Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
В крайна сметка подписването на Бледската спогодба и налагането на пълната културна автономия на Пиринска Македония не трае дълго. Причината за това е разривът между Тито и Сталин и изключването на Югославия от Информационното бюро на комунистическите и работнически партии (Коминформбюро) на 28 юни 1948 г. След това събитие и съответните инструкции от Сталин българските комунисти отхвърлят присъединяването на Пиринска Македония към Югославия. Те правят това на Шестнадесетия пленум на ЦК на БКП, проведен на 12–13 юли 1948 г. Пленумът заклеймява „антимарксистката и тяснонационалистическа“ политика на югославските ръководители и в частност тяхното вмешателство в Горноджумайската област. На пленума е гласувана специална резолюция, според която присъединяването на Пиринския край към Народна република Македония и южнославянската федерация се запазват като цели, но се отлагат за неясен момент, т.е. при една вярна на социалистическия „фронт“ Югославия. Партийното ръководство си прави типичната самокритика, в която, наред със собствените грешки, обвинява „враждебната агитация“ на югославските емисари, превърнали Пиринска Македония в „държава в държавата“.
На V конгрес на БКП, проведен от 18 до 25 декември 1948 г., линията на партията по отношение на Югославия се втвърдява, наричайки Тито и югославските комунисти „предателска клика“, а Георги Димитров заклеймява „агентите на Колишевски“ в Пиринския край. Той декларира, че населението там говори майчиния си български език и не желае да се отделя от българския народ.
Може да се каже, че тази нова обстановка притъпява македонизацията, но не я преустановява. От една страна, македонските учреждения са затворени, а македонските учители изгонени в Югославия. Българо-югославските отношения се изострят и от 1949 г. на практика са прекратени. Започва пропагандна война, а с оглед на новата международна обстановка югославската агентура остава единственият коз за влияние в България в ръцете на Тито. Създаденият в периода 1946–48 г. значителен агентурен апарат е поставен в пълна бойна готовност. Югославската страна се възползва от подписания през 1947 г. договор/спогодба за т.нар. двувластни имоти, които се намират в зона, дълбока до 10 км от граничната линия, чиито собственици живеят постоянно и имат местожителство в обсега на същата зона от другата страна на границата и са били техни собственици по време на подписването на спогодбата. След настъпването на конфликта между България и Югославия, собствениците на тези имоти, преминавайки от другата страна на граничната бразда, се превръщат в потенциални шпиони и агенти на двете разузнавания, които освен това могат да разпространяват позиви и други пропагандни материали. България и Югославия се вплитат във взаимни обвинения за нарушаване на спогодбата, за затварянето на пропускателните пунктове по границата и от двете страни, за използването на двувластниците за подривна и шпионска дейност. Белград открито заявява, че българската страна на практика е „унищожила“ споразумението за използването на двувластните имоти и чрез него извършва своята антиюгославска дейност.
От своя страна, българската държава открито обвинява Белград, че българските двувластници са задържани със седмици, а често и с месеци, и от тях се изискват сведения от политически и военен характер. В редица документи на ДС открито се описват случаи на снабдяване с двувластнически билети на лица, обучени за шпионаж, които, посредством спогодбата за използване на двувластните имоти и чрез специалните билети, легитимиращи ги официално като двувластници, преминават границата и извършват разузнавателна дейност в полза на Югославия. Регистрирани са редица случаи на инциденти, провокирани от агенти на УДБ, като откриване на стрелба по двувластници, вербуване на хора за изпълняване на разузнавателни мисии, разпространение на позиви и друга пропагандна литература по цялото протежение на българо-югославската граница, в това число и в Пиринска Македония.
В края на юни 1950 г. Министерството на външните работи на Народна република България изпраща вербална нота до югославското посолство в София, в която се заявява, че от 1 юли с.г. България ще се счита свободна от задълженията си, произтичащи от спогодбата за използването на двувластните имоти. В нотата цялата вина за това решение е стоварена върху югославската страна, която е обвинена в едностранно и грубо нарушение. Освен това в нотата се настоява югославската държава да обезщети напълно всички български граждани, които са собственици на имоти на територията на Югославия. Като резултат от обтегнатите отношения между двете държави, други двустранни споразумения практически не действат или са денонсирани. От Белград заявяват, че българските управляващи нямат лоялно отношение към подписаните по-рано двустранни “договори, конвенции, спогодби, протоколи и пр.” и не ги изпълняват.
