Налагането на югославския политически македонизъм във Вардарска и Пиринска Македония
Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
Практическото налагане на македонизма на територията на днешна Република Северна Македония се осъществява след 1944 г. с реализирането на югославския комунизъм във Вардарския край. Възникнал първоначално като екзотично и изолирано интелектуално течение, преминал през сръбското му укрепване като конкретна политическа доктрина, македонизмът достига до своето най-значително влияние в навечерието и по време на Втората световна война благодарение на Съветския съюз и установяването на неговото политическо доминиране на Балканите. И отново благодарение на СССР македонистката идеология получава възможността да бъде акуширана в Македония, където да се реализира. Именно поради това основната историческа тежест на македонизма съвпада с периода на неговото официално установяване и развитие на територията на югославска Македония. Вече целта на югославския политически македонизъм е да приключи веднъж завинаги с българското влияние в Македония. Веднъж овладял политическата власт, той е призван да се превърне в етнически македонизъм, т.е. да създаде новата македонска нация въз основа на хомогенизирането на славянското население в областта.
Как се случва това?
Свиканото на 02 август 1944 г. Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ) се самообявява за „врховно, законодавно, претставничко и извршно тело и највисок орган на државната власт на Демократска Македонија“. Неговата основна задача, написана и в манифеста му, е чрез:
…борба против фашисткия окупатор да се спечели правото на самоопределение и обединение на целия македонски народ под покрива на Титова Югославия, която стана свободна общност на свободни и равноправни народи.
Изпратеният от Тито в Македония Светозар Вукманович – Темпо, овладял македонското партийно ръководство, веднага се захваща със задачата да изчисти македонските партизански отряди от хора с българско самосъзнание.
Една от първите жертви на Темпо е поетът и партизанин от Велес Кочо Рацин (днес в РСМ е смятан за един от основоположниците на съвременната македонска поезия), който е убит при съмнителни обстоятелства още през лятото на 1943 г. Рацин твърдо отстоявал българския характер на населението в Македония и не приемал водещата роля на ЮКП, което може да се заключи и от следните му думи, още от 1935 г:
Ние сме си българи и името „македонец“ е удобно прикритие за борба в днешните условия на сръбски терор. Първо съм българин, после комунист.
Наказателните акции на партизаните се разпростират срещу всички, които са съдействали или симпатизирали на българската държава в периода на нейното администриране в поверената й част от Вардарска Македония. Започват убийства без съд и присъда. За съжаление, все още не е установен броят на убитите в кървавата вакханалия в последните месеци на 1944 и през цялата 1945 г. Жертви на Темпо са македонските комунисти, сподвижници на местния комунистически деец Методи Шаторов, родом от Прилеп, загинал при неизяснени обстоятелства на 12 септември 1944 г. в България. Като участник в съпротивителното движение на българските, югославските и македонските партизани Шаторов е един от най-влиятелните комунистически дейци в региона, а през 1940 г. е избран за член на ЦК на ЮКП, заедно с Милован Джилас и Йосип Броз Тито. Впоследствие обаче Шаторов отстоява позицията, че ЮКП и Тито се опитват да присвоят Македония и да използват македонските комунисти за своите „имперски“ цели. Неслучайно Тито пише следното за Шаторов:
Драги другари, постъпката на „Стария Българин“, който беше отговорен за нашата работа в Македония, се показа не само антипартийна, но и контрареволюционна. 1. Той саботира издаването на прокламацията на ЦК на ЮКП и зае националистическа позиция. 2. Той скъса всички връзки с ЦК на ЮКП след окупацията и не се отзова на поканата на ЦК да се яви. 3. Той зае неприятелска позиция спрямо сръбските другари, зае позиция, която с нищо не се различава от позицията на македонската реакционна буржоазия.“
А Светозар Вукманович – Темпо добавя:
Със сменянето на Шарловото ръководство не бяха унищожени в ядрото си остатъците от неговата злодейска фракционерска дейност. Навсякъде по партийните организации се чувствуваше нездравото наследство от реакционерската дейност на Шарловото ръководство … Партийните организации в организационно отношение са почти в разложение.
