fbpx

Кой ще спечели новата космическа надпревара?

Време за четене: 13 мин.

Извън всякакъв спор е, че се намираме в етап на засилено развитие на космическите технологии, невиждано от времената на Голямата надпревара през 60-те години на миналия век. През февруари на повърхността на Марс кацна американският марсоход „Пърсъвиърънс“, а два месеца по-късно след половингодишен престой на МКС се завърна първият дългосрочен екипаж, изстрелян с кораба „Крю Драгън“ на Илон Мъск, след което беше изстрелян вторият такъв. В края на април Китай изпрати в космоса модула „Тянхъ“, който полага началото на строежа на космическа станция, а през май китайски марсоход кацна на Червената планета и изпрати снимки.

Видно е, че в началото на третото десетилетие на 21-ви век се очертава ново съревнование с два центъра – единият гравитира около Китай, а другият – около САЩ. Двата центъра ще диктуват какви ще са големите направления в космонавтиката през идните години. За Китай това ще е завършването на строежа на новата станция и по-нататъшно разширяване на присъствието на Луната посредством роботизирани и пилотирани мисии, което ще кулминира с база на естествения ни спътник.  За САЩ предстои преход от застаряващата МКС към нови, комерсиални станции (например построени от компаниите Аксиом и Сиера Невада), строеж на станция в орбита около Луната „Гейтуей“, която ще се използва като по-нататъшна база за сглобяване на кораби за мисии до Марс. В проектите на САЩ ще се включат и по-голямата част от партньорите на МКС, в това число Япония, Канада и Европейската космическа агенция (ЕКА). Тук е уместно да се подчертае, че лунният кораб на НАСА е построен съвместно от Щатите и Европа. Надявам се, че България като кооперираща държава на ЕКА с традиции в изучаването на космонавтиката (например днес имаме прибор в орбита около Марс на борда на европейската мисия „ЕкзоМарс-Трейс Газ Орбитър“) също ще се включи активно в западните инициативи.

Нарочно не намесвам Русия, някогашният голям участник в предишната космическа надпревара, тъй като позиционирането на страната сред гореспоменатите два центъра през идните години продължава да е неясно.

След разпадането на СССР бяха впрегнати колосални напъни да бъде съхранен съществуващият космически отрасъл. Благодарение на усилията на руските космически дейци (които набързо трябваше да се учат на пазарните правила), но и на американската дипломация (която се страхуваше съветските технологии да не попаднат в Иран и Северна Корея), корабите и ракетите на Русия останаха в експлоатация три десетилетия. Всичко, на което станахме свидетели по линията на руско-американското сътрудничество, в това число американските ракети с руски двигатели и превоза на американските астронавти с руски кораби, стана благодарение на тази дипломация и налетите милиарди долари от американските власти.

Но положението през 2021 г. е различно от това през 1991 година. Руската космонавтика е все още зависима от американския долар, но настоящото ръководство на Роскосмос в лицето на Дмитрий Рогозин не се чувства щастливо от сегашното партньорство. Наративът може да се перифразира по следния начин: „Ние ви возихме астронавтите 10 години и сега, когато си имате отново кораби, ни зарязахте. Искате да отидете до Луната, но това ще стане посредством ваши проекти и ако ние се присъединим, ще сме втора цигулка. Не желаем вече да сме втора цигулка. Искаме равноправно партньорство, каквото беше на МКС. Китай ни обещава такова равноправно партньорство, затова ще строим лунната база с тях“.

Причината за това недоволство от страна на Русия е разбираемо.

Още при самото включване на руснаците към МКС става ясно, че техният принос няма да е паричен, а технологичен. Американците са тези, които дават парите, руснаците помагат със своите модули и космически кораби, а накрая научната продукция се дели поравно между партньорите. Проблемът е, че ако през 1998 година, когато почва строежът на МКС, руснаците има какво да дадат по отношение на технологиите (заради „Мир“), през 2021 г. не могат да предложат нищо – американските ракети и кораби за полети до Луната са практически готови или поне в много напреднал етап на разработка, докато руските са още на чертожната дъска. Не че „Союз“-ите и тежките ракети „Ангара“ не могат да се адаптират така, че да са полезни и за лунни мисии, не че руското предприятие „Енергия“ не може да построи шлюзов модул, каквато беше първоначалната заявка за окололунната станция „Гейтуей“. Само че руснаците искат да е както през 1998 година – американците да дават парите и накрая приносите да се делят поравно. Затова е цялото това мрънкане, което ще прочетете в руските медии, най-вече от страна на Рогозин. Повече няма как това да стане – външнополитическите отношения между САЩ и Русия са силно влошени след кризата в Украйна, а и частният сектор в Щатите е достатъчно развит, за да може НАСА да предпочита да повери строежа на новите станции на него, а не на руските предприятия. Американците са отворени за партньорство, но по класическия начин – всяка държава се включва на равен принцип със собствени технологии и средства. Американските астронавти пак могат да летят на руски кораби, но вече не срещу заплащане, а на разменни начала.