През ноември 1950 г. България за пореден път настоява пред Коминформбюро да се изработи обща позиция по Македонския въпрос. Вместо това организацията на комунистическите партии издига общ лозунг за създаване на единна народнодемократична република Македония, като на Пиринска Македония се възлага ролята на обединително звено. Това, разбира се, е част от усилията на Сталин да дестабилизира допълнително Югославия. По това време българските вестници изобилстват от публикации за „гестаповски терор“ над пробългарски настроените хора в Югославия и против налагането на изкуствения „македонски език“ в НРМ. Реакцията на Тито не закъснява – на следващата 1951 г. Югославия внася в ООН меморандум, в който обявява населението в Пиринска Македония за „македонско малцинство“, подложено на преследване от българските власти.
В периода 1948–53 г. югославското разузнаване в Пиринска Македония действа чрез три разузнавателни централи – Царево село (за Благоевградска околия), Берово (за Санданска околия) и Струмица (за Петричка околия), от които системно се прехвърлят агенти на УДБ с шпионски и диверсантски задачи. Тези агенти са рекрутирани предимно от средите на бегълци от Пиринския край след резолюцията на Коминформбюро, както и от малък процент югославски граждани от пограничните райони.
През този период контингентът по линия на югославското разузнаване наброява над 1000 души. Българската Държавна сигурност отчита опасността от този контингент, тъй като това са предимно лица с роднински връзки в Македония, а също и споменатите по-рано двувластници. До този момент тези хора са били оставени да действат без противодействие и сега българските тайни служби концентрират силите си срещу тях. Особена наситеност на контингента има в Петричка, Санданска и Благоевградска околии. Емисарите на УДБ умело използват благоприятното разположение на населението към Югославия и в частност към македонската република за вербовка на своя агентура. Чрез вербуваните по терминологията на ДС „изменници на родината“, които се прехвърлят в споменатите три околии, УДБ също създава сериозна своя агентура, чрез която събира шпионски сведения и поддържа духа на опозиционно настроените хора, като дори прониква сред част от михайловистите.
Основната задача на югославското разузнаване след разрива на отношенията с България е да поддържа македонското национално съзнание сред населението в Пиринския край. В резултат от двустранните усилия на България и Югославия за налагане на македонска национална идентичност до 1948 г., сред мнозинството от населението на Пиринския край се наблюдава размито национално съзнание – едни се смятат за българи, други за македонци, а трети за македонци с майчин език български. Тази ситуация се потвърждава и от преброяването от 1956 г.
Югославското разузнаване успешно изпълнява заръките на Белград. От гледна точка на присъствието на югославската и респективно на македонистката идея в Пиринска Македония може да се каже, че то действа успешно, имайки предвид, че в периода 1948–53 г. е единствен канал за югославско влияние на българска територия. Тази подривна активност спомага за формирането на нов тип македонизъм, който можем да обозначим като „периферен“. След 1948 г. македонизмът вече няма официални съюзници в България. Единствено Белград и подчинените му „македонски“ организации представят македонизма като масов и жестоко преследван от българските власти.
В края на 1956 г. се провежда ново преброяване на населението на Благоевградски окръг. Според резултатите броят на „македонците” е сходен (всъщност сумарно повече с около 18 000 души) с преброяването от 1946 г. „Македонците“ (с майчин език български) възлизат на 178 862 души (63% от населението на окръга).
Тези резултати се дължат на няколко фактора: на неревизираната политика на БКП; на рефлекса от кампанията от 1946 г.; на формалното записване на населението от преброителите, използващи данните от личните документи, а именно – преобладаващо „македонци“; на продължаващото добре организирано югославско разузнаване. Не на последно място сред причините за тези резултати следва да се разглеждат директивите на партията, че грубата грешка от предишното преброяване не трябва да се допуска отново. Регистрираните преди като „македонци“ могат да се самоопределят като „такива, каквито се чувстват“.
