– Г-н Тодоров, до евроизборите остава малко повече от месец. Как преценявате предизборния дебат за ЕП у нас, ако изобщо забелязвате такъв, разбира се?
– Сериозен дебат за Европа у нас никога не е имало, още по-малко сега, преди изборите. Българските партии гледат на тези избори като генерална репетиция и евентуален мотив за следващите. Широката публика не е добре запозната с механизмите, институциите и проблемите на Европейския съюз. За българите ЕС е преди всичко някакъв финансов и морален донор, а също и своеобразен Свръх-аз, по Фройд. Политиците ни пък имат махленски манталитет и се чувстват достатъчно удобно в задния двор на света, където единствено са силни.
А ситуацията около ЕС е повече от тревожна. Ние, разбира се, надаваме вопли и блъскаме гърди, досущ като Бай ни Ганя, че сме част от съюза, европейци сме големи, но отвъд реториката не остава много. А ситуацията е сложна, случват се сериозни геополитически размествания, които поставят на изпитание мястото и мисията на ЕС. На Изток се консолидира мощен икономически и политически съюз, империята на Путин, Евразийския проект, който в края на оста си достига Китай и Азия. От друга страна САЩ отварят Транстихоокеанското и Трансатлантическото търговско споразумение, което ще образува общ пазар и нов политико-икономически регламент от Азия през Америка до Европа. На фона на този нов ред ЕС може да стои като брошка, музеен експонат от отминали светове. Или в най-добрия случай буферна зона, козметичен салон. Свикнали сме да мислим, че ценности като плурализма, свободата на словото, човешките права и т.н. вървят ръка за ръка с капитализма, но сме свидетели на обратна тенденция. Ставащото в Русия, Китай и евразийските държави показва, че големият капитал се чувства у дома в авторитарно-олигархична среда. От едната страна е либералният глобализиран капитализъм , свил демократичния процес до бутафория и площаден спектакъл, досадна телевизионна реклама, а от другата – деспотичният консерватизъм, феодално-корпоративният свят на Изтока. Къде и как стои ЕС със своите ценности и светли амбиции в този нов свят? Това е въпросът, който стои пред всички европейци, включително и пред нас, българите.
Прогнозите показват засилено присъствие на крайната левица и крайната десница в Европарламента, за сметка на традиционните партии. Това е още един знак за импотентността на европейския политически елит, който не успява да защити собствения си проект. В Европа, от Украйна до Великобритания, се надигат мощни популистки вълни, появява се онова, което наричам „красивия“ фашизъм. Това е реална заплаха за европейската идея. Необходимо е европейските институции да преосмислят кафкианския си образ, инертното си поведение, нужни са реформи, нови стратегии. Нужно е Европа да реабилитира собствения си социален проект, собствените си исторически амбиции, да предложи алтернатива на статуквото. Или да катастрофира. Времето за избор е сега. Ето това е залогът. А нашият дебат е за жълтите стотинки.
– ЕП препоръча на ЕК да ни спрат еврофондовете, но се оказа, че засега това не може да се случи. Същевременно Станишев обяви, че групата на ГЕРБ в ЕП е основния виновник за лошия имидж на страната ни в Брюксел. Защо в такава корумпирана среда, каквато е безспорно ЕС, нас ни сочат за най-лошите?
– Вижте, корупция има навсякъде, разбира се, и в този смисъл соченето с пръст действително е лицемерно, да. Но у нас корупцията отдавна се превърна във форма и начин на живот. А това е вече нещо друго. Това е култура, манталитет и т.н. Но, струва ми се, има известно неразбиране на тези процеси. Културата на бедността и омизереното съзнание естествено произвеждат корупция от съвършено друг характер и мащаб. Те създават и чудесни условия за феодализиране на икономиката, за „сенчеста“ политика и т.н. Изобщо не съм убеден обаче, че на този етап Европа е близо до ефективното противодействие. Засилващото се неравенство в целия съюз ще роди нови, по-опасни форми на корупция и социален разпад.
От друга страна, евентуални санкции и спиране на фондовете могат да предизвикат трайна политическа дестабилизация и криза у нас, което при настоящите обстоятелства, така да се каже по обективни причини, е недопустимо. Това, че такива неща въобще се говорят е признак на политическа слаботелесност. Жалко е, че ЕП има време за подобни клоунади.
– Успяваме ли да балансираме между евроатлантическата си ориентация и собствения си икономически интерес по отношение на позицията ни за присъединяването на Крим към Русия или ни е много трудно и пак сами ще се прецакаме?
– Едни сериозни санкции срещу Русия, които западноевропейското ядро може да понесе, макар и на скъпа цена, почти сигурно ще предизвикат икономическа и политическа дестабилизация у нас. Въобще ситуацията на нова Студена война като състояние на света не работи в наша полза, меко казано. При това положение ние трябва да търсим начин да гарантираме сигурността си. Знаете, че сме застрашени и от силна миграционна вълна, от Сирия, Афганистан, а и нямаме достатъчно ресурс да съхраним националната си сигурност, във всеки един смисъл. Евроатлантическата общност обаче е такъв тип съюз, който би трябвало да стои зад сигурността и стабилността на своите партньори. Такова поне е принципното убеждение. Допускането на ерозии вътре в тази общност ще бъде заплаха за бъдещето на целия съюз. За съжаление примерът на Гърция не ни дава голям повод за оптимизъм. Българските държавници обаче трябва да употребят всички лостове и възможности, които евроатлантическото партньорство, пак казвам партньорство, а не принадлежност, ни предоставя. Изисква се известна твърдост и политическа култура за това. Без резки движения и популизъм. Има начини да защитаваме интересите си като част от ЕС, без съмнение, въпрос на зрялост и самоуважение.