Сега руснаците се надяват, че партньорството им с Китай ще се осъществи, като бъдещата станция на Луната ще е руско-китайска. Лансираният наратив е, че Китай се позиционира идеологически и политически по-близко и затова е по-добре да се работи с тях. Но тук бих желал да се позова на писаното от Николай Облаков в своята статия „Sina delenda est“ от 15-ти април на Консерваторъ, както и на статията на Мартин Табаков „Тихо и кротко Китай поглъща Русия“ от 4 октомври 2018 година. Облаков подчертава, че такива „които смятат Китай за приятел, не осъзнават бавното си поглъщане – като Русия“. „Въпреки че Русия е огромна държава, която е „захлупила“ Азия, то Руската федерация все повече се „свива“ под натиска на китайската външна политика“, пише Табаков. Как това се случва в сферата на космонавтиката? Китайската космическа програма дава вид, че е отворена за международни партньорства. Китайски делегати участват на международни срещи, дискутират, набелязват цели. Всичко протича гладко до момента на подписването на договорите и разпределянето на отговорностите. Тогава китайците се рязко се отдръпват, копират всичко, което са научили до този момент и започват да правят нещата сами. Една от основните причини, поради която няма съвместни проекти между САЩ и Китай е, че китайците отказват да подпишат международните документи за защита на интелектуалната собственост.

Тепърва предстои да видим в какъв вид ще са потенциалните проекти между Русия и Китай.

Но последното развитие около китайската космическа станция е много показателно. Напомням, че през 90-те години китайците успяха да изкопират конструкцията на руските кораби „Союз“ (копието се нарича „Шенчжоу“) и така могат да изпращат хора в космоса. Руснаците от своя страна се включиха дейно да помагат през първото десетилетие на 21-ви век. Когато първият китаец Чжай Чжиган излезе в открития космос през 2008 година, той бе облечен в китайски скафандър „Феитиан“, базиран на руските „Орлан“, но по време на „космическата разходка“ в близост до него се намираше и друг негов колега, облечен в „Орлан“ – за всеки случай ако нещо се обърка. Такова беше нивото на сътрудничество преди 10-15 години. Но когато през април т.г. се пристъпи към строежа на новата космическа станция, която е копие на „Мир“, китайците отказаха да изпълнят една съществена молба на Русия. Молбата беше станцията да бъде изстреляна в орбита с наклон спрямо екватора 51.6°, за да е достъпна за руските кораби и модули. Всички орбити с по-малък наклон са непрактични за Русия. Китай отказа да се съобрази с това и изстреля станцията в орбита с наклон от 41.0°. Истината е, че китайците получиха каквото могат от руската космонавтика, направиха си сами кораби и станция и сега активно избират да не си сътрудничат с другите.

Засега западът посреща с насмешка космическите постижения на Китай. Мнозина считат китайците за посредствени копипейстъри и тъй като към настоящия момент основно имитират, са обречени да са на второ място и занапред.  Да, китайската станция е аналог на „Мир“.  Да, кацналият през май марсоход „Чжурон“ е реплика на американските марсоходи – при това не на съвременните „Пърсъвиърънс“ и „Кюриосити“, а на тези от по-старото поколение „Спирит“ и „Опортюнити“. Но не може да отречем, че дори и сега да изглежда, че китайците догонват, те се справят доста добре в копирането. Никой не твърди, че имитирането е стопроцентово точно – новата станция, дори и да наподобява „Мир“, е коренно различна на компонентно ниво. Но няма спор, че китайските инженери са подходили с този манталитет – „другите са направили това и това, нека и ние да го направим за нас си“. Не това е решаващо – изходът от втората космическа надпревара може да се предопредели не от наличните технологии, а от политиката  и възгледите. Това е вероятност, която западът подценява.

