Откъде ме сполетя този банален въпрос? Сигурно край ушите ми е минала някоя реклама или нещо подобно. Така или иначе се замислих (за пореден път) и реших да направя нещо нестандартно: написах в Гугъл “смисълът на живота” и натиснах Enter. Вие правили ли сте го? Търсили ли сте смисъла на живота в Гугъл? Оказа се популярна тема, на която са посветени десетки статии (Тери Игълтън има даже цяла книга със заглавие “Смисълът на живота”) , тъй че това, което пиша в момента, е само капка в океан от дълбокомъдрени текстове. Излиза, че въпросът за смисъла на живота е сред най-трудните, защото са му посветени тонове разсъждения и е получил всевъзможни отговори, включително и 42. Ето най-популярните:
“Животът ни е даден, за да бъде изживян по начина, по който ние желаем, а не като масата хора, които ни заобикалят“. Това безспорно е така – ще изживеем живота си, както пожелаем, стига да е възможно. Защото всеки втори сигурно би пожелал да е император на далечна галактика и когато това не се случи, ще провеси нос и ще каже, че не е изживял живота си пълноценно, тоест животът му е останал безсмислен. Следователно, на дневен ред излиза въпросът как ще пожелаем да изживеем живота си и защо ще пожелаем точно така и доколкото този въпрос остава без отговор в предложената формула, то без отговор остава и въпросът за смисъла на живота.
“Бъде себе си!“. Тук проблемът е подобен. Не знам откъде се е родила тази глупост, че човек може да бъде някой друг, освен себе си. Дори да се преструва на някого, дори да му се налага да се държи по несвойствен начин, човек пак е себе си и никой друг, той е този, който се е съгласил, избрал или допуснал да бъде такъв, какъвто е, тоест да бъде себе си. Истинският въпрос не е дали си себе си, а какъв е този, който си. “Бъде себе си!” е императив, който ни агитира да не се променяме. Ужасно вредна агитация! Човек живее, за да се променя – учи, за да се промени от неграмотен в грамотен, среща се с хора, за да се промени от егоист в сърдечен човек, работи, за да се научи на нещо, което преди не е познавал, минава през житейски уроци, за да промени представите си за добро и дължимо. Най-малкото, съзрявайки и остарявайки, човек също се променя, като с възрастта се променя преди всичко мирогледът му. Как така “Бъди себе си!”. Кого да бъда? Това ли е смисълът на живота – да се питам кого да бъда?
“Смисълът на живота е ние, които сме се родили и сме като един бял лист (празен), да се огледаме, да откриваме Хармонията…“. Една от най-големите глупости, изричани някога, е че човек се ражда tabula rasa. Тя е любим постулат на детерминизма, който обвинява за всичко околната среда и най-вече буржоазното общество в качеството му на такова. Любимо схващане на вулгарните материалисти и особено на марксистите-ленинци. Ако не с друго, ако не с дарби, таланти, наследствена интелигентност, унаследен характер и пр., то човек идва на този свят поне с вроден нравствен закон, с вродена представа за добро и зло и с вродена съвест. Това не е “празен бял лист” и няма нищо общо със смисъла на живота.
“Смисълът на живота е в самия живот или че главното е да изпълним своята мисия (делото на своя живот)“. Поредната дефиниция, която се опитва да обясни нещо, което не знаем, с друго, което също не знаем. То е все едно да ви кажа, че инжектоплякторът е вид смъцафруняк. Коя е нашата мисия? Кое е делото на живота ни, с което да го осмислим? Безспорно, отговорим ли на тези въпроси, ще отговорим и за смисъла. Не казвам, че нямат отговор. Напротив, имат, но дефиницията не го съдържа.
“Смисълът на живота са децата, тоест смисълът е да се възпроизведеш“. Твърде разумно от биологична гледна точка, но изчерпва ли се всичко с нея? Животът на хората без деца безсмислен ли е?
“Да оставиш след себе си един по-добър свят“. Трогателна самонадеяност е да мислиш, че индивидът може да влияе върху качеството на света. Но е нормално за човечество, допускащо, че може да влияе върху съдбата на планетата. Но не това е най-трагикомичното в тази концепция, а чувството на обреченост, увереността, че със смъртта всичко свършва, човекът престава да съществува и единствено делата му могат да го надживеят с някоя и друга година. На подобно схващане се основава и учението на комунизма за безсмъртието – безсмъртен е другарят Ленин, но и Той в някакъв преносен смисъл; безсмъртни са и “героите”, но и те ще живеят не другаде, а в паметта на признателните поколения под формата на спомени. Човек знае, че е безсмъртен (ако беше tabula rasa, нямаше да има откъде да знае, нито кой да му каже, защото, ако безсмъртие не съществуваше, нямаше как да има и представа за него), човек знае, че е безсмъртен, но понеже му внушават, че не е, той гледа, ако не друго, то поне да остави след себе си “един по-добър свят”. Това ли е смисълът на живота? В такъв случай животът на всички починали в навечерието на Октомврийската революция е бил безсмислен, защото останалият след тях свят в никакъв случай не е бил по-добър.