За да облекат в някаква законност репресиите, новите югославски власти приемат „Закон за съдене на престъпленията против македонската национална чест“ с обтекаемата формулировка, че под неговите удари попада всеки, който по всевъзможни начини е сътрудничил на „окупатора“.
Първите смъртни присъди са изпълнени през декември 1944 г. от Военния съд в Скопие. Партизаните влизат първо във Велес, сред първите арестувани български първенци е д-р Богдан Попгьорчев. По време на българското управление той е околийски лекар и като такъв укрива и лекува редица югославски партизани. През септември 1944 г. измъква от германците седем пленени югославски партизани от Осма македонска ударна бригада. Когато и последните немски части напускат града, той е посъветван да избяга с тях, на което отговаря:
Няма защо да бягам. Не съм извършил нищо противонародно. Единствената разлика между мене и партизаните е, че аз съм българин и настоявам, че всички сме българи. Нека ме съдят, на съда достойно ще защитя националната ни чест.
При навлизането на югославските партизани д-р Попгьорчев е арестуван и в началото на януари 1945 г. е пребит зверски и разстрелян.
От екзекуциите на партизани са документирани 30 убийства в Прилеп, 53 във Велес и 48 в Куманово. Всичко това се извършва срещу видни българи, които са оказвали подкрепа или по някакъв начин са участвали или съдействали на българските окупационни власти. Така се настанява страх сред местното население, което все още помни бруталната разправа срещу българите от страна на сръбските окупационни власти след Първата световна война. Новините за зверствата достигат и до председателя на президиума на АСНОМ Методи Андонов – Ченто, друг високопоставен деец на съпротивителното движение в Югославия и Македония. На едно от събранията той пита:
Кой извърши това престъпление, кой го заповяда? Трябва да бъдат извадени под отговорност виновниците. Как може да се вършат такива беззакония?“
Тези, които заповядват извършването на беззаконията, обаче са най-високопоставените и верни на Тито хора в Македония – Светозар Вукманович – Темпо и Лазар Колишевски. Съдбата на Ченто е показателна. През ноември 1946 г. той е осъден на 11 години затвор, като прекарва повече от 9 години в печално известния за българите затвор в Идризово. В резултат на нечовешките условията там, Ченто се разболява тежко и е освободен предсрочно, но умира скоро след това в родния си град Прилеп.
Трагична е съдбата и на друг виден революционер-анархист, занимавал се с комунистическа дейност и сътрудничил на съпротивителното движение, делегат на АСНОМ от 27 октомври 1944 г. – Павел Шатев, родом от Кратово. През 1949 г. той е арестуван като „потенциален неприятел на държавата“ и е отстранен от политическия живот. В затвора в Скопие е задържан за 11 месеца, а после е интерниран в Битоля, където е държан под домашен арест до смъртта му. На 30 януари 1951 г. Шатев е намерен мъртъв на битолското сметище.
Съдебните процеси срещу видни българи, които трябва да бъдат елиминирани, се организират един след друг. Такива са процесите срещу Димитър Гюзелов и Димитър Чкатров.
Роденият в Дойран Димитър Гюзелов е деец на ММТРО и един от главните обвиняеми в Скопския студентски процес от 1927 г. След присъединяването на по-голямата част от Вардарска Македония към България през 1941 г., Гюзелов, заедно с Димитър Чкатров и други бивши членове на ММТРО, МАНАПО и КПД „Вардар“, участват в движението за образуване на граждански национални клубове в Македония. През април 1942 г. Гюзелов е назначен за директор на Радио Скопие. През есента на същата година защитава в Загреб докторска дисертация върху философията на Шопенхауер, а в Скопие издава книгата „Жертвите на Скопския студентски процес“. На организирания срещу него съдебен процес Гюзелов е осъден на смърт чрез обесване. На подсъдимата скамейка той заявява:
Кои сте вие, за да ме съдите за моята дейност. Аз служих на народа си, а вие на кого служите?
