След тиквените реклами на известна верига ресторант, клипчето на несбъдналата се телевизия Алма Матер и роклите на несъществуващата у нас длъжност Първа дама дойде време изисканата част от българска общественост да се възмути от нещо друго. Последната трябва да препрочете Алеко Константинов, но не само пасажи от Бай Ганьо, ами и „Пази боже сляпо да прогледа“, но това е друга тема.
Новото възмущение беше по равни части за и срещу пърформанса, хепънинга, ивента, арт-инсталацията и флашмоба, развил се в Националната художествена галерия.
За какво иде реч?
Изложбата сърцевина на българската художничка Михаела Дановска с артистичен псевдоним Ода Жон (Да не се бърка с пошли прякори като Папи Ханс – Ода Жон идва от старонемски и френски и означава „Жълто съкровище“). Ако избегнем жълтото и не наблягаме на личния живот на художничката, нека се занимаем с основния скандал – т.нар. провокация, която според Яра Бубнова (и.д. на Националната галерия) е част от цялостния артистичен облик на изложбата. Става дума за „Голямото плюскане“ – банкетът за 100 избрани гости на откриването, проведен в една от залите на художествената галерия.
Само по себе си това „представление“ не е нетипична провокация за арт-средите в модерното изкуство. Дори, ако можем да кажем, че е невинно и доста сдържано в сравнение с далеч по-големи „провокации“. Например Марина Абрамович.
Тезите, които се въртят са най-вече около веган активизъм, сиромахомилска атака срещу „пошлото консуматорско общество“ и „изяждането“ на женското тялот съставено от разнообразни колбаси като сексуален акт и призив за подкрепа към третата вълна феминизъм.
Всяка от тези тези може да бъде валидна, но най-важното е, че всъщност Ода Жон постигна своята провокация и предизвика небивала реакция за художествено произведение у нас. Което всъщност ни води и до далеч по-важния дебат, надхвърлящ границите на Републиката и въобще на художествената критика, какъвто настоящият коментар (Пази Боже) не е.
А именно – какво е изкуство?
Изкуството като провокация е синтезирано за първи път (в чист вид) от Марсел Дюшан. През 1917 г. „Независимото общество“ в Ню Йорк обявява, че ще приеме всяко произведение на артист, който заплати минимална такса – без жури. Марсел Дюшан изпраща писоар, обърнат наобратно, озаглавен „Фонтан” и подписан R. Mutt като шега и провокация срещу модерното изкуство. Без да подозира последствията.
По думите на Сър Роджър Скрутън в „Красота“ – „при Дюшан шегата беше забавна, при Брило кутиите на Уорхол банална, а днес – откровено глупава“. Идеята, че всичко може да бъде поставено в галерия и да се превърне в изкуство всъщност започва като шега към арт-критиците. Които без никакво съмнение и особено в съвременен контекст са по-скоро група претенциозни парвенюта.
Концептуалното изкуство е създадено само и единствено за да предизвиква „коментари“ без да се грижи за обяснението на своето съдържание, а отговорите на въпросите, които поставя често са повече от банални. Разбира се, предизвикването на реакция е основна характеристика на изкуството. Как тогава можем да разпознаем„истинското изкуство“ от „фалшивото изкуство“. Има ли въобще дефинитивна категория и можем ли да спорим с релативистичната идея, че „всичко е въпрос на вкус“ и истинско и фалшиво не съществува, че всички замесени са просто един празен свят на въздухарска претенция?
Тогава е необходимо да отидем още по-далеч – до основните определение на съдържанието на изкуството – какво е необходимо да съдържа един обект за да е повече от себе си, за да бъде изкуство.
Ако следваме дефиницията на Оскар Уайлд е, че „всяко изкуство е безполезно“. Според Имануел Кант и неговите съвременници целта на изкуството е нищо по-малко от това да се създава красота. Според Платон „изкуството няма цел, освен собственото си съвършенство“.
Макар темата да е подходяща за многотомно изследване, а не за кратка коментарна рубрика, нека се опитаме да обобщим основните идеи – изкуството няма физическа функция и изкуството се базира на красотата, като основен изразител.
Ако досега не беше достатъчно сложно, нека да започнем темата – Какво е красотата? Не става дума за естествената красота на природата или на случайно създадените обекти, а за напълно съзнатата и нарочно създадена красота като част от изкуството.
Как дефинираме какво е красиво и какво не е?
За Скрутън дефиницията на красотата е нещо, което кара отделния индивид да се чувства на място, в хармония и ако изведем претенциозна дефиниция – „че светът си заслужава“ да живеем в него.
Дефиницията на Кант е по-различна – необходимо е отделянето на възприемането на обект като красив от това просто да се харесва. Т.е. красотата не се влияе от идеосинкратични вкусове и предпочитания или на морални предиспозиции – а е универсално възприемана като такава.
Разбира се, идеята е, че вкусът може да е универсален, във времето, в което живеем, наследено от релативистичните идеи на Дерида, Фуко и Ричард Рорти може да звучи като радикализъм.
Идеята, че нещо може да е реално и абсолютно, че изкуството и всичко друго, всъщност НЕ Е въпрос на гледна точка, а реално и емпирично доказуемо е днешната революция.
Ода Жон не е виновна за нищо – тя е продукт на съвременното изкустов и на нашето време. А дали всичко с времето ни е наред е още по-дълга тема и от споменатите по-горе трактати за изкуството.
Защото сме изправени пред философски проблем, а не пред такъв на изкуствоведите.