– Наскоро изтече разговор между руски дипломати, които много откровено заявяват, че ЕС трябва да ни сърба попарата и че те не ни искат. Може ли да се каже, че изпаднахме в ролята на сирачето, наритано и от Изток и от Запад?
– Двама пияни мужици на телефонната линия демонстрират свойствата на руската водка. Подобни гафове са удар по репутацията на висшия еталон в дипломацията на т. нар. велики сили. Спомням си и една американска дипломатка, която изрази сексуален апетит към ЕС. Освен оставка не виждам какво друго трябва да следва от това.
А „сирачето“ като масова нагласа, като орис на идентичността е любим сюжет на българина не от вчера. Все търсим някой да ни осинови, да ни спаси, да ни приберат някъде, да ни балсамират ако може. Бате този, бате онзи, царя, командира, важното е силна ръка да има. Срам ме е от тази недорасла психология, от това евтино съзнание…
– В тази връзка да попитам: Защо нашите прозападно ориентирани политици като Дянков, които докато са на власт искат да пляскат руснаците, а после отиват да работят при тях. Това какви послания излъчва?
– Вижте, не го следя Дянков, доколкото знам е ректор в Русия. Направил е някакъв избор, не виждам драма или послание. Симеон Дянков не е Джеймс Бонд, все пак.
– Как оценявате позицията на Борисов, чийто депутати искат санкции за Русия, а той обяви, че не иска? Това някаква игра на добро и лошо ченге ли е или обикновена психология?
– Не, това е цивилизационен стадий. Представете си само как комуникират, представете си телефонен разговор с Борисов… Останалото е предизборна акробатика.
– Според вас кои са повече – русофилите или русофобите у нас и как българинът възприема фигурата на Путин, сравнена с тази на Плевнелиев, например?
– О, в България са много модни крайностите. Между Хитлер и братския народ. Културата на фанатичното отричане и утвърждаване. Сложно е това, има поколенчески различия, митове… Но нека все пак не смесваме русофилия и путинофилия. Много хора са израснали с руската култура, но ненавиждат Путин. Иначе той добре се вписва в нашата патриархална митология. Бащата, царя,императора. И иконата на новия консерватизъм.
Наивната влюбеност във всичко руско и отрицанието на живот и смърт, от друга страна, са симптом на културна маломерност и невротичност, някаква цивилизационна болнавост, недостиг. Трезвото отношение пък, което различава и избягва митинговите обобщения, е подозрително. Дистанцираният анализ, особено когато се отнася до политиката на Русия, е белег за морална проказа, продажност или откровено зло. Или крещи като обсебен от бяс или си мълчи, другото е недостойно. За съжаление истеричният манталитет е част от задушната ни, махленска психология. Това е поведението на малките. Мисля че трябва да надживеем тази болест, реалностите днес са по-сложни. В България необходимо условие да си демократ е да си отявлено, гневливо антируски настроен. Това е детинско, разбира се, но и романтично, от друга страна. Аз разбирам това. Но виждам в него и една естрадна сантименталност, която редица говорители на т.нар. демократичен елит у нас усвоиха като реторичен пърформанс, като квази интелектуална позиция. Аз не намирам подобно отношение за особено интелигентно. Русия не е само Русия на Путин, все пак. И да, знам че сравнението с Хитлер е много актуално клише, но смисълът на клишетата е тъкмо в това – да ни освободят от мисленето. И нека бъда ясен – аз самият никак не съм путинопреклонник, но считам че Европа е невъзможна извън някакви нормални отношения с Русия. И не мисля, че европейските лидери дадоха много добър знак с отношението си към украинските проблеми, особено с оглед на киселинните процеси в собствения стомах на Европа. Дано цената за това лекомислие не е твърде висока. Липсва, според мен, достатъчно отговорност както към ценностите, зад които уж стоим, така и към социалните реалности.
Приближаваме се към вица за руския евреин в СССР, който желае да емигрира и когато службите го питат за причините, той казва, че когато комунистите паднат от власт, отново ще има антиеврейски погроми, та затова. Онези отговарят, разбира се, че комунистическата власт никога няма да падне, а евреинът добавя, че това именно е втората причина за неговото желание. Днес вицът има и украински вариант – тръгва украинецът да емигрира и когато европейските чиновници го питат за причините, той посочва бедността, икономическия колапс, това че Европа ще изостави Украйна на руснаците, а те на свой ред му обясняват, че няма да ги оставят, ще ги контролират и ще им казват какво да правят. Тогава украинецът отвръща, че това именно е другата причина за емиграцията му.
– При положение, че сме малък народ и почти всички се познаваме, как успяваме да постигнем тази идиотска конфронтация?
– Колкото по-малки, толкоз по-страшно става. Наскоро посетих едно село в планината, където хората гледаха кози. Освен близкото, съседно село наоколо няма много цивилизация. Но враждата беше колосална, понеже онези пък гледали крави. Такава ни е битовата психология за съжаление, но иначе сме големи демократи.
Тодор Тодоров е доктор по философия и преподавател във Философски факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, където чете лекции по „Философия на средновековието и ренесанса“, „Арабо-мюсюлманска философия“, както и „История на философията“ във ФЖМК. Води курс по културна и социална теория и история на фотографията в специалност Културология.
