Неджла Келек*
На днешния ден, 12 март в Лайпциг се открива Панаирът на книгата. Традиционно това става с тържествено връчване на „Лайпцигския приз за европейско разбирателство“. Списъкът на досегашните носители включва най-реномирани имена на интелектуалци , отличили се с усилията си за общоевропейски диалог и разбирателство преди всичко със страните от Източна Европа.
Като че ли най-точното определение, обединяващо всички досегашни автори-носители на приза, са думите на историка Михаел Волфсон „Помиряване чрез истината“. Едно високо и ценно достижение, които си струва да бъде защитавано и занапред.
Тази година Лайпцигската награда ще получи живеещият в Лондон индийски писател Панкадж Мишра за своето есе „От развалините на Империята. Бунтът срещу Запада и възраждането на Азия“. В аргументацията на журито четем: „Не-европейският поглед към Запада, прави просветителското творчество на Панкадж Мишра неоценимо важно за нас.“
Радостно е, че автор извън Европа получава тази уважавана награда. Така и ние обръщаме поглед отвъд тесните европейски граници.
Въпросът е, какви истини ни предлага новият лауреат?
Основна цел на Мишра е да разкаже „как някои от най-интелигентните и чувствителни народи на Изтока са се справяли с агресията на Запада“. Така нареченият „не-европейски“ поглед на автора е насочен към онова, което Западът е причинил на Азия чрез колониализма. Той разказва за водачите и формите на съпротива срещу европейската доминация.
Подробно и нагледно Мишра представя ужасите, причинявани на азиатските народи от колониалните сили и настройва фокуса върху трима учени и писатели от онова далечно време. Те имат, според него, решаващ принос за антиколониалното самочувствие на Азия през XIX и ХХ век. Мишра описва мирогледа и напразните усилия на носителя на Нобелова награда за литература от Бенгалия Рабиндранат Тагор (1861-1941) да обедини Азия в едно общо усещане на недоверие към „западната цивилизация“. Той представят също опитите на китайския реформатор Лианг Чи-чао (1873-1929) да прокара реформи в изостаналия Китай и да създаде някаква форма на китайски национализъм.
В центъра на изложението обаче се намира животът и делото на иранеца Джамал Ал-Афгани (1838-1897), който отначало си спечелва слава като пътуващ теоретик и практически радетел за реформиране на исляма, след това обаче създава и налага политическия ислям под формата на антиколониална идеология. За Мишра Ал-Афгани с неговата теория на „исляма“ като противоположност на „Запада“ е първопроходец на антиколониалното самочувствие на Азия. За автора е нещо съвсем естествено, че с теориите си Ал-Афгани подготвя почвата за фундаментализма на салафитите, на мюсюлманските братя, на аятоласите в Иран, а също и за религиозната аргументация на Бин Ладен. Мишра сравнява влиянието на Ал-Афгани върху Ориента и върху хода на историята с това на Карл Маркс.
Авторът представя анти-западните позиции в Азия подробно, но без да ги подлага на критичен анализ. Личи си му потайното злорадство, с което клейми чрез ключовите понятия „Западът“, „Цивилизацията“ или „Европа“ виновниците за всичко онова, което било довело до пропадането на азиатските империи.
Основателно Мишра обвинява с драстични слова британците за бруталните им и цинични действия в Индия и Китай, но допустимо ли е Мао да бъде представян само като борец за освобождение, без дори да се споменат милионите жертви на неговата комунистическа политика?
Справедливо ли е отношение към Запада, което премълчава всичко онова, което се случи през последните двеста години в Европа и Америка като дебати, спорове, като борба за човешки права, против робовладелството и колониализма? Например обстоятелството, че Англия забранява робството още през 1834 година и отделя повече средства за борба с него, отколкото е спечелила чрез робския труд като цяло? Но ако не премълчаваше това на Мишра щеше да му се наложи да признае, че и западните общества са способни да се учат и развиват.
