„От ония дни е останал в паметта ми един момент. Виждам се на миндера във гостната ни стая, на горния кат. Вече се стъмва. Здрачът, който изпълва стаята мене ми изглеждаше още по-тъмен, но аз не мога да откъсна поглед от едно алено сияние, което озарява небето над черния силует на планината, далеко на запад. Небето тъмнее, а далечната зара става все по-ярка. Изеднаж чувам, ето и сега го чувам, гласа на баща си – “Крушово гори” – мъката във бащиния ми глас, и друго още нещо – неизразимо, разтърсващо, могъщо, се преле във мене със голема сила.
С тия спомени започва моят живот. Те останаха завинаги във моята памет, във сърцето ми. По-късно аз узнах всичко за Илинденското въстание; узнах за безмерната мъка на нашия народ във Македония; за неговите страдания; за борбите му; за неговите възторзи; за прескъпите му жертви; за чутовния му героизъм. Узнах и приех във сърцето си неговата правда. Тази неутолима жажда се превърна във друга още по-голема жажда. Да разкажа на другите люде за мъката на народа; за борбите му; за героизма му; за неговите копнежи; за неговата света правда. Което можах да разкажа, то е по страниците на романа, ала много повече остана във мене, във самото ми сърце, като жива рана в сърцето ми, все още отворена.“
Димитър Талев
Както Димитър Талев разказа борбите на народа в Македония на страниците на неговата знаменита тетралогия, в днешните бурни времена, които отново изтласкват на преден план името Македония, у мен също се зароди една „голема жажда“, да разкажа за същите тези борби, на същия този народ в Македония, но от гледната точка на главния участник, на живия свидетел и последен лидер на македонското революционно движение – Иван Михайлов. Да разкажа за неговия живот, за неговата идеология и за неговата национална идентичност, но не като самоцел, а като част от нещо много по-голямо, „неизразимо, разтърсващо и могъщо“. И така докосвайки се поне малко до неговото послание към народа му в Македония, което той през целия си живот се опитваше да предаде, чрез делото си, а впоследствие и чрез словото си, да потърсим отговорите на няколко ключови въпроса, а именно: кой беше Иван Михайлов, какво беше македонското революционно движение и какви бяха македонците?
Едва ли има българин, който когато чуе или прочете думата Македония да остане безразличен. И това е съвсем обяснимо, ако се вземат предвид изключително силните исторически, емоционални, роднински и наследствени връзки, които българите имат с Македония.
Македонецът от своя страна (имам предвид гражданинът на съвременната Република Северна Македония) също не би могъл да остане безразличен към България, поради същите причини.
България наложи вето на Република Северна Македония, което препречи пътя на малката балканска страна към Европейския съюз. Препъникамъкът се оказа македонската национална идентичност.[1] Българската страна призна съществуването на съвременната такава, но категорично се противопостави на наличието ѝ в исторически план и по-точно преди 1945 г. Тази българска теза съвсем не е нова. Както официалните власти, така и по-голямата част от българското общество не признава македонския език, който се смята за български диалект, тъй като много хора (особено от Югозападна България) и днес го разбират, без кой знае какви усилия. Огромното мнозинство от българите не признават и историята на съседната държава, смятайки я за неразделна част от българската до края на Втората световна война. Много българи имат в рода си предци, родени и израснали във Вардарска или Егейска Македония, които винаги са им заявявали, че през целия си живот са се чувствали само и единствено българи. В същото време България първа в света призна македонската държава след разпадането на Югославия (15 януари 1992 г.), като по този начин допринесе за прохождането и утвърждаването ѝ.
Очакванията на македонските управляващи, както и на македонското общество, че по същия начин ще бъде призната македонската национална идентичност във вида, в който тя съществува след Втората световна война, не се оправдаха. Но защо стана така? Позицията на България се основава на тезата, че македонската национална идентичност и македонизмът на практика се припокриват, а македонизмът като концепция е изграден въз основата на исторически и лингвистични основи, които българската страна смята за основните темели на собствената си държавност. Но какво е македонизмът? Македонските историци търсят неговото начало при някои личности от края на ХІХ в., като Георги Пулевски, Димитрия Чуповски и особено Кръсте Мисирков, обявен в края на ХХ век в Северна Македония за „македонецот на ХХ-от век“. Ако се разгледат историческите документи обаче лесно може да се забележи, че македонизмът е държавно-политическа доктрина не на Македония, а на Сърбия от ХІХ в. Тази концепция е стратегически построена върху на тезата на световноизвестния географ Йован Цвийч[2] който стига до заключението, че сръбската политика трябва коренно да се преориентира. Според друг представител на сръбския елит от този период – Стоян Новакович:
“….българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз смятам, че е почти невъзможно да се разколебае тя напълно, като противопоставим само сръбската идея. Тази идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне да потисне българската идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма, или в известни мъдро определени граници, отглеждане на македонския диалект и македонски особености.”[3]
