Модерният човек е нещастен, защото не е наясно с мирогледа си

Започнахме годината с рекорд по недоволство, по брой и разнообразие на протестите. В социалните мрежи се написаха сърцераздирателни статуси, каквито не биха написали и гражданите на Херкулан и Помпей след изригването на Везувий. От парламентарната трибуна се нарисуваха картини, в сравнение с които Апокалипсисът е детска приспивна песничка.

Защо модерният човек е тъй фрустриран и нещастен? Според мен, защото животът му, колкото и охолен да е, все се разминава с неговите очаквания. А причина за това почти винаги е неправилно формулираният мироглед. Два са големите мирогледи според мястото на човека във вселената и според това дали той е неин център или не, но преди да ги разгледаме, нека видим какво причини страдание на нашата общественост през последните седмици.

Това бяха лифтовете в Банско, опасността от унищожаване на природата и още по-голямата опасност от забогатяване на олигарсите в съюз с мафиотската държава; българското председателство на Съвета на ЕС и в частност какви простаци и селяни сме, как един видеоклип не можем да направим и как като дебили се радваме на другия простак и селянин Доналд Туск, когато се осмели да каже някоя добра дума за просташката ни и селска страна; и, разбира се, ратификацията на Истанбулската конвенция. Последното е особено интересно, когато разглеждаме нещастието на модерния човек.

Не, не е вярно, че дебатът около Истанбулската конвенция е дебат за домашното насилие над жени. Тази тема е достатъчно стара и по нея са приети достатъчно на брой работещи документи. Дебатът е за утвърждаването на джендър-идеологията или както все по-често я наричат – новата сексуална революция. И този дебат се провежда, независимо дали конвенцията дава повод за него или на някого само така му се струва. Просто дебатът е наречен с нейното име.

В какво се състои новата сексуална революция? В това, че посредством подмяната на термина се подменя същността. Докато полът (sex) е нещо обективно, то джендърът (gender) е същото, но субективно. Думата gender (независимо какво твърди от известно време Google translator) означава „род“, „вид“, а за „пол“ първоначално се използва шеговито и доколкото има нещо общо с пола, то е, че означава покрай останалото и граматически род. А граматическият род (пол) вече наистина е условен и е въпрос на договорка кои думи ще са в мъжки и кои – в женски.

Но защо свещеното право на самоопределяне трябва да става по полов признак и в сексуален контекст? Защо да не е, например, на национален? Защо не на икономически? Защо не на политически – самоопределям се като президент на САЩ и всеки, който ми отрича това, е хомофоб и фашист! Защо, в крайна сметка, самоопределянето да не става на биологически принцип – аз съм бяла мечка, така се чувствам, пък!

Проблемът не е в пола, макар че сексуалността винаги вдъхновява и привлича внимание. Проблемът е в това, че хората биват насърчавани да взимат за себе си решения, които по същество не могат да взимат – не можеш да решиш, че си бяла мечка, ако не си. Дори да си имплантираш силиконова тлъстина, да си сложиш изкуствени зъби и нокти и да си присадиш бяла козина, пак няма да си бяла мечка. Хората биват насърчавани към своеволие и бунт против естествения ред на Мирозданието, а това неминуемо носи нещастие и неудовлетвореност.

Ние трябва да очистваме същността (природата) си, не да я променяме. Желанието да я променяме говори за някаква трагедия. Щастието е хармония, не можем да сме щастливи, ако насилваме природата си. Пингвинът няма да е щастлив в Сахара, нито пък камилата – на южния полюс.

Ситуацията се утежнява обаче и от това, че не винаги знаем каква е природата ни. Ето, педофилът ще каже: такъв съм, това е моята природа, искате да вървя против нея ли? И тук вече е време да се върнем към мирогледа, защото той е онази система от схващания, която ни позволява да познаваме природата си и да живеем според нея, за да сме щастливи или поне спокойни.

Мирогледът е много важен. Представете си, че сте севернокорейски диктатор и искате да изстреляте балистична ракета. Ще я изстреляте по един начин, ако приемете Земята за плоска и по съвсем друг – ако я приемете за топчеста. В единия от двата случая няма да уцелите, ще се разочаровате, ще почувствате неудовлетвореност и нужда да протестирате пред някого. А през цялото време грешката ще бъде у вас, защото сте избрали неправилния мироглед.

Има най-различни и причудливи мирогледи, но според схващането за мястото на човека във вселената, мирогледите са най-общо два. Първия е този, на който учат модерното европейско дете през последните около 150 години. На него са ни учили и нас, независимо дали са го правили в условията на социализъм, на демокрация или на преход от едното към другото.