След смъртта на Сталин на 5 март 1953 г., новият съветски ръководител Никита Хрушчов вижда благоприятна възможност за ревизия на отношенията с Югославия. След посещението на Хрушчов в Белград през 1955 г., а после и в София, съветският лидер предприема линия на нормализиране на отношенията с Тито и „съветва“ всички източноевропейски комунистически партии (включително българската) да последват неговия пример. След Априлския пленум на БКП от 1956 г. и отстраняването на Вълко Червенков от премиерския пост, започва ново българо-югославско сближаване. След завръщането си от посещение в Югославия Тодор Живков заявява, че:
…партията ще продължи Димитровската политика по Македонския въпрос, защото от Москва не идва никаква промяна по въпроса.
В периода след 1953 г. българското държавно ръководство получава многократно отделни становища и предложения за „преразглеждане и изясняване на българската позиция“ по Македонския въпрос. Такива отделни призиви идват например от Съюза на македонските културно-просветни дружества, но и от други места. Също така, по отношение на Македонския въпрос, като част от разведряването и десталинизацията, се променя атмосферата сред някои среди в българската интелигенция. Такива процеси се наблюдават при част от историците – Иван Снегаров, Михаил Арнаудов, Христо Христов, Петър Коледаров и др. В българската литература се случва значимо събитие, когато между 1952 и 1955 г. е отпечатана тетралогията на Димитър Талев („Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“), посветена на национално-освободителните борби на българите във Вардарска Македония. Поредицата е издадена в многохиляден тираж и намира място в библиотеките на много българи, произхождащи, свързани или интересуващи се от Македония.
Специално внимание заслужава и един аналитичен материал, изготвен през май 1956 г., като следствие от посещението на югославска парламентарна делегация в София през април с.г. Материалът е изготвен в кабинетите на Външно министерство и засяга Македонския въпрос, за който пише следното:
За нас македонският въпрос за разглеждане не съществува. Доколкото може да има такъв, това е наш вътрешен въпрос. Всички наши граждани са равноправни и никой не забранява на тези, които искат да учат и говорят на македонски език.
В Пиринския края се говори на български език. Опитът да се въвежда изкуствено да се говори и учи на македонски език, както показа опитът с емисарите през 1946-1947 г., не се възприема от населението в Пиринския край. Същото пази своите национални традиции и не възприема отделянето му – национално или териториално от НР България. Опитът за такова отделяне ще представлява насилствен акт. Наличието на македонски културни дружества у нас е наша вътрешна работа.
На 13 юли 1957 г. Политбюро заседава по Македонския въпрос. То възлага на едни от най-приближените хора на Тодор Живков, Енчо Стайков и Димитър Ганев, да изготвят в тримесечен срок проект за становище на ЦК на БКП по темата. За разработването на проекта е нужно доста повече време, поради което те го внасят в Политбюро през април 1958 г. Проектът обаче е подложен на сериозни критики и не е приет от Политбюро. От една страна, в проекта се изказва позицията, че „и дума не може да става за отделянето на Пиринския край от България“, че трябва да се спре с фалшифицирането на българската история и формирането на национално съзнание в НРМ „в дух на вражда и ненавист към българския народ“. От друга страна, там не се споменава, че населението в Пиринския край е българско. Стайков и Ганев пишат, че ще се върви към една голяма и единна Македония. Това показва, че този проект все още не може да излезе от старите идеологически постановки и да се премине към истинска демакедонизация. Така преоценката на Македонския въпрос остава непълна и за вътрешна употреба, докато не настъпва втората вълна на захлаждане на съветско-югославските отношения. Тогава за Хрушчов става ясно, че Тито ще продължи по „своя собствен път към социализма“. Едва тогава българските политици започват да правят публични изявления, свързани с исторически събития, противоречащи на по-ранните коминтерновски тези за наличието на македонска нация. Разбира се, тези изказвания са посрещнати враждебно от Югославия.
