НОВО

Крясъците не са решение

Има хора алармисти, има и спокойни хора. Алармизмът се превръща в проблем, когато идва от институциите, особено от наднационални институции, като тези на Европейския съюз. Превръща се в особено голям проблем, когато е в комбинация със сложни за решаване казуси като...

2020 г. – усеща се като 1988 г.

Забраната на хазарта, която е толкова желана от шумни морални стожери, не би била прецедент по българските географски ширини Вече е 2020 г, но се усеща като 1988 г. Или която и да е друга година, която предшества демократичните промени през 1989 г. Малцина от...

Срещата в Берлин за Либия – резултатът остава неясен и само намек

Само по себе си провеждането на изминалата конференция в Берлин, касаеща бъдещето на Либия, бе положително като действие. Най-малкото, което този форум успя да направи, е да събере на едно място иначе широкия кръг от държави и съюзи, които имат отношения спрямо...

Поредният спектакъл “Вот на недоверие”

Ще мине ли поредният вот на недоверие към правителството? Не, не това е правилният въпрос. Правилният въпрос е има ли основание да бъде искан. А още по-правилният е: какво ще стане, ако мине? Очевидно вотът няма да мине, поне според мнението на онези наблюдатели и...

Няколко икономически урока от водната криза в Перник

Няколко базови икономически урока от водната криза в Перник. И системните проблеми и решения. Първо. Държавата и общините НЕ са добри стопани. Защото дори те да изземат юздите на целия стопански живот (ако водоснабдяването или топлината са “публично” благо, то какво...

Завръщането на плановата икономика

В последните години е модерно политици да се самоопределят като “десни”, без да имат абсолютно никаква престава какво означава това, в политически и икономически аспект. Падането на комунистическия строй и преминаването на България от планова към пазарна икономика...

Расизъм тук, расизъм там

Все още има много хора, които отчаяно са се вкопчили в илюзията, че политическата коректност е просто проява на добро възпитание. Световните новини от последните дни предлагат ново остро опровержение на тази трагикомична дефиниция. Фактите от реалността на терен...

Имам 99 ВиК проблема и София не е един от тях

Да създадеш ВиК холдинг, който да управлява всички държавни дружества в сектора под една шапка е същото като да събереш десетки и стотици хазартно зависими хора и да ги обединиш в управата на едно казино. Да предоставиш на този холдинг средства от държавния бюджет в...

Тази мистериозна Зелена сделка

След като екологичното острие на ВМРО (бивше митническо острие на Царя) Ревизоро, спешно прекръстен от народния гений на Язовиро, пое Министерството на околното среда, нашият най-зелен евродепутат Радан Кънев, заливайки междувременно фейсбук с възторг по адрес на...

Нов президент от Демократическата партия може да нанесе непоправими щети на космонавтиката на САЩ

„Ние избираме да отидем на Луната! Ние избираме да отидем на Луната през това десетилетие и да направим други неща. Не защото са лесни, а защото са трудни“ - с тази вдъхновяваща реч, произнесена в Университета Райс в Хюстън през 1962 година, президентът на САЩ Джон...

Изкуството на салама или изкуството срещу салама

Време за четене: 4 мин.

След тиквените реклами на известна верига ресторант, клипчето на несбъдналата се телевизия Алма Матер и роклите на несъществуващата у нас длъжност Първа дама дойде време изисканата част от българска общественост да се възмути от нещо друго. Последната трябва да препрочете Алеко Константинов, но не само пасажи от Бай Ганьо, ами и „Пази боже сляпо да прогледа“, но това е друга тема.

Новото възмущение беше по равни части за и срещу пърформанса, хепънинга, ивента, арт-инсталацията и флашмоба, развил се в Националната художествена галерия.

За какво иде реч?

Изложбата сърцевина на българската художничка Михаела Дановска с артистичен псевдоним Ода Жон (Да не се бърка с пошли прякори като Папи Ханс – Ода Жон идва от старонемски и френски и означава „Жълто съкровище“). Ако избегнем жълтото и не наблягаме на личния живот на художничката, нека се занимаем с основния скандал – т.нар. провокация, която според Яра Бубнова (и.д. на Националната галерия) е част от цялостния артистичен облик на изложбата. Става дума за „Голямото плюскане“ – банкетът за 100 избрани гости на откриването, проведен в една от залите на художествената галерия.