Тогава щеше да му се наложи да констатира, че въпреки освобождаването им от колониализма, в много азиатски страни и до днес не царят демократични порядки. Разбира се авторът би отхвърлил такива аргументи като „западен мащаб“, съвсем в духа на цитирания от него спътник на Ал-Афгани, който казвал „Образованието по западен тертип е особено подла форма на колониализъм.“ Характеристично е, че героите за които пише Мишра с изключение на Махатма Ганди, до един не успяват да наложат собствени конструктивни позиции, а само се оплакват от вредното влияние и разрушителната сила на лошия Запад.
Просветителските претенции на автора непрестанно избиват на идеологизми, изложението му е едностранчиво и неубедително. Представянето, което той прави на обществата в Азия, е предвзето селективно. Мишра не пише нито ред за тиранията на османлиите, за деспотизма на индийските могули или за безмилостния режим на китайските императори. Все царства и империи, които се провалиха, защото управляваха против волята на своите народи и блокираха всеки опит за промяна. И то по време, когато Европа започна да трансформира своите научни, технически и организационни иновации и властовия си ресурс в завладяване на чужди земи и господство в тях.
А нямаше да е никак безинтересно да научим от вътрешен експерт какво – освен европейците с тяхната „ужасяваща алчност“ и „липса на морал“ – доведе до провала на тези царства? Защо азиатските империи паднаха без съществена съпротива като зрял плод в скута на Запада? ЗА целта може би нямаше да е излишно да се погледне в някои „западни“ трудове по темата като например „Метаморфозата на света“ на Jürgen Ossterhammel или „Богатство и бедност на народите“ на David Landes.
Описанието, което Мишра прави на Ориента преди настъпването на колониализма, представя исляма като „самодостатъчен за себе си свят“ и като „гнездо за съжителство на една общност от съмишленици за защита на моралния и социален ред“. Разбира се авторът дори не споменава за милионите роби, които османлиите затриват в завоевателните си походи или като работен добитък.
Западната политика навлиза в тази „непокътната ислямска идилия“ едва след превземането на Египет от Наполеон през 1798 година. Едва неговото признаване на ислямските старейшини, т.н. „Улема“, като политическа сила довело уж, според Мишра, до „политическото овластяване на исляма“. По тази логика дори Ал-Афгани не е оригинален мислител, а просто се е хванал на лукав западен трик.
Точно тук е най-разочароващият аспект на тази книга. Мисра, без самият той да е мюсюлманин, не може да преодолее онова, което ислямският учен Абделуахаб Меддеб нарича „болестта на исляма“: „Негодуванието на озлобения, чакащ да настъпи часът за неговото отмъщение“.
Социоложката от Тунис Fatima Mernissi, която също изследва последиците от колониализма за Ориента, идва до съвсем друг извод от Мишра. Според нея до ден днешен арабските народи не са осмислили, че робството е недопустимо зло и че едва френските колониални господари премахват през 30-те години на XX век робството в Мароко например. За техните представи да получиш свободата си от своя окупатор е особено мъчителен, двоен позор.
Мишра не познава такива болезнени самоанализи. При него няма размишления за собствения дял в трагедиите на миналото. Затова според мен му липсва и стремеж към истина и същинско помирение.