Гюзелов е разстрелян край Зайчев рид, на 3 километра от Скопие.
Димитър Чкатров е роден в Прилеп. Той също е член на ММТРО и е подсъдим по Скопския студентски процес, откогато трае голямото му приятелство с Димитър Гюзелов. Чкатров е един от учредителите на Българските акционни комитети в Македония през 1941 г. По време на българското управление той е и един от създателите на гражданските национални клубове, чиято цел е да подпомогнат присъединяването на западните части на Вардарска Македония към България. Лежал по сръбските затвори, откъдето се познава лично с Тито, Димитър Чкатров е непреклонен на съдебния процес срещу него, където изрича следното:
Ако се обърна към моя изминат път, ще видя, че той е изпълнен само със страдания и мъчения. Откакто зная за себе си аз дадох всичко за Македония. Ръководил съм се само от едно: доброто на македонския народ. Доживях най-тежката съдба на един син на Македония. Толкова много лежах в сръбските затвори. Днес съм изправен пред най-тежкия съд за мене…
Димитър Чкатров е осъден на смърт и разстрелян край Зайчев рид, заедно с приятеля си Димитър Гюзелов.
По-големият брат на Димитър Чкатров, Йордан, има същата съдба. Роден в Прилеп, Йордан отрано тръгва по пътя на революционната борба на ВМРО. Той е един от основателите на Македонското студентско дружество „Вардар“. Заклет е като член на ВМРО от Георги Баждаров, заедно с Иван Михайлов. Йордан Чкатров завършва право в Швейцария и е изпратен от Тодор Александров в САЩ, за да организира новосъздадената Македонска патриотична организация (МПО). След завръщането си в България през 1927 г., е сред видните дейци на михайловисткото крило на ВМРО. Лежал в български затвори, а впоследствие няколко години живял в Швейцария и Белгия, Йордан Чкатров се завръща в Македония през пролетта на 1941 г., за да участва в Българските акционни комитети в родината си. Като подкрепящ идеята за самостоятелна македонска държава обаче той не участва в българската администрация. След установяването на комунистическата власт в Скопие, Йордан Чкатров е арестуван и осъден на 15 години затвор. След убийството на брат му Димитър, Йордан Чкатров обявява гладна стачка и умира през ноември 1946 г. в скопския затвор.
Подобна като на посочените трима македонски дейци съдба имат и много други като тях.
Такива са Спиро Китанчев (осъден на 20 години каторга и умрял в затвора), Стефан Янакиев Стефанов (осъден на 16 години каторга и убит в затвора), Илия Коцарев (осъден на 20 години затвор, излежал 10 от тях, ослепял и починал в дома си), Велко Спанчев (убит от партизаните без съд и присъда през септември 1944 г.), Никола Павлов – Бутика (арестуван от югославските партизани през септември 1944 г. и жестоко измъчван, освободен, но загинал в резултат от мъченията), Роза Койзеклиева (арестувана и измъчвана, осъдена на 11 години затвор, умира на третата година от присъдата си в Идризово) и много други.
Македонизмът бързо навлиза като официална идеология в държавния апарат и администрация на новата югославска република.
Сред местното население обаче македонизмът среща силна съпротива. Във Вардарска Македония се организират нелегални съпротивителни групи. Такава е организацията, начело с д-р Илия Чулев (родом от Кавадарци) и активист на съпротивителното движение в Югославия. В началото на 1945 г., заедно със свои съмишленици, създава тайна революционна организация с името Демократически фронт на Македония „Илинден – 1903“. Съзаклятниците изготвят меморандум от името на Македония до Великите сили. В него те описват нерешения Македонски въпрос и апелират Македония да се обособи като отделна и независима държава с еднакви права за всички населяващи я народности, най-многобройна от които е българската.
Организацията обаче бързо е разкрита и ликвидирана. Арестуваните са съдени за „обида на македонската чест“. Обвиняемите са осъдени на дълги години затвор.