Повечето от нас, космическите ентусиасти, сме станали такива под въздействието на научната фантастика. Фантастите са предвиждали, че бъдещето на човечеството лежи в колонизацията на космоса. Оказва се, че именно тази думичка „колонизация“ може да се окаже решаваща дали научно-фантастичното бъдеще ще стане реалност или не. А гражданите на двата нови центъра на космонавтиката, Китай и САЩ, имат различни гледища по въпроса дали е редно да колонизираме Луната и Марс.

Днес китайците дават заявка, че след като през това десетилетие работата на настоящата им станция се разгърне, те възнамеряват да се фокусират върху стратегия за цялостно усвояване на окололунното пространство и добив на полезни ресурси.

Съгласно генерал-лейтенант Чжан Юлин, един от водещите ръководители по отбрана и космически технологии на Китай, бъдещето на пилотираната програма на държавата не лежи в лунното кацане, което е лесно, както и в кацането на Марс, което остава трудно, а в поетапното усвояване на земно-лунното пространство с все по-напреднала технология. С оглед на това изказване китайците ясно признават, че желанието им е да контролират, да доминират или иначе казано – да колонизират космоса.

И докато това е настроението в Китай, отношението към космическата колонизация в САЩ търпи точно обратното развитие, най-вече с навлизането в мейстрийма на модерната левичарска доктрина, наричана „уокизъм“ (на англ. wokeism или wokeness).

През октомври 2020 г. комитетът на НАСА по астробиология и планетарни науки получи манифест от работната група на агенцията по справедливост, разнообразие и инклузивност. Манифестът е написан от учения от НАСА Франк Таварес в съавторство с 11 други изследователи и е подписан от общо 109 работници в космическата сфера. Заглавието на манифеста е „Етично изследване и ролята на планетарната протекция при разрушаването на колониалните практики“. И ако заглавието е достатъчно да загатне какви са модерните настроения в американската космическа общност, внимателен прочит на текста би накарал всеки разумен човек да се хване за главата. Тук давам само няколко цитата: „ние трябва активно да работим, за да предотвратим капиталистическото усвояване на другите светове“, „бързането да търсим нов дом на Марс в сянката на наближаващата природна катастрофа е не само съмнителна инициатива, но и невъзможно със съвременни технологии“, „бъдещето на нашата способност да изучаваме космоса зависи от преследването на антиколониални практики както на Земята, така и отвъд“. Идеята да добиваме минерали от астероидите е описана като „добивен капитализъм, който е довел до увреждането на околната среда на Земята“. Друго умопомрачително становище е, че „капиталистическите интереси се преплитат с днешния колониализъм“.

Не само в България хората биха се зачудили как може изобщо да бъде публикувано такова творение, което по-скоро би произлязло от СССР, отколкото от САЩ. През ноември 2020 г. президентът на Марсианското общество Робърт Зубрин публикува за „Нешънъл ревю“ свой анализ по манифеста, озаглавен „Уокисти атакуват космическите изследвания“. В анализа си Зубрин подчертава коя е най-съществената слабост на тезата на Таварес и колегите му. В стремежа си да предпазят космоса от капитализъм и колониализъм, авторите предлагат да се използва принципът на т.нар. „планетарна протекция“. Първоначално замислен като мярка за предпазването на Земята от чуждоземни организми, които могат да бъдат въведени в нашата биосфера от завръщащите се астронавти, днес планетарната протекция пази хипотетичните (никога досега неоткрити) марсиански микроби от  намесата на земните капиталисти.

Словесните престрелки между Зубрин и авторите на манифеста започнаха в медиите, а след това се разразиха в социалните мрежи.

Авторите на манифеста отвърнаха: „хей, ние не сме против това да се лети в космоса – просто да не се налага капитализъм и колониализъм“. Зубрин и останалите критици пък виждат много добре каква е работата – съществува течение в западните академични среди, което разбира изучаването на космоса според принципа „гледай, но не пипай“. Схващането допуска внимателното изследване на космоса – напр. могат да се изстрелват космически телескопи, марсоходи, роботизирани станции. Но не и пилотирани експедиции. Или ако се изпращат хора към Марс, би било допустимо да влязат в орбита около планетата, командвайки телероботи на повърхността – но да не я оскверняват с тяхното присъствие. Иначе, казват модерните уокисти, с марсианските микроби ще стане същото, което някога европейските колонизатори са причинили на местните жители на американския континент…

Преди години в САЩ имаше могъщи организации, които активно лобираха за провеждането на нови космически мисии. Благодарение на техния натиск НАСА изпрати апарат до Плутон и хеликоптер на Марс. Днес положението е съвсем различно. Организациите все още притежават влияние, но те няма да помогнат много при предприемането на следващата стъпка в усвояването на планетите. Преди няколко години блогърката Емили Лакдауола от Планетарното общество написа статия, в която окачестви астронавтите като „мръсни тела от месо“, бъкащи от микроби и с това замърсяващи хипотетичната марсианска биосфера. Този цитат все може да бъде прочетен на страниците на Планетарното общество, която е вероятно най-известната космическа организация в Щатите. Очевидно позицията на организацията е, че тези мръсни тела от месо няма какво да правят на другите планети…

В технологично отношение пилотираната космонавтика на САЩ безспорно бележи напредък.