Само по себе си това „представление“ не е нетипична провокация за арт-средите в модерното изкуство. Дори, ако можем да кажем, че е невинно и доста сдържано в сравнение с далеч по-големи „провокации“. Например Марина Абрамович.

Тезите, които се въртят са най-вече около веган активизъм, сиромахомилска атака срещу „пошлото консуматорско общество“ и „изяждането“ на женското тялот съставено от разнообразни колбаси като сексуален акт и призив за подкрепа към третата вълна феминизъм.

Всяка от тези тези може да бъде валидна, но най-важното е, че всъщност Ода Жон постигна своята провокация и предизвика небивала реакция за художествено произведение у нас. Което всъщност ни води и до далеч по-важния дебат, надхвърлящ границите на Републиката и въобще на художествената критика, какъвто настоящият коментар (Пази Боже) не е.

А именно – какво е изкуство?

Изкуството като провокация е синтезирано за първи път (в чист вид) от Марсел Дюшан. През 1917 г. „Независимото общество“ в Ню Йорк обявява, че ще приеме всяко произведение на артист, който заплати минимална такса – без жури. Марсел Дюшан изпраща писоар, обърнат наобратно, озаглавен „Фонтан” и подписан R. Mutt като шега и провокация срещу модерното изкуство. Без да подозира последствията.

 

По думите на Сър Роджър Скрутън в „Красота“ – „при Дюшан шегата беше забавна, при Брило кутиите на Уорхол банална, а днес – откровено глупава“. Идеята, че всичко може да бъде поставено в галерия и да се превърне в изкуство всъщност започва като шега към арт-критиците. Които без никакво съмнение и особено в съвременен контекст са по-скоро група претенциозни парвенюта.

Концептуалното изкуство е създадено само и единствено за да предизвиква „коментари“ без да се грижи за обяснението на своето съдържание, а отговорите на въпросите, които поставя често са повече от банални. Разбира се, предизвикването на реакция е основна характеристика на изкуството. Как тогава можем да разпознаем„истинското изкуство“ от „фалшивото изкуство“. Има ли въобще дефинитивна категория и можем ли да спорим с релативистичната идея, че „всичко е въпрос на вкус“ и истинско и фалшиво не съществува, че всички замесени са просто един празен свят на въздухарска претенция?

Тогава е необходимо да отидем още по-далеч – до основните определение на съдържанието на изкуството – какво е необходимо да съдържа един обект за да е повече от себе си, за да бъде изкуство.

Ако следваме дефиницията на Оскар Уайлд е, че „всяко изкуство е безполезно“. Според Имануел Кант и неговите съвременници целта на изкуството е нищо по-малко от това да се създава красота. Според Платон „изкуството няма цел, освен собственото си съвършенство“.

Макар темата да е подходяща за многотомно изследване, а не за кратка коментарна рубрика, нека се опитаме да обобщим основните идеи – изкуството няма физическа функция и изкуството се базира на красотата, като основен изразител.

Ако досега не беше достатъчно сложно, нека да започнем темата – Какво е красотата? Не става дума за естествената красота на природата или на случайно създадените обекти, а за напълно съзнатата и нарочно създадена красота като част от изкуството.

Как дефинираме какво е красиво и какво не е?

За Скрутън дефиницията на красотата е нещо, което кара отделния индивид да се чувства на място, в хармония и ако изведем претенциозна дефиниция – „че светът си заслужава“ да живеем в него.

Дефиницията на Кант е по-различна – необходимо е отделянето на възприемането на обект като красив от това просто да се харесва. Т.е. красотата не се влияе от идеосинкратични вкусове и предпочитания или на морални предиспозиции – а е универсално възприемана като такава.

Разбира се, идеята е, че вкусът може да е универсален, във времето, в което живеем, наследено от релативистичните идеи на Дерида, Фуко и Ричард Рорти може да звучи като радикализъм.

Идеята, че нещо може да е реално и абсолютно, че изкуството и всичко друго, всъщност НЕ Е въпрос на гледна точка, а реално и емпирично доказуемо е днешната революция.

Ода Жон не е виновна за нищо – тя е продукт на съвременното изкустов и на нашето време. А дали всичко с времето ни е наред е още по-дълга тема и от споменатите по-горе трактати за изкуството.

Защото сме изправени пред философски проблем, а не пред такъв на изкуствоведите.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!