За този мироглед са характерни следните постулати (дано не пропусна някой):

  1. Човек се ражда добър и ако нещо го прави лош, това е неговата среда (детерминизъм). Разбира се, лошото семейство и лошите приятели също не са природно лоши, а на свой ред са продукт на тяхната лоша среда.
  2. От човека няма нищо по-съвършено. С неговото създаване Еволюцията свършва. Човекът има право на щастие.
  3. Човекът е мерило за всички неща. Добро е това, което е добро за него, лошо е онова, което за него е лошо. Така в Картаген жертвоприношението на недъгави деца е добро, а в Швеция епископ може да бъде лесбийка и никой копче не може да каже.
  4. Всичко свършва със смъртта и единственият смисъл отвъд нея е да „оставиш след себе си един по-добър свят“.
  5. Пространството и времето са безкрайни, в най-добрия случай – циклични: от първичен взрив към колапс и към следващ първичен взрив.

Със сигурност има и още постулати, но тези са достатъчни, за да ги сравним с постулатите на другата мирогледна система. Според нея:

  1. Човек не се ражда добър, а увреден от първородния грях, за който според едни носи наследствена вина, според други не носи, но и в двата случая трябва да положи усилие да се върне към първоначалното си състояние.
  2. Човекът не е венец на еволюцията. Той е на върха на естествената йерархия по съвсем друга причина – защото е образ и подобие на своя Творец и като такова има безсмъртна душа и свободна воля. Щастието не е право, а привилегия.
  3. Човекът не е мерило за всички неща. Мерило за всички неща е Бог и от тази гледна точка се решава кое е добро и кое е зло. В тази светлина жертвоприношенията на образи и подобия Божии, пък макар и недъгави, не са добро.
  4. Смъртта не е край на всичко, а само на един кратък пробен период, даден на човека като възможност да изчисти увредата от грехопадението и да се върне в първоначалното си богоподобно състояние.
  5. Пространството и времето са крайни. Времето е създадено, за да са възможни историята и изкуплението в нея, историята е линейна, има своето начало в Грехопадението, своя край в Страшния съд и е белязана от ключовите събития на Боговъплъщението и Възкресението.

Ето ги в общи линии двата основни мирогледа, като първият от тях е все още съвсем млад и крехък. Ползата от него е като вредата от ГМО – още не е минало достатъчно време, за да се докаже.

Очевидно двата мирогледа са противоположни, следователно единият от тях е истина, а другият не е, освен ако истините не са повече от една, което всеки има право да твърди. Грешната предпоставка обаче води до разминаване между очакване и резултат, това води до неудовлетвореност, а тя – до нещастие.

Защо обаче се получава така, че има щастливи и нещастни хора сред формално споделящите и двата мирогледа? Първо, нека не бъркаме самодоволни с щастливи. После да видим как човек може да изповядва един мироглед, но да се ръководи от друг.

Човешката душа е християнка по природа – казва Тертулиан още в началото на III век. Душата е създадена за истината и понякога нейните убеждения са различни от заблудите на ума. Много хора се ръководят от ценности, чийто произход не познават и които противоречат на мирогледа, който са избрали да си лепнат като етикет.

Атеисти и агностици изповядват ценностите на западния либерализъм и се мъчат да ги противопоставят на християнския морал. Но ценностите на Запада днес официално са християндемократически, а всички ние знаем, че християндемокрацията се ражда през 1891 с енцикликата на папа Лъв XIII Rerum novarum (За новите неща), в която Църквата за първи път се изказва по икономическите и социалните въпроси на съвремието и намира трети път за човека между социалистическия колективизъм и либералния индивидуализъм. Идеите в този документ задават новия политически проект на Европа. Така се ражда Европейският съюз (първоначално Европейска общност за въглища и стомана) и първият председател на ЕНП – партията, която и днес доминира ЕС, Лео Тиндеманс, ще каже при нейното учредяване:

Моите християнски убеждения са истинската причина за ангажирането ми с политическа дейност. Политиката, основаваща се на християнските принципи, трябва да се осъществява в диалог с всички демократични сили, противопоставяйки се на атеистичните социалистически движения“.

Човек може да е щастлив или нещастен, да протестира или да не протестира, да бъде спокоен или тревожен според мирогледа си. Единият мироглед води до едното, другият – до другото, независимо какво мисли човек за себе си и какъв етикет си е залепил. Така че, ако някой ви каже: нещастен съм, защото се чувствам жена в тялото на мъж или пък друго нещо такова, включително и Яворовото „не си виновна ти, от други свят съм аз“ – да знаете от какво е: от мироглед, който се разминава с истината. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.