Всичко това не остава незабелязано от Москва и Хрушчов „спуска“ съответните инструкции към Живков, който на свой ред ги представя на пленум на ЦК на БКП, проведен на 2–4 октомври 1958 г. Там Живков казва, че:
На бясната и шовинистична антибългарска кампания на югославското ръководство трябва да се дава достоен отпор, но разобличаването да е внимателно, за да не се изостря обстановката на Балканите.
Следва ново затишие поради все още продължаващите вътрешни борби за овладяване на държавната власт от Тодор Живков, което налага отлагане на новата позиция по Македонския въпрос. Също така, Хрушчов инструктира Живков, че Югославия трябва да бъде държана в социалистическия лагер, а също, че не бива да се избързва с новата позиция. Живков дава на заден ход и когато трябва да се чества осемдесетгодишнината от Кресненско-Разложкото въстание, той казва на партийните функционери, че Македонският въпрос не трябва да се повдига. По този начин до 1963 г. Живков възприема изчаквателна тактика.
През януари 1963 г. Живков приема Тито в София, където двамата обсъждат отново Македонския въпрос. На тази среща Живков отбелязва, че България е съгласна, че в Македония се създава македонска нация, но това е скорошен и продължаващ процес, а не е завършен в далечното минало. Тито се съгласява с постановката на Живков, защото осъзнава, че по този начин ще се циментира новата македонска нация във Вардарска Македония, късайки пъпната й връв с България. По този начин Живков на практика „изтъргува“ Вардарска за сметка на Пиринска Македония. Българският лидер показва, че България е готова да се откаже от претенциите си, че преобладаващата част от населението във Вардарска Македония е етнически българско и че страната няма да се меси в изграждането на новата македонска нация на антибългарска основа. От друга страна, Живков иска от Югославия да се откаже от териториални претенции към България, както и от наличието на македонско малцинство в Пиринска Македония.
След консултации с Москва Живков се чувства сигурен да оповести официално демакедонизацията на Пиринския край. Това става на пленума на БКП, проведен на 11–12 март 1963 г., в дълго изказване, в което вече пълновластният комунистически лидер прави исторически преглед. В него се отрича наличието на македонска нация през Средновековието и Възраждането. Живков обаче отбелязва, че след Втората световна война, в рамките на югославска Македония, вече протича процес на формиране на македонско национално съзнание. Същевременно Живков критикува погрешната политика на БКП от предходния период към населението от Пиринска Македония и насилственото насаждане на македонска идентичност в региона. Той категорично заявява, че това население е неразделна част от българския народ и че не може да става дума то някога да се присъедини към Вардарска Македония. Освен това, Живков определя македонския език като български диалект, като в доказателства той привежда някои езиковедски формулировки. Ясно е, че въпросният доклад е дело на сериозен екип от историци и лингвисти. Живков говори директно и за вината и отговорността на БКП, които, разбира се, приписва на своите предшественици и конкуренти за абсолютната власт. Цялостният извод, който Живков прави, можем да прочетем в част от стенограмата от пленума:
Ние следва да признаем публично – аз пак повтарям, когато се договорим с тях (югославяните – б.а.), не сега – обективното съществуване на Македонската народна република и формирането на македонско национално съзнание. Ние не желаем да пречим на този процес, напротив, ние желаем да му съдействаме. Не можем обаче да се примирим в никакъв случай това национално съзнание да се формира, да се изгражда на противобългарска, националистическа, шовинистическа основа. Ние трябва да работим да се създадат условия за дружба между народа на Вардарска Македония и нашия народ, а оттам за създаване на предпоставки за задълбочаване на дружбата и сътрудничеството между нашите страни и народи. Това е по въпросът за Македонската народна република и за формирането на македонско национално съзнание на територията на Вардарска Македония.
За Пиринския край. Населението от Пиринския край е част от българската нация. Никаква македонска националност там няма и не може да има. Там не стана обособяване на македонско национално съзнание, както във Вардарска Македония, въпреки че ние много съдействахме за това. Както е известно, населението на Пиринския край още през 1912 г. беше приобщено към майката-отечество и води борба заедно с целия български народ против капитализма и фашизма, а днес заедно с него строи социализма. И не може да става дума там за някаква македонска националност, за обособена македонска народност.
