Светът много скоро ще си припомни, че историята не се повтаря, но се римува. Хенри Кисинджър казва, че Студената война започва, когато САЩ осъзнават горчивата истина, че напрегнатите отношения със Съветския съюз се дължат не на недоразумение, а на принципни различия. Склонен съм да твърдя, че сме в началото на Втората Студена война. В изминалите десетилетия Китай и САЩ бяха две силно свързани икономики. На основата на това кооперацията беше факт. Разпадането на този модел започна в края на миналото десетилетие и доведе до промяна в американските външнополитически приоритети. Администрацията на Барак Обама се опита неуспешно да постави граници в отношенията с Китай. По-късно оста към Азия (Pivot to Asia) призна Китай като конкурент, а опасенията относно китайските търговски практики и кражбите на интелектуална собственост предшестваха администрацията на Доналд Тръмп.
В същото време Пекин се укрепи военно в стратегически важното Южнокитайско море, действа твърдо в Източнокитайско море, ограничи обещаните свободи в Хонконг и започна да изгражда свой политико-икономически блок чрез дълговата си дипломация.
Но основата на сегашното нарастващо напрежение е политически осъзнатата икономическа зависимост на САЩ. А това се случва, когато започва краят на Кимерика или Голямото разделяне (The Great Decoupling)
Неологизмът Кимерика е използван масово за геополитически анализи без да се вниква, че всъщност той описва икономически феномен. Защото в започващото сега десетилетие ние повече от всякога ще се уверим, че икономиката е основното бойно поле, когато няма реална война.
И че страни като Китай са печелили икономически битки, докато са успивали общества и политици от различни континенти с дебели чекове и още по-големи стратегически цели.
Ако напишете заглавието на тази статия, в която и да е търсачка, ще откриете десетки резултати. Но изворът е един и той е ключовото изследване на историка Нийл Фъргюсън и политолога Мориц Шуларик от 2009 г. „The end of Chimerica “. В рамките на тридесет страници учените доказват, че Голямата рецесия от 2007-2009 г. е отнела нещо повече от парите в джобовете ни. Тя е сложила началото на края на уникалната финансова симбиоза между Китай и Америка, явление, което авторите наричат „Кимерика”, доминирало в световната икономика през последните десетилетия. В научния си труд Фъргюсън и Шуларик твърдят, че връзката, макар и първоначално да е била полезна, е станала нефункционална, за което допринася и от финансова криза 2007–2009 г.
Но на какво се дължи това? Какво се обърква? До икономическия възход на Китай се стига след приемането на стратегия, която авторите сравняват с тази използвана от Германия и Япония след Втората световна война за ръст на износа. Възходът на Китай обаче е белязан от валутна интервенция и съответно натрупване на резерви, които в комбинация със силно интегрирани и недостатъчно регулирани финансови пазари водят до финансовия балон в САЩ, който се пука през 2007 г. Накратко: спестяванията на китайците, както и преразходът и задлъжняването на американците водят до период на създаване на голямо виртуално богатство, допринесъл за финансовата криза. От приемането си във Световната търговска организация през 2001 г. Китай натрупва големи валутни резерви, които насочва към държавни ценни книжа на САЩ. По този начин китайската комунистическа партия съумява да поддържа номиналните и реалните дългосрочни лихвени проценти изкуствено ниски в Съединените щати. А това от своя страна води до широк достъп до ипотечно финансиране.
Когато през 1990 г. Китай приема външната търговия и преките чуждестранни инвестиции като основа на новата си стратегия за развитие, нейният износ и БВП се умножават, китайските власти започват последователно да купуват долари, за да не позволят на валутата им да поскъпне. Механизмът на тази стратегия е следният: Китайските износители получават щатски долари за стоките си, продадени в САЩ, но им е необходим юан, за да плащат на работниците си и да съхраняват пари на местно ниво. Те продават доларите, които получават чрез износ, за да получат юан, което увеличава предлагането в щатски долари и повишава търсенето на юана. Централната банка на Китай провежда активни политики, за да предотврати този дисбаланс между щатския долар и юана на местните пазари. Тя купува наличните излишни щатски долари от износителите и им дава необходимия юан. Централната банка може да печата юан според нуждите си. Ефективно тази намеса на Банката създава недостиг от щатски долари, което поддържа курса на щатския долар по-висок.