“Смисълът на живота е в осъзнаването на нашето съвършенство, макар да ни се втълпява постоянно, че сме несъвършени“. Това е една от най-наглите дефиниции – манифест на самозабравянето. Ако нещо се втълпява неоснователно, то е именно, че от нас не съществува нищо по-прекрасно и по-съвършено и именно затова казват: “Бъди какъвто си!”, какво по-великолепно от това! Много по-правилно би било да се каже, че смисълът на живота е осъзнаването на нашето несъвършенство. Тогава животът е път към усъвършенстване и именно този път някои по-скромни хора сочат като смисъл на живота. Но как може да си способен на усъвършенстване, когато си осъзнал собственото си съвършенство!
“Смисълът на живота е да намериш щастието“. Да, това е хедоническият поглед, макар че щастието невинаги е идентично с насладата. Да осмислиш живот чрез откриване на щастието е формула, която крие привидна мъдрост: “ако имам право на едно желание, то няма да е власт или богатство, а да бъда щастлив все едно по какъв начин – важно е състоянието на щастие, а не пътищата, по които е постигнато“. Представете си двама души. Всеки от тях тежи 100 килограма, обаче преди единият е бил 80, а другият – 120. Дали се чувстват еднакво, както еднакво тежат? Дали и двамата са щастливи? Примерът е с телесно тегло, но може да бъде приложен към всеки възходящ и низходящ тренд, като е особено показателен при материалното благосъстояние. Излиза, че щастието е илюзия.
Тогава какво ни казва “мъдрецът” – че смисълът на живот е в постигането на илюзия? Но дали всяко щастие е илюзия? Ако може да се сложи знак за равенство между щастие и удовлетвореност, която е задоволство от постигането на поставената цел, то доколкото има различни цели, дотолкова и удовлетвореността е различна, ако не по усещане, то поне по естество. И все пак: задоволството от постигането на целта – това ли е смисълът на живота? Да получиш някакво удоволствие? Не. По-скоро смисълът на живота е да постигнеш целта, а не да се “изкефиш” от постигането, от това какъв герой си, как си преодолял трудностите. Смисълът е в крайната точка на пътуването, а не по пътя, нищо че казват: “Целта е нищо, движението е всичко”. Вижте само как звучи, все едно го е казал някой античен философ. Всъщност максимата е на Едуард Бернщайн (не знам, не е ли коректно вече да казваме “Бърнстейн”?) – бащата на еволюционния социализъм и марксическия ревизионизъм. И наистина, такова нещо може да роди само главата на социалист. Движение без оглед на целта извършва и кокошката, след като и отрежат главата. Това ли е смисълът на живота? Смисълът не е в движението, а в крайната точка на пътуването, но коя е тя? Нямаме ли отговор на този въпрос, все още нямаме отговор на въпроса за смисъла на живота. Следователно, за да разберем смисъла на живота, трябва да разберем за къде пътуваме, коя е целта, да видим крайната точка на пътя, онази гара, където релсите свършват и не продължават нататък. Бил съм на няколко последни гари. Там коловозите завършват с вкопани в земята буфери, но отвъд тях, само на няколко крачки, обикновено е морето с безкрая на своя хоризонт.
Дори и Айнщайн се е изказал: “Какъв е смисълът на човешкия живот, а и на органичния живот като цяло? Да се даде какъвто и да е отговор на този въпрос предполага наличието на религия. Защо изобщо да се задава подобен въпрос, ще попитате вие. И аз ще ви отговоря така: човек, който смята собствения си живот и живота на останалите създания за безсмислен, не е просто нещастен, а почти непълно негоден за живот“. И казва още: “Да се питаме за смисъла или целта на нашето собствено съществуване или сътворение, като цяло, винаги ми се е струвало абсурдно, ако трябва да се гледа обективно на нещата“, с което слага още една тухла в стената на заблуждението, че въпросът за смисъла на живота е сред най-трудните. Но няколко реда по-надолу по парадоксален начин го опростява до същинското му състояние: “Идеалите, които са осветявали пътя ми и винаги са ми давали кураж да приема живота с усмивка, са Истината, Добротата и Красотата“. Това са трите господстващи идеи в света на идеите на Платон и оттогава, та до днес, те са имена на Бог.
И тук може би трябва да завърша, като кажа, че въпросът за смисъла на живота остава отворен, че не мога да отговоря какъв е смисълът на живота. Не, няма да завърша така, най-малкото защото е банално и предсказуемо. Знам какъв е смисълът на живота и съм готов да ви го кажа. Наистина ли ме питате? Ще ви отговоря, но това не е мое мнение, а отдавна известна истина – смисълът на живота не е въпрос на лично умозаключение, колкото и да се мъчат да ни убедят в това; неговият отговор не е съчинение, чиято цел е да ни ласкае, радва или успокоява. Св. Василий Велики е казал: “Човекът е твар, получила заповед да стане бог”. Ето го смисълът. Как тварта става бог? Като се смири, осъзнае несъвършенството си и употреби свободата си, за да уеднакви своята воля с Божията. В общи линии е това – прост въпрос с прост отговор. Което ме връща към един разговор с приятел, състоял се преди години в ирландската кръчма J. J. Murphy”s (тук мнозина ирландци ще ме укорят, че е излишно да споменавам името, защото ирландската кръчма е една). Приятелят ми, понастоящем член на правителството, ми каза: “Виж каква е съдбата на човешкото познание – векове наред учени с големи мозъци щурмуват стръмните урви на вселенските тайни и когато накрая с изранени и окървавени ръце се доберат до върха, заварват там неколцина богослови, които кротко си пият кафето”.
Аз не обичам екстремните спортове, но обичам кафе. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
