният либерализъм и концепции като тези за правата на човека, като че ли остават последен идеен щит на обикновения човек – онзи, на когото никой не намира за нужно да обясни какво точно се случва и защо старите правила изведнъж се променят из основи. Пандемията сама по себе си не би могла да бъде обяснение – медицинското положение няма как да води до устойчиви изменения в политическия ред, или ако го прави, то това е само оправдание.
Липсата на добро отразяване на всички тези събития в нашите медии повдига въпроси не само относно редакторската им политика, но и относно синхронността, с която медийното затъмнение се случва, относно отговорността на журналистите пред обществеността и ролята им като “Четвърта власт”, която трябвало да поддържа демократичния процес. Заглушаването на дадени мнения и стигматизирането им пък е пряк път към радикализация.
Идеята за прогрес изисква – поне ако вярваме на Аристотел – τέλος, или крайна цел. Без такава точка ние няма как да преценим правилно движението напред, нито своята позиция спрямо въпросната цел. Прогресът няма как да е самоцел. Особено когато от обществеността се изисква да приеме идващи отгоре радикални промени в кризисно време, и за кратки срокове работата започва да добива съмнителен вид – когато някой те припира за някоя работа, вероятно иска да те преметне, разчитайки на твоето невнимание в бързината.
Необходимо е не “бързо да се наваксва” (както се изрази лековерно един в следизборно телевизионно студио в изборната нощ), но да използваме времето за преоценка, за размисъл, за отговор на въпроса каква е нашата желана крайна цел. Да се огледаме докъде сме стигнали като общество и да помислим накъде желаем да продължим. В противен случай шансът да стигнем не там, където искаме и да се окажем загубени в обозримото бъдеще, е повече от реален.