Така Китай трупа долари като валутни резерви, които пък пазят юана с ниска стойност. Това от своя страна прави китайските стоки силно конкурентни.Тези валутни интервенции служат на две цели: насърчаване на индустриализацията, ориентира към износ и подготвяне на защита срещу бъдещи финансови кризи. Резултатът е огромно натрупване на ценни книжа, деноминирани в долари . През 2000 г. Китай разполага с валутни резерви от 165 милиарда долара, малко над 10 процента от БВП, а към 2009 г. валутните резерви достигат 2,3 трилиона долара, което представлява повече от 50 процента. Така чрез ликвидността от Китай американската икономика увеличава дълга си и се отдава на десетгодишна вълна от потребление, в която домакинствата харчат повече, отколкото печелят. От 2000 г. до 2008 г. общите разходи в Съединените щати са с 45 процента по-високи от общия национален доход. И така се сдига до големия банков балон – без лесните китайски пари, довели до бум в продажбите на недвижими имоти, дългосрочните лихвени проценти в Съединените щати почти сигурно биха били значително по-високи, предотвратявайки надуването на жилищния балон. Но оставащият и до днес проблем е валутният. Фъргюсън и Шуларик смятат, че поуката от немската и японската история е, че ръстът на износа може да сработи добре само когато големите печалби в производителността са придружени от значително поскъпване на местната валута.
Основният структурен дисбаланс на световната икономика е, че втората по големина икономика в света е свързала своята валута с тази на най-голямата икономика при силно подценен валутен курс. Това води до две големи заплахи за световната икономика. Първо, тя ограничава възстановяването на САЩ чрез надценяване на долара на ключови азиатски пазари. Второ, тъй като доларът отслабва спрямо други развити световни валути – по-специално еврото и йената – тежестта на приспособяването пада непропорционално върху Европа и Япония.
Така в периода 2007-2009 г. Пекин разбира, че може да разчита все по-малко на силно задлъжнелите американски потребители, за разлика от преди. От друга страна, остава двойното изкушение – на САЩ за евтини пари, особено по време на криза и на Китай за лесно стимулирате на експортните индустрии.
При подобна линия на мисли американският външнополитически светоглед започва да се променя. В икономически план световният баланс на силите отдавна се измества в посока от Вашингтон към Пекин, което прави конкуренцията неизбежна. В книгата си „Възход и падение на Великите сили“ Пол Кенеди твърди, че „Всички големи обрати в световния военен баланс се случват след промяна в производствените баланси, като победата е винаги за страната с най-големи материални ресурси“. И точно тази мисъл трябва да ни покаже как икономическото противоборство се превръща в стратегическо. Китай има своите две стратегии, за да се подсигури. Чрез своята стратегия “Made in China 2025” страната се надява да се издигне от нискотехнологична производствена икономика, каквото е в средата на сегашното десетилетие, до световен лидер в авангардните технологии като изкуствения интелект и автоматизацията. Основен ресурс, който за момента не достига на Китай, е технологията. “Made in China 2025” също има външнополитическо измерение: засилено придобиване на международни високотехнологични компании от китайски инвеститори за да се ускори технологичното наваксване в Китай и за да се прескочат етапите на технологичното развитие. Това подкопава принципите на лоялната конкуренция: ръководената от китайската държава икономическа система използва отвореността на пазарните икономики в Европа и Съединени щати.
Китайските високотехнологични инвестиции трябва да се тълкуват като градивни елементи на всеобхватна политическа програма. В дългосрочен план Китай иска да получи контрол над възможно най-много печеливши сегменти от глобалните вериги за доставки и производствени мрежи. При успех на “Made in China 2025” може да се ускори ерозията на настоящото технологично лидерство на западните индустриалните страни. Както се илюстрира от ожесточените дискусии около скорошните високотехнологични придобивки, правителствата в Европа и САЩ все повече възприемат това измерение на китайското технологично усъвършенстване като решаващо и належащо предизвикателство.
А физическите ресурси за тази икономика? Отвъд границите си Китай използва 1 трилион долара за транснационални инвестиции в инфраструктура – неговата инициатива “Belt and road”, известна като „Новият път на коприната“ за създаване на сфера на китайско влияние, простираща се през Евразия, Африка и Тихия океан. В този момент отношенията между Китай и САЩ не са между развиваща се и развита държава, както преди. Те са еволюирали от китайската карта в ръкава на Хенри Кисинджър срещу СССР, през интеграцията на Китай в световната икономика и отварянето за чужди инвестиции от 90-те, водещо бързия икономически растеж, Кимерика и разпада ѝ.
Какви са уроците за САЩ?