Също така, няколко групи се опитват да възстановят ВМРО във Вардарска Македония, този път за борба срещу комунизирането и македонизирането на областта. Такава е организацията на тримата доктори Васил Иванов (лекар от Струмица) Константин Терзиев (юрист от Кукуш) и Коста Тренчев (лекар от село Владимирово, Беровско). Те започват своята дейност още през пролетта на 1945 г., разгръщайки сериозна организационна мрежа в Скопие, Тетово, Струмица, Пехчево, Царево село (дн. Делчево), Берово, Радовиш, Щип, Виница и околните села, и Малашевската област.
През октомври 1945 г. в Скопие се провежда тайна среща на 30 българи, представители на цяла Вардарска Македония. Те обсъждат положението, в което се намира българското население, поставено извън законите от новите комунистически власти на Югославия. Участниците решават да обявят тази среща за „Девети възстановителен конгрес“, с който се поставя начало на новата борба на ВМРО. Приет е временен устав на организацията, изработен от д-р Васил Иванов. Съобразно новите условия, основните положения в него са:
1. ВМРО счита връщането на Вардарска Македония в Югославия за незаконно, тъй като е извършено насилствено и с измама, без демократично допитване до народа.
2. ВМРО ще се бори за официално признаване на българската народност и откриване отново на българските училища и черкви, закрити или забранени безпричинно по нареждане от Белград в края на 1944 г.
3. ВМРО ще се бори с всички възможни средства, главно легални, Вардарска Македония, както е предвидено в специален параграф на Конституцията на СФРЮ, да излезе по законен път от Югославия, съобразно нейните национални и културни интереси, различаващи се от тези на другите републики във федерацията.
4. ВМРО ще настоява пред правителствата на великите сили да подкрепят нейните искания за справедливо разрешаване на македонския въпрос на Парижката мирна конференция, като бъде създадена „Свободна и независима Македония” под покровителството на великите сили или на ООН.
5.Членове на ВМРО могат да бъдат всички честни македонски патриоти, независимо от техните политически убеждения, които и в миналото, и сега са се борели и се борят срещу сръбското робство за свободна Македония
На всички участници във възстановителния конгрес е раздадено окръжно на ВМРО, в което се съдържат посочените идеи и цели, за които организацията ще се бори. Препоръчва се да се създават тройки по селата и петорки в градовете, независими една от друга, които чрез околийските, окръжните и областните ръководства ще се свързват с Централния комитет на ВМРО. Уставът и целите на новата борба, както и организационното устройство по идея, замисъл и изпълнение са заимствани от старите документи на ВМРО и ММТРО, съобразени с новите условия във Вардарска Македония.
В меморандума, написан в дома на Димитър Пеев, присъстват следните две точки:
1. Македония винаги е била българска и трябва да остане българска;
2. Македония е подложена на денационализация, която преследва всяка българска проява и затова трябва да се създаде независима македонска държава под покровителството на Великите сили.
Прави впечатление мащабът на тази организация, нейният обхват и жестокостите, с които са съпроводени арестите. Съпротивата не прибягва до насилие, а ръководителите й планират да създадат от ВМРО опозиционна партия, която да защитава българския интерес в Македония. Разбира се, това е невъзможно поради вече изграждащия се тоталитарен характер на управлението в югославската република. Преди главния процес в Скопие, в редица градове (Кочани, Делчево, Берово, Гевгели, Радовиш, Струмица и Щип) са проведени по-малки съдебни процеси, в които са осъдени десетки обвиняеми, а на главния процес в Скопие на различни срокове затвор са осъдени тринадесет подсъдими. Много от тях умират в затвора, а други загиват малко след освобождаването си.
Опит за възстановяване на ВМРО се прави и през 1947 г. от Ангел Мишев от с. Скаченци, Велешко, бивш български учител. Той успява да създаде структури във Велешко, Скопско, Крушевско и Битолско. В Брушанската планина в Тиквешко Мишев създава нелегален щаб на ВМРО и чрез куриери свързва всички групи на организацията в посочените райони. В планинските местности на Мариово се сформира въоръжена група, начело с Ване Рибаречки. Организацията пристъпва и към терористични действия. Има данни за проведени няколко наказателни акции срещу държавни служители и нападение срещу милиционерски пост в с. Ращани (Велешко), ранени са двама офицери от югославската армия, а местният комунистически функционер в село Брушани, Любен Несторов, е екзекутиран.
