fbpx

Какво ни остана от демокрацията?

Време за четене: 6 мин.

Всеки следващ се хвърля към властта, разтревожен че демокрацията е в опасност и убеден, че само той е в състояние да я спаси. Аз пък не съм съвсем сигурен, че демокрацията изобщо е все още жива. С какво от нея разполагаме към днешна дата?

Може би с някои останки от разделението на властите и от контрола между институциите. Разполагаме и с изкуствено създадените бюрократични затруднения с цел да предпазват хората от собствената им лошотия. Това е твърде интересна философия на съвременния свят: човеците са еволюирали дотам, че да осъзнаят собствената си злина и да пожелаят да се справят някак си с нея. Така изобретяват системата от демократични институции, която действа на практика самостоятелно, извън волята на индивидите, които участват в нея. Така хората се оказват управлявани от някакво свое творение, което не може да е зло, защото е бездушно, и което обаче не са те самите. Вероятно следващото такова творение ще бъде изкуственият интелект – не една и две антиутопии са написани по тази тема.

Разполагаме също така и с някои останки от парламентарната многопартийна система.

Но те са толкова деформирани, че трудно можеш да откриеш в тях първообраза им. Преценете сами: първозамисълът е народът да се раздели по териториален принцип на нещо като древните триби, всяка от които да излъчи естествения си лидер и да го изпрати в общото събрание да изразява мнението ѝ и да отстоява нейните интереси с гласа си. Отдавна е станало ясно, че това не рабати и затова са се появили партиите. Благодарение на тях в момента даден депутат от Силистра, да речем, не гласува според както са му наредили неговите избиратели, изстреляли го в законодателната власт, а както наредят от ръководството на парламентарната група. От своя страна ръководството на парламентарната група се съобразява с волята и решенията на националното ръководство, а те до голяма степен се влияят от волята и възгледите на лидера. Или пък на отделни вътрешни групировки, нямащи абсолютно нищо общо нито с териториалния принцип, нито с регионалните и национални интереси. Нещо повече: понякога народните избраници гласуват според решението на групата си, което е взето след пазарлъци с другите групи, често и с опозиционните, с чиито народни избраници са се ругали по телевизията само допреди няколко месеца в рамките на предизборната кампания. Нашата политика е мъдра, защото след избори никой не помни предшестващата ги кампания.

Това ни остана от демокрацията – някакъв квазипарламентаризъм, някакво квазиразделение на властите и някаква система от институции, удушена от свръхпредпазлива и некооперативна бюрокрация. Какво изгубихме? Или по-точно: какво сме изгубили, защото то се е случило много преди нас?

От демокрацията на практика сме изгубили най-съществения ѝ инструмент, инструментът, който я определя – изборността.

Има ли все още човек, който да вярва, че депутатите са естествените лидери на съответните общности? Но ако не са, какво са тогава? Съвременните депутати биват три вида. Най-напред това са членовете на националните ръководства, фактическите господари и собственици на партиите (партиите не са волни сдружения на своите членове, а вид фирми с бордове и акционери – не се заблуждавайте). Господарите на партиите затова са се събрали и затова са се борили. После идва номенклатурата. Това са хора, ангажирани по един или друг начин в партийния живот и то толкова дълбоко (и възмездно) ангажирани, че този ангажимент се е превърнал в техен поминък. И това е добре, защото те са контролируеми – никой не иска да загуби поминъка си. Тяхното най-ценно качество е лоялността и партийната дисциплина, макар и често да прелитат от група в група и от партия в партия. Но такъв е натюрелът на професионалиста.