Китайският курс не може да бъде направляван. Той трябва да бъде сдържан. От времето на Никсън във Вашингтон се възприема предположението, че задълбочаването на търговските, дипломатическите и културните връзки би променило вътрешното развитие и външното поведение на Китай. За последно този опит прави Барак Обама, който в първите седмици на мандата си стартира инициатива за сближаване с Китай под формата на Г2. Това е предложение за световно двувластие или поделяне на властта, но без намаляване на американската военна хегемония. В тази ситуация Пекин се вижда като младши партньор и отхвърля. В речта си от 2018 г. вицепрезидентът Майк Пенс оповести, че политиката, подкрепяна от последните 8 администрации се променя[1] :
“Пекин предприема подход на управление, използвайки политически,икономически и военни инструменти, както и пропаганда, за да се подобри нейното влияние за сметка на САЩ и международния ред.“
Глобализацията, взаимозависимостта и международните икономически институции си струва да бъдат подкрепени, но само ако те произвеждат справедливи или поне неутрални резултати
Китай не играе по правилата, по които играе останалията свят. И го прави с ясната цел да увеличи влиянието си.
В ерата на категоричната власт на САЩ през първото десетилетие след края на Студената война, бързото напредване на глобализацията и взаимозависимостта между нациите се разглеждат като две перспективи, отговарящи на интересите на всички играчи. Колкото по-голямо е участието на държавите в световната система и колкото по-зависими те стават от напредналите либерални демократични нации, толкова повече техните ценности и интереси биха били в съответствие с тези на САЩ. Втората перспектива е, че глобализацията и взаимозависимостта са до голяма степен стратегически безразлични и функционални явления, които улесняват международната търговия, движението на хора и капитали и други трансгранични транзакции.
С идването на президента Доналд Тръмп на власт, САЩ оспори валидността на тези две перспективи що се отнася до участието на Китай в световната икономика. Това е най-очевидно при честите оплаквания относно китайските икономически и търговски практики и неудовлетвореността от международните институции като СТО, които са предназначени да улеснят трансграничните транзакции. Според теорията и практиката на икономическата глобализация нарастващата зависимост между икономиките трябва да бъде взаимно изгодна, за да бъде устойчива. Доброкачествените резултати са най-вероятни, когато участниците имат подобни ангажименти към икономическата либерализация и когато е налице значително разделение между държавните и икономическите участници и прозрачността в търговските сделки се съблюдава.
В отворените икономики има ограничения за степента, в която правителствата могат да се намесват в решенията на компаниите, за да изпълняват националните цели.
Китай се движи в обратна посока по всички тези показатели, особено след като президентът Си Дзи Пин пое властта. Администрацията на Тръмп пое курс, в който САЩ отказват пасивно да приемат икономическите резултати и стратегическите последствия на една система, в която стратегическият им конкурент играе по правила, които важат само за него.
Гражданските технологии, създаването на интелектуална собственост и веригитете на доставките ще бъдат превърнати в оръжие.
В стратегическото съперничество битката не е за размера на дефицита по текущата сметка в САЩ с Китай. Китай лесно би могъл да намали търговския дефицит на САЩ, избирайки временно увеличение на покупката на продукти от Америка. Това веднага би задоволило Вашингтон с по-добър резултат по текущите сметки без значима реална печалба. Притесненията, които вицепрезидентът Пенс изразява в речта си, едва ли биха били решени. Реалният проблем е битката за веригите на доставка и веригите на стойност.
Веригите на стойността се развиват и променят бързо. Създаването на икономическа стойност става все по-интензивно и по-разчитащо на висококвалифицирана работна ръка и по-малко зависимо от приноса на нискоквалифицираната работна ръка, като се има предвид напредъкът в технологиите, които я заместват, като автоматизацията на производството. Тенденция през последните няколко десетилетия е намаляването на митата и други пречки между всички основни икономики. Това се случва наред с бързата глобализация на веригите за доставки, участващи в производството на стоки и услуги, което създава значителни ползи за всички участници: цените на потребителските стоки и услуги са по-ниски, отколкото биха били иначе, инфлацията се потиска, ускоряват се трансграничните иновации и покупателните възможности на потребителите и фирмите. Всичко това се случва без да се отдава внимание на стратегическите промени. А те в общи линии са: търговията със стоки с по-ниска стойност всъщност става по-регионална, а не глобална (като компаниите произвеждат повече от тези стоки в непосредствена близост до крайните потребители), а бизнесът със стоки и услуги, създаващи по-висока стойност(като софтуер и цифрови платформи; интернет и комуникационни технологии; роботизация и технологии за автоматизация; аерокосмически технологии; нови и модерни материали; биотехнологиите и услугите с по-висока квалификация) става все по-глобален.
Както се оказва, това са именно секторите и технологиите, които са определени като приоритети в “Made in China 2025”.