С помощта на УДБА обаче властите успяват да неутрализират лидерите на възстановеното ВМРО. Проведен е процес, в който подсъдимите са обвинени в предателство, тероризъм и стремеж за откъсване на Вардарска Македония от Югославия. За тези обвинения Скопският окръжен съд издава четири смъртни присъди, включително на Ангел Мишев, а другите са от 12 до 20 години лишаване от свобода.
Процеси от подобен характер и обвинения като борба за защита на българската народност, за обида на „македонската чест“, за независима Македония и други подобни се водят докъм 1950 г. на още много места из цяла Вардарска Македония.
Наред с организациите на ВМРО, начело на които застават авторитетни интелектуалци и хора с българско самосъзнание, след 1944 г. има и значителна съпротивата сред учениците.
Ученически групи, разпространяващи позиви и пропагандиращи за съпротива срещу новата власт, са разкрити в гимназиите в Щип, Велес и Струмица. Въпреки непълнолетната им възраст, съдът произнася тежки присъди на учениците – от 4 до 10 години затвор.
В периода 1947 – 1950 г. в много гимназии и градове във Вардарска Македония действа т.нар. ВМРО „Правда“. Организацията си поставя за цел, подобно на ММТРО преди 1941 г., да обхване в своите редове основната част от младежта във Вардарска Македония, да се бори за независима Македония извън Югославия. На 27 март 1950 г. в сградата на гарата във Велес се провежда събрание на представители на ученическите организации от няколко града. Тук е приет нов устав на организацията и е изпратена декларация от името на ВМРО „Правда“ до ООН, в която се настоява Македония да бъде призната за отделна държава. Декларацията попада в ръцете на властите, които извършват арести първо в Щип, а след това в Скопие, Битоля, Прилеп, Ресен и т.н. На проведените през август 1950 г. процеси десетки ръководители и членове на ВМРО „Правда“ са осъдени от 2 до 10 години строг тъмничен затвор с обвинение, че са създали нелегална терористична организация и чрез въоръжена борба са искали да откъснат Вардарска Македония от Югославия и да я обявят за самостоятелна държава, начело с Иван Михайлов.
Голяма част от учениците обаче остават неразкрити и продължават дейността на организацията, като я пренасят и в студентските среди. През 1951 г. властите разкриват студентска организация на ВМРО в Медицинския и във Философския факултет в Скопие. Според нейния устав тя си поставя за цел:
…да се бори с всички средства срещу сърбокомунистите, за независима Македония извън Югославия, в духа на идеите на ВМРО отпреди 1941 г.
Вместо арести и съд, на 13 август 1951 г. в Струмица властите разстрелват ръководителите на организацията – студентите Мирчо Пецев, Стефан Топчев, Борислав Белев, Георги Костурков и Георги Яръмов, като изфабрикуват обвинението, че са избити, защото се опитали да избягат в Гърция.
През следващите години властите разкриват още местни организации на ВМРО със сходни програми и идеология : в Охрид през 1953 г.; в Битоля през 1956 и 1973 г.; в Скопие през 1952, 1953, 1957, 1961, 1970 и 1985 г.; в Крушево през 1959 и 1964 г.; в Щип през 1954, 1960 и 1971 г.; във Велес през 1957, 1963 и 1972 г. и т.н.