Положението е коренно различно от това преди 10 години, когато НАСА пенсионираше космическите си совалки и центровете бяха пред затихване. То е различно даже от положението преди две-три години, когато единственият начин за превоз на западни астронавти до МКС бе посредством руски кораби. Днес в експлоатация са два американски космически кораба – един суборбитален „СпейсШипТу“ (на Върджин Галактик) и един орбитален („Крю Драгън“ на СпейсЕкс). Няма друга държава в цял свят с два космически кораба. Живот и здраве до края на годината ще полетят още два пилотирани кораба – „Ню Шепърд“ (суборбитален) и „Старлайнър“ (орбитален). До две-три години, пети кораб „Орион“ ще направи своя дебют на демонстрационна мисия в далечния космос, около Луната.

Но каква се очертава да е ролята на западните астронавти? Дали те ще са просто туристи, прелитайки край другите планети, на които ще им е забранено да стъпят – или активно ще ги усвояват? За съжаление трябва да отчетем, че в организационно отношение пилотираната програма на САЩ се намира в същата каша, в каквато беше преди десет години. Знаете ли защо роботизираната програма на Щатите (т.е. марсоходи, хеликоптери на Червената планета, мисии до астероидите и Юпитер) е толкова успешна? Защото в началото на всяко десетилетие има т.нар. „декадални проучвания“, които насрочват за изпълнение конкретни цели и задачи. И те се изпълняват. Нищо подобно не съществува в сферата на пилотираната космонавтика. НАСА не знае за какво праща хора в космоса (освен по геополитически причини – т.е. да поддържа лидерство и дипломация на МКС). Така беше през 90-те, така беше в началото на новото хилядолетие, така е и днес, като западната общност дори не е наясно дали пилотираните експедиции са етично допустими или не.

Междувременно в Китай обстановката е следната: има ясно разписани цели, които се спазват.

По комунистически, на петилетки, но досега планът се изпълнява без отклонения. В началото на века китайците обещаха, че ще пратят човек в космоса. Направиха го. В края на по-предното десетилетие съобщиха, че ще осъществят космическа разходка. Проведоха я. В началото на предното десетилетие ни увериха, ще изпратят в орбита мини-станции. И тази програма завърши според обещанията. Казаха ни, че ще започне строеж на голяма космическа станция. През април тази година и това се случи. Досега не е имало нещо, което Китай да обещае и да не стане. Това е в остър контраст със Щатската политика, като през изминалите две десетилетия всеки президент поставяше нови цели и отменяше задачите на предишните. Буш искаше полети до Луната, Обама каза „не“ и даде задание да се лети до Марс, Тръмп спря това и отново върна фокуса към Луната. За щастие засега Байдън не пипа космонавтиката – има други приоритети.

Западът е все още лидер в космическите изследвания.

Има постижения (например безпилотните полети до Юпитер, Сатурн и Плутон), които няма да бъдат повторени от Китай поне през следващите 10-20 години. Запланирани са няколко нови и интригуващи западни мисии от страна на НАСА и ЕКА. Но аз се опасявам, че западното водачество няма да устои. 

Нека да не забравяме, че мечтаната професия в САЩ е инфлуенсър. Китайските дечица масово копнеят да станат астронавти. Добавете и това, че съобразно уокистката доктрина науката в западна Европа и САЩ трябва да е фокусирана към изучаването на климата, а не към космоса. Ранната космическа надпревара от 60-те и 70-те години на 20-ти век, която ни даде първите астронавти и станции, полетите на „Аполо“ до Луната, метеорологичните спътници и интернет, беше спечелена от западния свят. Ще триумфира ли отново същият победител в края на втората надпревара? Съмнявам се, че този път победата е гарантирана. А ако една-единствена държава сложи ръка върху космическите ресурси, трета надпревара може и да няма…

Споделете чрез

Предишен

Следващ