fbpx

Пълната липса на изненада на Джак

Време за четене: 6 мин.

„Боен клуб“ на Дейвид Финчър е един от редките случаи, в които филмът е по-добър от книгата. (Сам по себе си, романът на Чък Паланюк е брилянтен). След като излезе през 1999 година не беше приет радушно, но с времето придоби култов статут, което се дължи на избледняването на самия сюжет и излизането на преден план на тематиката му. Макар да не отива твърде дълбоко в изследването на първопричините (все пак става дума за художествена творба, която няма и това за цел) не са малобройни изводите, които можем да направим дори за някои от днешните събития. Например:

Защо избуяват конспирациите?

Ако попитате сбърчилите нослета в недостижима аристократична претенция парвенюта, това е защото „българите са тъпи“. Ако попитате хората от неправителствените организации, това е заради „дезинформацията в социалните мрежи“, за борбата с която е необходимо да се излеят още повече пари. Ако попитате управляващите територията от Посолството, заради „хибридната война на Русия“ (която през последните седмици наложи изключително строги мерки срещу коронавируса). Ако попитате Европейската Комисия, това е защото не се въвежда достатъчно бързо Зелената сделка. Ако попитате полския конституционен трибунал….е, него не го питайте, защото той няма право да дава мнение дори за полската конституция.

Макар част от тези тези (това нарочно е така) да са верни, те също не достигат до първопричината. А тя се крие в чувството на безпомощност или по-точно в усещането ни за липса на власт над собствената си съдба. Тук далеч не става дума за това кой е в парламента или кой ще победи на следващите избори, нито пък само за България.

Кой всъщност държи властта?

Следващата изненада е, че дори не говорим за държавно устройство – от абсолютната монархия до най-свободната комуна, универсалната истина е, че властта е там, където хората вярват че е. Нищо повече от самосбъдващо се пророчество.  Ако изходим от баналното и опростенческо определение, че властта е монополът върху легализираното насилие, то можем да направим (още по-опростенческия) извод, че властта е този субект, който може да отговори на въпроса „Или какво“ – „Или какво ще стане, ако не направя това“. Да го наречем властова парадигма. В момента, в който определени групи – малки или големи – вече не вярват, че властодържеца има контрол – от преторианците в късната Западна империя, та чак до падането на комунизма, е неизбежно преформатирането на властовите групи.

Историята на България изобилства от примери, в които властта не е била…точно наша. От очевидния пример с Турското робство и комунистическото подчинение на СССР, та чак до по-меките форми на контрол от мутренските години, през олигархията, та чак до нарежданията от посолствата.

Суверенът, който не вярва, че е суверен

Стигаме и до любимата думичка на Слави Трифонов – СУВЕРЕНЪТ. Към вече гореописаните исторически причини прибавяме и една чисто нова – глобализацията. Както през дълги периоди от своето иначе многовековно съществуване, България е била обект, а не субект на собствената си съдба. Това не е обичайната жалейка на жертвена поза, а причинно-следствена връзка. Обещаната демокрация – не се залъгвайте, тя е точно това, което имаме в момента, настъпи в условията на засилваща се глобализация. В тях решенията, властовия дискурс отново, както предишните 45 години се взимат (поне за важните неща) далеч. Възможностите за контрол над този процес са минимални, макар номинално да участваме в тях. Усещането, че властта е някъде другаде, което дори често е вярно, неминуемо води до съзряване на подобни заговори, дори когато не е така. Конспирациите за „чипиране“ са крайна точка, лесното обяснение на далеч по-дълбоки и сложни процеси. Рефлекс на властовата парадигма – там където хората вярват, че всъщност се състои властта.  Причините за подобна вяра, също са сложни, но винаги имат (макар и понякога тънка) връзка с реалността. Няма и как да е иначе, когато решения като например последното – за „планетарна ставка на корпоративния данък“ се решават на „лидерски срещи“ и когато глобалните корпорации имат бюджети по-големи от брутния вътрешен продукт на повечето малки държави. Това не е обвинение, между другото – и двете са изцяло демократично избрани, дори и по-различен начин.

Освен конспирациите, оттук извира и популизма (ах, колко страшно!) – противопоставянето между „елитите“ и „народа“. Което само по себе си е нонсенс за всички пространства, в които „демокрацията е победила“. „Народът“ избира „елити“, в които вярва, че държат властта и го лъжат. А те в крайна сметка, затварят кръга като изпълняват точно това, за което са избрани. Ако има лъжа, която се превръща в истина, тя не е че Бил Гейтс иска да знае кога Пешо от Каспичан ходи до тоалетна. Пешо и без това доброволно споделя това във Фейсбук, Инстаграм, а отскоро и в ТикТок. Тя е, че Пешо беше излъган от елитите, които собствено е избрал и създал (по един или друг начин) за това, колко е важен за тях като Пешо, а не като заменяем и временен глас. Това е единственото измерение, в което действително Пешовците сме прави – защото бяхме излъгани.

От самите себе си.

Излъгахме се, че всяко мнение има значение. Че всяко от тях има еднаква стойност. Че крехките чувства са по-важни от фактите. Че всички са равни, а които не са, ще бъдат изравнени – като резултати, не като начална точка. Че победителите трябва да се срамуват от миналото си, а загубилите трябва да се гордеят. Защото сме жертва и някоя външна сила ни е попречила. Че истината е въпрос на гледна точка и подлежи на деконструкция. Че всяко ново хрумване и всяко психологическо заболяване, всъщност е човешко право. Дадохме си медали за участие и научихме, че да се стремиш да си по-добър и самата победа е дискриминация срещу измислени групички. Заменихме хегеловата свобода като стремеж към самоусъвършенстване, с ницшеанския последен човек, който върви към нас без пол, библия и знаме.* Повярвахме, че всеки е уникална и важна снежинка, която единствено със съществуването си вече е компетентна по всеки един въпрос. Обещахме си, че всеки ще изживее своята мечта, стига да не спира да консумира всеки нов ПРОДУКТ и че щастието ни ще се състои в това. Продукт, купен с пари, чиято единствена стойност идва от това колко вярвате в тях, докато някой там далече залага върху залозите на застраховката на застраховката им. Унищожихме идентичности създавани с хилядолетия, за да ги заменим с „брандове“ и обсесията свързана с тях. Заменихме стремежа към красота на изкуството със стремеж за отрицание, покриване и унищожение. Създадохме световната чалга, която е точно като българската, но се пее на английски. Заменихме религията с преклонение пред закони, писани от други, точно толкова объркани като нас, традициите – с „граждански“ ритуали. Хората, от своя страна, ни повярваха и ги замениха с вещери, врачки, хороскопи и секти. Приравнихме гласовете на всички към най-малкото общо кратно. Когато разрушихме всичко това и го заменихме с…нищо, защо има все още учудени?

„Всеки сам си преценя е апотеозът, крайната станция на цялата либерална доктрина.



_____________________________

*Последният човек върви към нас,
Върви без пол, библия и знаме.
Последният човек не иска власт,
Той няма име, глас и памет.
Върви към нас
Не се усмихва, нито ни се сърди
Сърцето му е мъничък компас,
Стрелката му насочена не мърда.
Последният човек не иска власт,
Не чувства жега, студ,
Не чувства страх.
Върви човек, а всъщност – гола кукла.
Той няма памет, име, той няма срам –
Последният човек върви насам,
Последният човек върви и си пиука.

Р. Леонидов


Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