По отношение на югославското разузнаване периодът от средата на 50-те до 1963 г. се характеризира с все по-малко открито враждебни прояви. В същото време, с нормализирането на българо-югославските отношения, преминаването на граничната бразда и от двете страни става все по-лесно. По този начин на територията на Пиринска Македония проникват все повече хора, натоварени с разузнавателни задачи от задграничните центрове на УДБ. В мнозинството си тези хора са български граждани политемигранти, които след 1953 г. получават право свободно да посещават своите роднини на българска територия. В много случаи тези хора се оказват идейни вдъхновители на т.нар. „македонски националистически организации“, които прокламират идеята за присъединяването на Пиринска Македония към Югославия. Тези организации се превръщат в основен инструмент за действие на югославските разузнавателни служби в България до 1963 г., но и след това.
Във връзка с това 1963 г. може да се смята за повратната точка, която ознаменува победата на демакедонизацията на Пиринска Македония, осъществена от най-високо държавно ниво. В следващите десетилетия демакедонизацията на Пиринския край ще остане трайна политика на БКП. Ще бъдат положени много усилия да се изтрие спомена за насилствената македонизация с политически, образователни, културни и други средства. Освен това, в Пиринска Македония ще бъдат осъществени сериозни икономически инвестиции, за да може областта напълно да се интегрира към останалата част на държавата.
***
Главният субект, който осъществява македонизацията на терен, а после извършва и обратния процес (демакедонизацията), е БКП. След промените от 9 септември 1944 г. тя едновременно комунизира и македонизира Пиринска Македония. Всичко това партията прави под директната команда на Москва и лично на Сталин. Макар и българските комунисти да са наясно, че политиката на дебългаризация в този регион е тотално погрешна (макар някои от тях да го заявяват публично, а други лично пред Сталин), няма никакво съмнение, че всички те (с изключение на Владимир Поптомов) раболепно изпълняват волята на върховния комунистически вожд в Кремъл. Пълното подчинение на Сталин, както и по-слабите позиции на българските комунисти в сравнение с югославските в края на войната, са сигурен залог, че БКП ще следва сляпо съветските разпореждания. Българските комунисти, ръководени от проводника на Сталин Георги Димитров, извършват това национално предателство, което ще има изключително негативни последствия не само във вътрешен, но и в международен аспект за България. И макар 20 години по-късно Тодор Живков да се отказва от насилственото налагане на македонска идентичност, една такава грешка много трудно може да се поправи. Особено, когато веднъж си казал „да“ на македонците в България и си работил активно за създаването на македонско национално съзнание. А после изведнъж си казал „не“ на македонците и си се отрекъл от всичко, което си направил, за да ги създадеш. Опитите да се заличат действията на партията и държавата по посока обезбългаряване на Пиринския край и по този начин да се изтрие този срамен период от българската история са много и в различни направления.
Така, например, в документите на Държавна сигурност могат да се открият множество преправяния на отчети и доклади, както и такива, даващи информация със задна дата и показващи как силите за сигурност са се противопоставяли на инфилтрираните югославски агенти. Целта на ДС очевидно е била да се защити пред партийното ръководство, че в периода на македонизацията е действала национално отговорно и срещу югославското разузнаване. Това може да се потвърди също от дневника на югославския посланик в София в периода 1953–56 г., Мита Милкович, „Софийски години“ (Софиjске године), както и от спомените на различни обвинени като сталинисти жители на Титова Югославия. Тези сведения показват, че и след 1948 г. българската Държавна сигурност и югославското разузнаване симулират дейност, за да си придадат много по-голямо значение пред партийните и държавни ръководители на своите страни.
