На 4 май в Мадридската автономна общност се проведоха предсрочни избори, предшествани от масивна агитационна кампания, безброй нападки между претендентите за власт и обещания за свобода – спекулативна концепция, в която всички кандидати си позволиха да облекат целите на предизборните си програми. Макар че се проведоха в работен ден, избирателната активност беше забележителна за областта – цели 76,25%
.
Що се отнася до преобладаваща идеологическа нагласа в обществото, Испания бегло се различава от западноевропейските си съседки. Испанската левица, в лицето на PSOE, Unidas Podemos, Esquerra Republicana de Catalunya и др., се радва на солиден електорат, залагащ на твърда социалдемократическа визия за развитието на страната. На национално ниво доминиращата партия е PSOE (на български: Испанска социалистическа работническа партия), която управлява сама или в коалиция в общо 9 автономни области.
Мадрид обаче несъмнено се отклонява от тази тенденция, като Partido Popular (на български: Народна партия, абревиатура: PP) е дългогодишна и традиционна първа политическа сила в региона. Победата на PP и тази година беше очаквана, но резултатите сами по себе са учудващи: след изборите през 2019 година PP участва в управлението с 30 депутати, а в новосформиралия се парламент ще разполага с 65 места, които са недостатъчни за самостоятелно управление. Заради необходимите по закон 69 места, PP потенциално ще се коалира с крайнодясната формация Vox (на български: Вокс), която ще излъчи 13 депутати. Тези резултати изключват възможността за сформиране на ляв местен парламент.
“Свобода или комунизъм”.
С това категорично предизборно мото Исабел Аюсо успя да спечели огромна маса гласоподаватели. Освен в кампанията на Народната партия, тя бе на фокус в негативна светлина в агитационните материали на останалите партии, което навярно е допринесло за нейния краен триумф. Не може се отрече и харизмата, която притежава като лидер. Аюсо имаше съществена преднина заради категоричната си позиция срещу ограниченията за овладяване на разпространението на COVID-19, които централната власт искаше да наложи в областта в следствие на високите заболеваемост и смъртност. Въпреки препоръките на правителството, оглавявано от социалиста Педро Санчес, бизнесите в Мадрид не са затваряли след строгите ограничения през 2020 година.
За сметка на възхода на десницата, която оказа силна съпротива, левицата претърпя сериозни поражения. В новата асамблея представителите на PSOE ще бъдат с 13 по-малко.[1] Бившият министър-председател и бивш генерален секретар на партията, Фелипе Гонсалес, призова PSOE към „размисъл отвътре”, тъй като резултатите от изборите „показват нещо, не само в Мадрид”.[2]
Всъщност резултатите демонстрират, че левицата е нестабилна, плавно губи позициите си, а Мадрид на този етап остава бастион на десните формации.
Това бе потвърдено и от действията на Пабло Иглесиас, един от основателите на партия Podemos (на български: Подемос; лява социалистическа партия), който през март напусна постовете си на министър на социалните права и втори вицепремиер на Испания, за да участва в предизборната надпревара. След като стана ясно, че Podemos печели едва 10 места, Иглесиас обяви, че напуска всички свои постове и се оттегля от политиката. Анализът на изборните резултати може да се оцени като положителен, вземайки предвид резултатите от 2019 г. и лошото състояние на формацията непосредствено преди изборите, но не са удовлетворителни за високите очаквания на вече бившия лидер.
Интересен е възходът на друга лява партия – Más Madrid (на български: Мас Мадрид), която успя да спечели 24 места, залагайки на слабо познат за мадридските граждани кандидат, а именно анестезиологът Моника Гарсия. Центристката Ciudadanos (на български: Сиудаданос) на свой ред загуби 26-те си места, в следствие на масивния отлив на привърженици от партията, попаднала на идеологически кръстопът, изразен в чести залитания ту към левицата, ту към десницата.
Дори и сумарно обаче, „малките победи” на левите партии не надвишават броя на депутатите на PP.
В Мадрид не наблюдаваме феномен, а развиваща се от години тенденция в Европа – упадъкът на левицата. Въпрос на време е в Испания, а и в цяла Европа, десните политики отново да бъдат стожер за развитие на обществото. Победата на Аюсо показа, че вотът на масите се определя от ежедневието, което обуславя формирането на индивидуална идеология и дефинирането на понятия като собственост, индивидуализъм, сигурност, както пише журналистът Хорхе Диони Лопес. Ако десницата се вълнува от тези въпроси, то какво прави левицата?
[1] На изборите през 2019 г. PSOE си извоюва 37 места, на 4 май т.г. този брой се редуцира до 24.
[2] Felipe González avisa de que el PSOE necesita «reflexión interna» porque el 4-M indica «algo, no solo en Madrid» (abc.es)