За да се противопостави на това САЩ предприема две линии на атака. Първата е защита на тъй наречените „патентно интезивни“ (pattent intesive) индустрии чрез налагане на мита . Това са машините, компютърните и електронните продукти. Тези сектори представляват около 30% от китайския износ за САЩ. Причината: това са индустриите, които представляват силен интерес за Китай, обект на принудителни прехвърляния и кражби на интелектуална собственост. Втората линия е тази на индустриалната миграция, за която говори Питър Наваро, стоящ начело на Търговския съвет към Белия дом, сочен за архитекта на политиката за митата на Тръмп.
Комбинацията от мита, продължаващото икономическо напрежение и несигурност кара много мултинационални фирми да обмислят опциите на верига за доставки извън Китай. Тази тенденция се наблюдава поради нормални икономически съображения като бързото увеличение на средната работна заплата в Китай, която се очаква да бъдат удвоена през 2025 г. от нивото им през 2015 г.
По-високите разходи, логистичната непрактичност и други фактори ще попречат на много от тези фирми да преместят производствата си в САЩ. Вече изградената инфраструктура на веригата за доставки означава, че страните от Югоизточна Азия като Виетнам и Филипините вероятно ще са основните печеливши. Още през 2013 г. американската аналитична агенция Stratfor излиза с доклад, наречен “Post China 16” – 16 държави, които могат да заменят Китай като индустриална база.
Дори така това би се ускорило постигането на стратегическата цел за миграция от Китай на високостойностната продукция. По този начин, от една страна, би се увеличила диверсификацията на американската верига за доставки спрямо стратегически конкурент и също ще се превърне в по-трудна задача за Китай създаването на високоразвита индустриална база.
САЩ се опитват да постигнат две цели- да спрат или намалят преминаването на Китай от Индустрия 3.0 към 4.0 и да я деиндустриализират възможно най-много. И скоро.
Доколко това е успешно към момента? От една страна Китай се опитва да използва американския бизнес, за да се бори с Тръмп и на пръв поглед може би съумява. 661 компании и организации, големи търговци на дребно изпратиха писмо от 13 юни 2019 г, с което го призоваха да уреди търговските проблеми с Китай. Но в същото време този месец Google започна преместване на производството на термостати и сървъри Nest от Китай към Тайван и Малайзия. Този ход идва, след като компанията прехвърли производството на дънни платки от Китай в Тайван. Nintendo планира да премести производството на своята конзола Switch от Китай в Югоизточна Азия, за да избегне американските мита. Интересното е, че и някои китайски компания избират да преместят производствата си в страни като Виетнам, Сърбия и Мексисо, за да избегнат митата.[1]
В тази битка за бъдещето показател за изхода ѝ ще са високите технологии .
Краят на Кимерика е увертюра към битката за новия световен ред. Някои анализатори я наричат Втората студена война по аналогия с Втората световна война. Социологически проучвания на Gallup[2] сочат, че 62% от американците смятат китайските търговски практики за „нечестни“, голяма част от американската бизнес общност променя забележително от положителни към отрицателни възгледите си за Китай[3], а търговските мита са вероятно единствената политика на Тръмп, която бива изцяло подкрепяна от Демократическата партия: лидерът им в сената Чарлз Шумер похвали решението на Тръмп да наложи тарифите за Китай и се присъедини към други сенатори демократи, за да призове президента да бъде „твърд срещу Китай“, Елизабет Уорън и Бърни Сандърс са също някои от знаковите лица, подкрепящи политиката срещу Китай.
Всички тези развития са фона, на който в началото на 2020 г. се разви пандемията от Covid-19. Невъзможността на СЗО да се справи със ситуацията и съмненията в сервилност спрямо Китай напомнят за невъзможността на СТО да се справи с нелоялната конкуренция на Китай повече от десетилетие.
Последвалото откровено прикриване на информация от страна на Китай убеди редовия гражданин на силно засегнатите Европа и САЩ, че Китай трябва да плати тежка цена за ролята си в разпространението на вируса.
Така пандемията се оказа само искрата, която освети препълнената с барут стая.
Още по темата:
https://conservative.bg/kitayskiyat-virus-be-tuk-mnogo-predi-covid-19/
https://conservative.bg/sina-delenda-est/
[1] https://www.industryweek.com/the-economy/trade/article/22026325/chinese-companies-shifting-to-other-countries-to-avoid-us-tariffs
[2] https://news.gallup.com/poll/236843/americans-say-china-trade-unfair-trade-canada-fair.aspx
[3] https://www.straitstimes.com/world/us-firms-in-china-less-upbeat-amid-trade-spat-survey
[1] https://www.hudson.org/events/1610-vice-president-mike-pence-s-remarks-on-the-administration-s-policy-towards-china102018
