Кебапчетата на историята

„О, свободолюбиви „леви“ мислители от Запада! О, леви лейбъристи! О, прогресивни американски, германски, френски студенти! За вас всичко това е малко. За вас и цялата моя книга ще бъде нищо. Само тогава ще можете да разберете всичко, когато с „ръцете отзад!“ тръгнете вие самите към нашия Архипелаг.”
Александър Солженицин, Архипелаг Гулаг

Най-накрая онзи период от нашата история, известен като „комунистически“ влиза в учебниците по история. Започнаха да се изказват противоречиви мнения. Оценките варират и са съвсем естествено полярни – от абсолютна възхвала до пълното му заклеймяване.

Историческата истина за времето на т. нар. Народна република обаче е една. Тя е независима от личните спомени на конкретни хора, а се установява, както всяка друга историческа истина, като се сглобят множеството противоречащи си индивидуални свидетелства и документи от епохата с честния стремеж да се открие онова, което е най-близо до обективното. И тъй като дистанцията на времето е достатъчно кратка за да има напълно разминаващи се оценки за този период, то точно тук е и преимущество на историците и изследователите да сглобят по-лесно цялата картина: Привнесен отвън – чрез щиковете на Трети Украински фронт от Червената армия – насилствен и кървав опит за утопия, последващият го логичен неуспех, още по-логичната поетапна либерализация и отваряне за външни пазари с цел запазване на властта на всяка цена и външна криза, рефлектирала в самите устои на системата, която води до промените.

Оправдания за диктатурата естествено има – от дежурното „такива са били времената“ до усложнени кръчмарски сметки за демографията и цените на стоките. Цените на стоките обаче не са формирани на пазарен принцип и трудно могат да бъдат пресметнати и сравнени с днешните. А и великият руски писател и антикомунист Фьодор Достоевски не беше ли казал, че и цялото щастие на света – забележете не говори за евтини кебапчета в столови на заводи – не струва и една детска сълза. А и нито един нацист не бе оправдан на Нюрнбергския процес, защото „такива са били времената“. Дори напротив – самите съюзници и победителите, сред които по стечения на обстоятелствата беше и СССР, постановяват, че изпълнението на престъпна заповед или закон също е престъпление. И че на такива трябва да се съпротивляваме с всички сили.

Законите на НРБ са не просто антидемократични: те са античовешки. Личността е затрита и изтикана в ъгъла, дори личността на самите комунисти като хора. Тя е необходима единствено когато някой трябва да поема отговорност. За всичко останало се грижила вездесъщата и утвърдена в член първи от престъпната тогавашна конституция всепобедна Партия. Но тази партия е зачената в греха на братоубийствения тероризъм и нихилизма. Оправдания и за това много – начело с обвинения към предишната власт, тази на царя. Но нищо от предходния режим не оправдава извършването на буквално същите, ако не и по-големи зверства от онези, които комунистите наричат „фашисти“, по същество – техни братя, социалисти. Че „Белене“ бил отворен в последните години от царската власт е също историческа истина, която дължим на поколенията. Това въобще не ви противоречи на другата историческа истина – че комунистите не само, че не го затварят, но го използват на пълни обороти, че дори и да откриват нови, подобни места – лагерът Слънчев бряг например. Не и по царско време са хранени прасета с човешки останки – друга неприятна за комунистите и днешните им наследници историческа истина.

Да, Царство България, особено по време на едноличния режим на Царя също е държава с множество грехове. Такъв е и съюзът с Хитлер, въпреки оправданията за неибежност. Но българският народ не даде своите евреи. А що се отнася до комунистите – те сами се обявяват за врагове на този български народ. Правят атентати, обират мандри, взривяват църкви и убиват генерали – провежда се разнообразна антисоциална дейност. През онези десетилетия преди 1944 г. страната ни е в състояние на почти перманентна гражданска война. Съдбата на едни от без съмнение невинните й (и идеологически необременени, въпреки пропагандата от по-късни години) жертви, децата –  ястребинчетата са без съмнение друго срамно петно в нашата история. Те са жертва на човешката злоба и – без съмнение – на лоша политика. Убиеца им го наказва още царската власт.

Колко деца обаче растяха сираци или не им бе позволявано да бъдат нищо повече от овчари или общи работници, единствено защото по някоя случайност са се родили в „неправилните“ семейства? Синовете на Райна Княгиня, родове като Вазови и Бурови, и още мнозина, за които червени журналисти и дейци редовно иронично питат дали това бил елита на нацията? Да, тези достойни хора бяха елита на нацията ни.

Елитът, който безпощадно е заровен в неизвестни масови гробове. Също както в неизвестен гроб лежи поета Гео Милев – на това червените се възмущават и с право. Но защо сами постъпват по същия, ако не и по по-лош и жесток начин? Целият вой срещу изучаването на комунистическият период в учебниците е точно за това – опит да прикрият собственото си срамно минало. Нищо не оправдава диктатурата, изземането на собственост и безумните забрани. Нищо не оправдава изстъпленията срещу българските турци и мюсюлмани – Възродителният процес и смяната на имената им. Нищо не оправдава, че Народна Република България е по същество един огромен концлагер – с изходни визи, доносници, дефицитни стоки и разстели на границата. Разбира се – гласове много. Много и спомени. За добро или зло историята обаче е наука и като такава се стреми към обективност. Кой, къде и как ядял банички или кюфтета, пиел лимонада от шарена бутилка или ходел на бунгало срещу позволение от шефа на завода, комсомолския секретар и дежурния милиционер нямат никаква стойност. Никаква. И това поколенията следва да знаят.

Независим журналист, християнски апологет и икономист. Завършил е висшето си образование в УНСС, откъдето има бакалавърска степен по журналистика и в момента следва магистратура във Финансово-Счетоводния факултет. Интересите му са насочени към изследването и опознаването на европейските и средиземноморските култура, народи и религии и съжителството между тях, но също така и към съвременните икономически и политически теории, които могат на направят това съжителство успешно и възможно.

Share This