Какви са реалните причини за експеримента на македонизация? На първо място това е желанието на Сталин да бъде създадена една силна южнославянска федерация като буферна зона между комунистическия и некомунистическия свят. От една страна, тази федерация следва да бъде защитна зона срещу бъдещи нахлувания на западни армии, а от друга, да има функциите на плацдарм на Съветския съюз към топлите морета и Проливите. Още през 1946–47 г. обаче отношенията между Сталин и Тито започват да се обтягат, тъй като югославският лидер не желае да изпълнява ролята на раболепен слуга. Тогава Сталин вече е напълно наясно, че южнославянската федерация всъщност не е толкова добра идея, тъй като подобна голяма държава, още повече разделена на федеративен принцип, би била доста хлабава и трудна за контрол в сравнение с няколко по-малки, но централизирани държави с лоялни на Кремъл комунистически лидери. Настъпилият разрив между СССР и Югославия от юни 1948 г. кара Сталин окончателно да спре проекта за федерация, което се оказва спасителен пояс за Пиринска Македония, която все още е в процес на подготовка за присъединяване към Югославия. Но отворили веднъж Кутията на Пандора, на българските комунисти ще им е изключително трудно да ограничат щетите от тези процеси.
По света са възниквали и продължават да възникват различни нации, но тяхното създаване обикновено се случва отдолу-нагоре или отгоре-надолу. При първия сценарий нацията е изградена след политическата мобилизация на местни общности около език, религия, култура, общо историческо минало и настояще. Този процес може да продължи десетки или дори стотици години. При втория сценарий националното обособяване се подкрепя от вече изградена държавна власт. Колкото държавата е по-централизирана и бюрократична, толкова по-силно тя привлича свои поддръжници чрез военни, фискални, правни или административни действия. Такива нации могат да се създават за много по-кратко време.
При първия вариант съществуващи етнически общности стават нация преди да имат собствена модерна държава. При втория вариант етнически групи имат вече съществуваща централизирана държава, която спомага процеса на създаване на нацията. Създаванено на днешните македонци е нещо уникално, тъй като тези хора са били осъзнати национално и етнически като българи, а впоследствие държавният и идеологически натиск е довел до заличаване на тяхната стара и заменянето й с нова идентичност, която е едновременно и отрицание на старата. Това се случва във Вардарска Македония с решенията на АСНОМ (Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония) от 2 август 1944 г. Случва се и в Пиринския край с решенията на пленума на ЦК на БРП(к) от 10 август 1946 г. По този начин с декрети, брутално насилие, принуди, административен натиск и тоталитарна пропаганда за много кратко време става възможно изграждането на македонците като нов етнос на Балканите. Разликата е в това, че във Вардарска Македония този процес продължава през цялото съществуване на социалистическа Югославия, докато в България той е спрян по същия начин, по който е започнат – административно, с решение този път на Мартенския пленум на БКП от 1963 г. С пълната демакедонизация, извършена тогава от Живков, изглежда, че БКП за първи път откакто е на власт заема национално отговорна позиция по Македонския въпрос. Позиция, на практика идентична с тази на предвоенна царска България, заклеймявана от същите тези комунисти като „великобългарска“, „шовинистична“ и „монархофашистка“ държава. Но и тази позиция е по-скоро функция на Москва, а не на самостоятелна българска политика. Живков осъществява демакедонизацията едва след като получава разрешение от Хрушчов.
Преобръщането ще има редица негативни последици за България – някои преки, а други косвени. От договореностите с Тито става ясно, че за сметка на демакедонизацията на Пиринския край България ще се примири с македонизацията на Вардарска Македония, която се извършва на изключително антибългарска основа. Това ще е горчивата хапка, която Живков и българските комунисти трябва да преглътнат. В този смисъл своеобразен принос за създаването на съвременната македонска нация има и комунистическа България. Още повече, че македонизацията на Пиринско остава и до днес като черно петно, легитимиращо последващите претенции към България от страна на югославската македонска република и наследилата я Северна Македония – както териториални, така и по отношение наличието на македонско малцинство в Пиринския край.
И все пак трябва да отчетем, че постулатите на Живков за демакедонизацията отразяват напълно, колкото и клиширано да звучи, историческата истина за това какво всъщност е било самосъзнанието на славянското население в трите части на географската област Македония от самото му заселване до средата на 20 век. И какво продължава да бъде то днес, в Пиринска Македония.
Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