Много разобличаващ е перфидният стилистичен метод, с който авторът внушава своя мироглед. Той пише отлично и разбираемо, но не изказва пряко становищата си, а оставя чрез грижливо подбрани цитати други да говорят вместо него. Тези цитати той вгражда без коментиране от своя страна и те стоят в текста му, внушавайки определени позиции, от които сетне авторът лесно може да се дистанцира, ако ситуацията го наложи. Няколко примера. Мишра споменава само с едно изречение турския Геноцид над арменците: „Изнервени от действията на арменските националисти в Източен Анадол през 1915 г. турците депортират безмилостно стотици хиляди арменци – действия, заради които по-късно биват обвинявани в геноцид.“
Според мен с тази формулировка авторът ни обяснява, че арменците сами са провокирали своята депортация и че на турците просто не им е оставал друг избор. Като всичко това са разбира се само „обвинения“, т.е. те далеч не са доказани. Нищо по-различно не би казал и самият Ердоган. Малко по-нататък Мишра пише за Ататюрк: „Той хранеше наивната надежда, че науката ще победи накрая религията и че национализмът може да даде една нова идентичност на турските мюсюлмани.“
Авторовият субтекст провъзгласява, че мюсюлманите разбира се могат да имат само една идентичност – исляма. Индийците – своя индуизъм, китайците – своя Конфуций. Според него истинската идентичност на народите е религията. Секуларизмът е заблуда на Запада. Особено куриозно става, когато Мишра коментира членството на Турция в Евросъюза: „В края на краищата Турция, както изглежда, се сблъсква с неприкрита расово мотивирана антипатия на Запада, който й отказва пълноправното членство в своя клуб.“ Да обвиниш ЕС в расизъм при преговорите за членство е пълен нонсенс.
Мирогледът на автора Панкадж Мишра не е просто „не-европейски“, както го хвали журито, не, той е категорично анти-европейски. Мишра се застъпва за религиозна реставрация: „В бъдеще много повече политизирани мюсюлмани ще настояват за отчитане на правителствата пред народа, които да спазват гражданските права и да гарантират известна степен на равенство – и те ще дават израз на своите цели все по-малко чрез секуларни западни идеологии , но чрез стария идеал за моралната общност на вярващите – Умма.“
След изчитането на голямото есе на Мира това му изказване може да се разбере само по един начин: „Да живее Уммата , назад към Шариата! Цялата власт на религията!“ Човешки права, правова държава, индивидуални свободи – всички онези ценности, приети от Обединените нации, т.е. „от Запада“ просто отсъстват от неговата аргументация и от неговите представи. Вместо това той мечтае за кончината на Европа: „Без съмнение от сега се вижда, че доминацията на Запада ще отмине като поредната, учудващо краткотрайна фаза в дългата история на империи и цивилизации.“
Питам се защо точно тази книга е отличена сега с наградата за „Европейско разбирателство“ . Все пак ако нещо отсъства в нея, то е желанието на автора за разбирателство, за помирение и сближение.
Напротив, за него светът е разделен на добро и зло. Единственото обяснение за присъждането на този приз виждам в пресищането, в ояждането на европейските интелектуалци откъм собствената култура, откъм собственото общество и история.
Мишра им е полезен за да реабилитира постфактум пропадналата политика на анти-империалистическата левица, която сега държи в ръцете си университетски факултети и медии и дълбокомислено поучава за принципите на постколониалната политика. Без съмнение у някои от елитните членове на Лайпцигското жури са се обадили биографични спомени от миналото…
За мен настойчивият опит да се представят политическият ислям и организираният ислямизъм като атрактивна не-европейска идея, като антиколониална и следователно морално приемлива сила е не само политически погрешен. Стократното осъждане и охулване на европейските и универсални човешки права чрез конгломерат от некоментирани цитати и чрез присъстващия субтекст е според мен и една особена форма на културно невежество. Оказва се, за жалост, че нито журито, нито досегашните рецензенти забелязват гротескната карикатура, в която се е превърнал въпросният текст.
Полемичното есе може да заеме своето място като ярка антиевропейска позиция в дискурса за евроцентризма и постколониализма. Но то в никакъв случай не е принос към „европейското разбирателство“.
От de-zorata.de
* Неджла Келек е германска публицистка, родената в Турция, израснала и образована в Германия. Тя е една от най-смелите и неуморни критички на фундаменталисткия, реакционен ислям като тоталитарна политическа доктрина и като всекидневна жизнена практика сред големи мигрантски общности в Западна Европа.