Третият вид депутати са т. нар. „гражданска квота“. Това е сравнително ново явление, наложило се като реакция срещу натрупана у избирателите омраза към партийната номенклатура, която им се предлага всеки път в една и съща опаковка. Обикновено в „гражданската квота“ се канят личности, които са публично известни с нещо, дори само с това, че са известни. Лекарите се котират добре, защото звучат хуманитарно. Спортистите също се котират, защото се свързват с чест и национално достойнство. Котират се и всякакви интелектуалци и културтрегери, вече и аз не знам защо, при положение че много често са безхарактерни и неадекватни кабинетни мрънкала. Общото между всички категории в „гражданската квота“ е, че разбират от много други неща, но не и от парламентаризъм и законотворчество. Но те и депутатите от състава на номенклатурата отдавна не разбират, тъй че няма страшно.

И така, за какво гласуваме на избори?

За всичко останало, само не и за свои представители, за свои властови инструменти. Най-вече гласуваме за проекти, създадени изкуствено, след сложни и грозни преговори между неизвестни лица с апетити към управлението на публичния ресурс и с реална, а не хартиена власт. Власт, преди всичко икономическа и финансова. В момента положението е такова – не познаваме хората, които имат власт, а хората, които познаваме, нямат истинска власт. Но с това ще се занимаем по-подробно следващия път, в сряда.

Проектите, за които ни предлагат да гласуваме, се отличават с това, че фасадата им няма нищо общо с действителността. Политическата борба е сведена до някаква бутафория като продукцията на Световната федерация по кеч. Оттук процъфтява и нечуваният популизъм, пред чиито все нови и нови достижения удивено цъкаме с език. Ходят да прегръщат бабички, да се снимат на коне, с баници, с носии и шевни машини, само и само народът да си каже: „Ето го моят човек! Той шъ мъ оправи!“. Всъщност е все едно кого ще избере „народът“, защото няма да управлява той. Само ще го снимат по телевизора и накрая може да си купи апартамент. От доста време „народът“ не знае кой точно го управлява. А да не би да са „ТЕ“ от „Досиетата Х“?…

Вече не важи и правилото, че министър-председател става лидерът на спечелилата партия – това преди поне ориентираше донякъде избирателите. Сега те гласуват за някакъв човек, който е популярен с нещо съвсем друго, а после се появява да управлява друг човек, който не е популярен с нищо и за него никой не е гласувал. Споко! „ТЕ“ са някъде там…

Най-сетне демокрацията е мъртва, защото самите избиратели в масовия случай са ужасяващо некомпетентни. А истинският избор е информираният избор.

Какъв избор могат да направят едни напълно неинформирани избиратели? Какво ще изберат, какъв резултат очакват да постигнат с избора си? Да изпъдят Доган от Сараите и да ги превърнат в профсъюзна почивна станция? Това ли е политическия хоризонт на суверена в нашата многопартийна, плуралистична, парламентарна и демократична република? Не, това не е риторичен въпрос, защото си има отговор: да, това е хоризонтът. Масовият избирател (не само българският) отдавна не прави разлика между идеологии и политики (затова и никой не му предлага такива), а само отчита литературните достойнства на предизборните обещания, техния патос и размах, и иска да гледа сеир и отмъщение, възмездие над онези, които не са изпълнили неизпълнимите си обещания, заради които са били избрани да управляват с викове: „Осанна!“ година-две по-рано.

Това ли е демокрацията? Това ли е НАРАДОВЛАСТИЕТО? Къде в тази формула виждате „народа“ и къде виждате властта? Възможно ли е изобщо такова нещо като демокрация? Със сигурност животът не е ад. Със сигурност светът е по-скоро приемлив, отколкото нетърпим. Със сигурност за това има заслуга и всичко постигнато от цивилизацията в областта на политическото управление. Но то не е заслуга на народите, а на елитите. Остава въпросът къде се раждат тези елити, откъде идват и накъде отиват, в какво вярват и от какво се боят. Тук е отговорът на въпроса за властта. А елитите не ги пращат извънземните, а се образуват от наличния материал в съответствие с обществените ценности и обществената воля. Докато не се оправят обществените ценности, всички политики за икономически растеж и социална справедливост са пълнене на каца без дъно. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.


Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