Редица съдебни процеси са проведени през целия период на съществуване на социалистическа Македония
Емблематични са репресиите срещу комунисти с българско самосъзнание, например процесът срещу поета Венко Марковски, срещу изпратения и загинал в концлагера Голи Оток Панко Бръшнаров, един от първите македонски комунисти. Под една или друга форма през годините са репресирани комунистически функционери, противопоставили се на югославския диктат в Македонската комунистическа партия (МКП), a след това в Съюза на комунистите в Македония (СКМ). Такива са Богоя Фотев, Кирил Петрушев, Петре Пирузе, Стерьо Боздов, Бане Андреев, Епаминонд Иванов и др. Репресии срещу българи в Македония има до самия край на съществуването на републиката като част от Югославия. Най-емблематични са тези през 1961 г. – студентският процес, през 1970 г. – срещу Тодор и Плиска Манасиеви, през 1972 г. – срещу писателя Пандо Евтимов, през 1985 г. – срещу Ангел Митрев–Героя и Лазар Крайничанец и др. Последният антибългарски процес във Вардарска Македония е организиран през 1991 г. във Велес срещу Георги Калаузаров, Крум Чушков, Гоце Чушков и др. Те са обвинени, че са запалили югославското знаме, извършили са атентат срещу офицерския дом в града и са предупреждавали югославската армия да напусне Македония.
***
Важна особеност в историята на македонизма е неговото политическо налагане в България и по-точно на територията на Пиринска Македония.
Още през декември 1943 г. ръководството на българските комунисти от БРП (к) участва в издигането на лозунга на Отечествения фронт (ОФ) за „цялостна, свободна и независима Македония“, която:
…само така ще престане да бъде ябълка на раздора и ще се превърне в здрава съединителна брънка между балканските народи.
В лозунга се застъпват принципите на независимостта и самоопределението на Македония. Интересно в тази връзка е едно писмо на Цола Драгойчева до Кирил Драмалиев от 27 октомври 1943 г., в което пише:
Нищо удивително самоопределена Македония да поиска да бъде единна с България, но това е следвоенен въпрос
Това изречение показва в общи линии нагласата на българските комунисти към съединяването на трите македонски дяла в този момент. Те обаче не осъзнават колко бързо тези линии ще бъдат променени от основния проводник на македонизма по това време – Коминтерна със своята постановка за съществуването на „македонска нация“.
На споменатото по-рано в поредицата второ заседание на АВНОЮ в Яйце, Босна и Херцеговина, на което Македония е определена за една от шестте федеративни единици в югославската федерация, се вижда, че тези нагласи на българските комунисти са в пълно противоречие със схемата на Тито и ЮКП.
На 26 януари 1944 г., по искане на Георги Димитров, българските комунисти Владимир Поптомов и Димитър Влахов, родени съответно в Пиринска и Егейска Македония, изготвят изложение по македонския въпрос за Задграничното бюро на ЦК на българската компартия. В него те определят позицията на ЮКП по македонския въпрос за правилна и че:
…тя подсказва вече на каква база днес е най-целесъобразно да се реши македонският въпрос
Разпределението на процентите на влияние на Балканите, направени по време на Московското споразумение през октомври 1944 г. между Сталин и Чърчил (в Югославия – 50 на 50, в България – 75 на 25 в полза на СССР), препотвърждават водещата роля, която Югославия ще има в установяването на следвоенния ред за сметка на България.
От началото на 1945 г. Сталин задейства плана си за създаването на федерация на южните славяни, част от която да бъде и България. Югославската и българската комунистически партии започват масирана пропаганда за обединението на „македонския народ“ и за събуждането на неговото „македонско национално съзнание“. Такава пропаганда започват българските комунисти в Пиринска Македония (Горноджумайска област). Това се разглежда като първа стъпка за присъединяването на областта към обединена Македония в рамките на бъдещата федерация. През 1945 г. в печатните издания на все още съществуващата опозиция в България излизат редица тревожни статии относно македонистките намерения на комунистическата партия за денационализиране на населението в Пиринска Македония. От началото на 1946 г. пропагандата става още по-настъпателна, вече в лицето на средите на областната организация на БРП (к), която попада изцяло под югославско влияние.
