Това не е юнашка носталгия по 150–хилядната БНА от късния соц, а водещо заглавие на немския „Die Welt” от миналата седмица. Уви, начинът по който Русия анексира Крим и продължава провокациите в Източна Украйна връща все повече аналитици към тревожната тема за отбранителните способности на Европа.
Заедно с илюзията за окончателна победа на своя икономически и политически модел, през 90-те години Западът стана жертва на още една, може би по-опасна заблуда – че времето на военното противопоставяне е минало, а тероризмът е единствената заплаха пред сигурността. Водени от тази нагласа, през последните 20 години почти всички страни от ЕС и НАТО преустановиха традиционната всеобща военна повинност и изцяло я замениха със значително по-малка, но високотехнологична професионална армия. Армиите от професионални войници на трудов договор вече са стандарт в западния свят. Те се доказаха, като успешни в поредица военни интервенции – от двете Иракски войни, през Афганистан и Косово. Високотехнологичните професионални части са изключително ефективни в ролята на експедиционен корпус за справяне с технологично изостанали армии в третия свят. Помним как Иракската национална гвардия беше буквално изличена за няколко седмици от силите на международната коалиция. Професионалната армия с мощна подкрепа от въздуха е отлична ударна сила.
Но как би се справила малката армия с отбраната на голяма територия Има ли днес Европа военен потенциал, достатъчен да осуети нахлуване от страна на злонамерен съсед? Това никой не знае. Последната „класическа” териториална война приключи преди 70 години.
Владимир Путин попари представата за Европа като неуязвима земя на мир и стабилност и идеята, че войните на бъдещето са далечни конфликти в третия свят, които ще гледаме по телевизията. Историята за пореден път учи несхватливите си ученици, че липсата на военен потенциал само насърчава агресора. Судетите, а после и Чехия през 1938-39, Кувейт през 1990, Грузия 2008…
Строгите санкции срещу Русия няма да направят балтийските държави по-защитени. За Молдова и Украйна да не говорим. Европа не може да им помогне, защото и липсва собствен военен капацитет. Това е парадокс, защото общият военен бюджет на страните от ЕС е повече от три пъти по-голям от този на Русия. За териториална отбрана обаче, модерното въоръжение и добре обучените части са задължително, но недостатъчно условия. Трябва численост, която да може да се развърне в територията, да формира фронтова линия, зад нея втора, зад нея тил… А това означава мъже с пушки. Ако искате да сте модерни и полит. коректни, може и жени с пушки. Но с книги и фейсбук не става. Трябва жива сила.
Какъв е смисълът, след като и без това сме много по-малки от Русия или Турция? – ще попита някой неотслужил. Да се броим и да смятаме кой ще оцелее накрая би било мислимо, ако говорим за тотална война, като отминалите две световни или за атомен апокалипсис. В локалните конфликти много по-важно е понятието „възпираща сила” –съпротива, достатъчна да нанесе на агресора такива жертви, че агресията му да бъде неизгодна. Примери: малка Финландия срещу СССР през Втората световна война и малък Израел спрямо всичките си съседи през 60-те години.
Как се постига това? В съвременния свят постоянното поддържане на голяма дрънкаща оръжие армия е двойно икономически непосилно. Първо като разходи за армията и втори път, като БВП от които лишаваш икономиката, докато стотици хиляди мъже в разцвета на силите си набиват крак, вместо да печелят и да плащат данъци. Никой не иска това. Едно от възможните решения е двустепенен модел, при който освен професионалната високотехнологична армия има и мобилизационна армия за териториална отбрана. Тази струкура не е нова. Националната гвардия в САЩ и въоръжените сили на Швейцария са най-известните примери. В България за национална гвардия се заговори още през 90-те години, когато се подготвяше преминаването от наборна към договорна армия. Имаше няколко проекта, като за основен може да се посочи разработката на майор.о.р. Манол Тенчев. Моделът съчетава съсредоточаване на военния бюджет в професионалната армия, но и всеобщо базово военно обучение на мъжкото население до степен да е годно да борави с щатно оръжие и да изпълнява общи тактически и охранителни задачи. Това базово обучение не следва да се превръща в бреме за наборните военнослужещи и не бива да се изражда в ангарията, позната от социализма. В американската армия например, базовото военно обучение трае 45 дни- смята се за достатъчно, преди изпращане на фронта. Не става въпрос за клишето някой тепърва да става мъж, а за това мъжът да е способен да защити страната си. След преминаване на базово обучение и полагане на клетва, гражданинът се зачислява в резерва и веднъж на няколко години преминава през едноседмичен опреснителен курс. Този модел позволява при добри мобилизационни планове, страната за броени часове да мобилизира значителна военна сила, която да насити с присъствие територията и да се противопостави на потенциален агресор. Възможностите за реакция в случаи на природни бедствия или хуманитарни кризи също са много по-големи, ако част от населението е обучено на дисциплина и съгласувани действия в извънредни ситуации.
Прословутият член 5 от Атлантическия договор предвижда съдействие от страна на НАТО, но той в никакъв случай не отменя задължението всяка държава – членка да поддържа отбранителна способност и да поеме основната грижа за своята защита. Уви, в България това не е така, страната ни няма мобилизационен план, системата на военния запас дори да съществува формално, със сигурност е във вид на прашна картотека от соца. Военните поделения бяха закрити и ликвидирани, а няколкото бази на днешната армия са изцяло в Южна България. Ако утре група облечени в зелени дрехи без обозначителни знаци хора се появят от Север, чак до Стара планина няма да срещнат нито един (нула) български войник. Това е безотговорно. Без да навлизаме в детайли, съседите на България далеч не са най-предвидимите и политически стабилни и комфортът на централноевропейските страни за нас е илюзорен.
Пацифистите, левичарите и либералите се противопоставят на военната служба, като нарушаваща вездесъщия рахатлък на индивида. Но армията не е просто инструмент за война, а преди всичко за нейното предотвратяване. Възниква въпросът дали този пацифизъм не e всъщност циничен и безотговорен егоизъм, който поставя цялото общество в риск? Не рискуват ли онези, които изковаха от мечовете си плугове, да бъдат принудени да орат с тях земята на онези, които си запазиха мечовете?
Поведението на Владимир Путин постави Запада в условията на ново противопоставяне. Срещу нас стои голяма ядрена сила с традиции във военната агресия. Задължително е да свалим розовите очила, които наивно си сложихме след падането на Берлинската стена. За няколко седмици НАТО си възвърна смисъла на военнен блок. Северноатлантическият договор вече не е лист хартия с красиви думи, не е просто политически съюз, а военна машина за защита на сигурността и живота на стотици милиони хора. Налага се бързо да преразгледаме възгледи, които смятахме за минало. Задължителната военна служба е сред спомените, които напират да излязат от килера.