Между 9 и 10 август 1946 г. се провежда Десетият разширен пленум на ЦК на БРП (к), на който се взима решението за въвеждане на културна автономия в Пиринска Македония. Тази автономия се изразява в отваряне на училища, където да се преподава на новосъздадената македонска езикова норма, откриване на Македонски народен театър в Благоевград, Македонска пътуваща книжарница и други мероприятия в пряко сътрудничество с Народна република Македония, целта на които е да налагат македонизма в областта.
През декември 1946 г. е проведено преброяване на населението в Пиринския край, което е придружено от административно насилие от страна на властите, които инструктират партийния актив, че хората от Пиринско трябва да бъдат записани като „македонци“ по националност, включително помаците. В резултат на това от 252,908 жители на областта, 160,541 са определени като етнически македонци. Тези резултати от този момент насетне ще дават основание на югославските управляващи да застъпват тезата за съществуващо македонско малцинство в България и да я използват при всеки удобен случай.
След подписването на Бледската спогодба от август 1947 г., след която са отменени визите и са премахнати митническите служби, сливането на Пиринска с Вардарска Македония става все по-реално, но в крайна сметка никога не се осъществява. Причината е разривът между Тито и Сталин и изключването на Югославия от Коминформбюро на 28 юни 1948 г. След това събитие България отхвърля идеята за присъединяване на Пиринска Македония към Югославия.
Това отхвърляне обаче не става бързо и категорично. Автономията на практика е прекратена, но македонската идентичност на населението в Пиринския край продължава да се признава. В своите „Тезиси по македонския въпрос“ от 1951 г. Владимир Поптомов посочва, че:
…само в народна и демократична България македонското население на Пиринския края и македонската емиграция са получили своето икономическо и социално освобождение и развиват своята национална култура.
При преброяването на населението в Пиринско от 1956 г. 178,862 души са записани като „македонци“ от общо 281,015. Тези резултати се дължат преди всичко на все още неревизираната политика на българската комунистическа партия. Дължат се, също така, и на рефлекса от кампанията през 1946 г., както и на формалното записване на населението от преброителите, използвайки данните, фигуриращи в личните документи, а именно – преобладаващо „македонци“. Едва от края на 50-те години започва практическото излизане на БКП от постановките на македонизма, като окончателното скъсване с него става на Мартенския пленум на партията от 1963 г. И на следващото преброяване резултатът вече е коренно различен – регистрирани са само 9,632 етнически македонци.
Проточилото се почти 20 години налагане на югославския македонизъм в Пиринско се характеризира със своя агресивен, насилствен и доктринерски характер. И в Пиринска Македония се осъществяват репресии и насилие над местното население. Има и силна съпротива срещу политиката на българските комунисти. Има и много хора с българско самосъзнание, особено такива, свързани с ВМРО, които минават в нелегалност в Пирин планина и започват въоръжена борба. Най-емблематична в това отношение е четата на Герасим Тодоров, ликвидирана през 1948 г.
Тази изпълнявана от българската комунистическа партия политика допълнително легитимира македонисткия разказ и създава внушението, че в Пиринско живеят „македонци“, които са репресирани и потискани, както преди македонизацията, така и след нея. С това се ражда митът за македонското малцинство в България. Всъщност обаче македонизацията е просто част от социалното инженерство на Сталин и неговата политика по националния въпрос, която той прилага там, където му е необходимо. В случая това са трите дяла на Македония. След разпределението на силите в Европа след края на Втората световна война и особено след края на гражданската война в Гърция през 1949 г., Егейската част на Македония остава недостъпна за експеримента с комунистическата балканска федерация, вече на практика направлявана от Тито. Вардарска и Пиринска Македония обаче стават арена на югославския македонизъм, възприет като официална държавна политика и в двете социалистически републики и който ще окаже своето влияние и в двете области. И макар в Пиринска Македония македонизмът да е отхвърлен още в началото на 60-те години, той оставя последици, които се усещат и тежат до днес в българо-македонските отношения. Последици и разногласия, които двете страни ще трябва да преодолеят в името на общото си бъдеще в рамките на европейската общност.
Всички текстове от поредицата “Македония” на Мариан Гяурски може да откриете тук.