Именно този доклад се смята за началото на македонизма, който възниква като сръбска външнополитическа стратегия за приобщаване на Македония към “сръбството”. Първоначално идеята на Новакович не е приета, той като сръбската държава се опитва директно да сърбизира населението в областта, като за целта са създадени комитетът за училища и учители в Стара Сърбия и Македония и дружеството „Свети Сава“, които се нагърбват с откриването на сръбски училища, издаването на сръбски учебници и изпращането на учители в областта. Влизат в употреба и подкупи и насилия, но след като се убеждават, че този модел няма да проработи, сърбите приемат идеята за македонизма.[4] Тази тяхна политика намира силен съюзник в лицето на руското правителство, което след скъсването на дипломатическите отношения с България през 1886 г. започва все по-активно да толерира сръбската политика в Македония и налагания от нея македонизъм. Русия започва да отпуска множество стипендии за потенциални македонисти. В Цариград, сръбският агент Наум Еврович урежда споменатия Кръсте Мисирков да получи стипендия от руската държава и да замине да следва в Петербург. Преди това Мисирков учи последователно в Белград и София, като при престоя си в България той се изявява като български националист.[5] След като се установява в Петербург той рязко променя убежденията си. Заедно с други “македонски” студенти основава в Петербург “Славяно-македонско научно литературно братство”, което изнася беседи за правото на македонците да се обособят в отделна държава. През 1903 г. в София, Кръсте Мисирков издава книгата “За македонцките работи”.[6] Както в беседите си в Петербург, така и в тази книга, написана на македонски диалект, той изповядва тезата за различието на македонските славяни от българите, както и на македонския език от българския. Скоро след тези свои “македонстични” занимания, Мисирков отново се връща на български позиции, като впоследствие отново изповядва македонизма, за да завърши житейския си път като изявен български патриот, директор на българска гимназия. Дали тези многобройни “превъртания” на македонец номер едно на миналото столетие[7] се дължат на факта, че той е бил сръбски, руски или български таен агент, все още не може да се докаже, но по-важното е, че прокараният от Мисирков македонизъм в съчинението “За македонцките работи” не е изобретен от него, а от Стоян Новакович. Но според овластения от Тито македонски политически елит след 1945 г. македонизмът съвсем не е заглъхнал, а след Мисирков продължава да се развива и избуява до такива размери, че благодарение на него е създадена и новата социалистическа република. И македонизмът предопределя развитието на македонската образователна система и историческа наука за десетилетия напред, влизайки в обръщение в училища и университети. Той стъпва на няколко основни „тези“, за да може да се еманципира и да заживее свой собствен живот. Главната му задача е да обособи отделен македонски народ през вековете. Основните компоненти, на които започва да се крепи македонската национална идеология са следните четири исторически стълба: 1) Античност и Средновековие – Александър Македонски, Кирил и Методий, Климент Охридски, цар Самуил и Охридската архиепископия; 2) Македонско възраждане – дейността на македонските преродбеници (възрожденци); 3) Организираното македонско освободително движение; 4) Съвременна история – създателите на съвременната македонска нация – Кръсте Мисирков, Блаже Конески и антифашистката съпротива на македонския народ, по време на Втората световна война. На тези основи стъпва и новосъздадената македонска историография, която ги превръща в неотменима част от всички учебници по история в македонските училища, а също и в историческата литература, предназначена за македонските студенти.
Така и до днес македонизмът е основното градиво, върху което е построена македонската национална идентичност. И всъщност македонизмът е бариерата, която пречи на Република Северна Македония да продължи своя път към Европейския съюз.
Настоящата статия няма претенции да прогнозира как ще се преодолее тази бариера. Целта и е основно да се фокусира върху един елемент, който присъства, като една от големите носещи колони в постройката на македонизма, а именно организираното македонско освободително движение и по-специално върху последния ръководител на историческата Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) – Иван Михайлов. Дейността на македонската революционна организация е разглеждана от македонската историография, като продължение на героичното Илинденско въстание на македонския народ. Революционната борба в Македония, осъществена от организацията, която последователно променя името си от БМОРК, на ВМОРО и накрая ВМРО е представена, като борба за освобождение на македонците. По обясними причини първите две абревиатури автоматично се изключват от употреба, като се използва само третата – ВМРО (организацията съществува под това название от 1919 до 1934 г.). Върху първите десет години от съществуването ѝ (1893-1903), като ВМОРО, македонските историци застъпват тезата за македонската национална обособеност на революционната организация, която се бори срещу “българската”, “сръбската” и “гръцката” пропаганди, както и срещу османската власт. След Илинденското въстание от 1903 г. и обособилите се различни идейни течения в организацията, македонската историческа наука разглежда и автономисткото крило, като естествен продължител на борбата на македонския народ за национално освобождение.[8]
Начело именно на това автономистко крило или може би по-правилно ядро дълги години стои Иван Михайлов. Затова най-релевантно ми се струва да се обърнем към него с въпроса: какъв характер имаше македонската национална идентичност преди 1944 г.? За съжаление Иван Михайлов не е вече между живите, за да ни отговори, но пък за щастие той е оставил след себе си едно богато наследство от огромен брой публикации във формата на книги, статии, брошури и интервюта, посветени на всички аспекти на дейността македонската революционна организация.
Кой е Иван Михайлов? През годините неговото име се е споменавало в много широк диапазон – наричан как ли не – от терорист, убиец, кръволок и фашист, през публицист, идеолог и бюрократ до легенда, последният македонски революционер и последният велик българин. Само ако погледнем псевдонимите и прякорите, които носи през годините можем да предположим, че той е живял един необикновен живот: „Ванчо“[9], „Скромния“ „Малкия“, „Димов“, „Брезов“, „Радко“, „Деянов“, „Недялка“, „Отински“, „Брегалнишки“, „Македоникус“, „Балканикус“, „Нарцис“, „Дорко“, „Petar Deljan“, „Ванче“[10].
Иван Михайлов Гаврилов е роден на 26 август 1896 г. в махалата на град Щип – Ново село, в семейството на местния деец на ВМОРО Михаил (Мише) Гаврилов. Тази махала е легендарна за македонските борби, като родно място на редица революционери. Буквално през две къщи от родната къща на Иван Михайлов е роден предходният емблематичен лидер на ВМРО – Тодор Александров, а през 1896 г., годината в която е роден Иван Михайлов в местното училище е даскалувал самият Гоце Делчев.
Първите му спомени са от щипските „вампири”. Гоце Делчев, който е учител в Щип по това време нарежда вечерно време да се хвърлят ситни камъчета от близкия рид върху къщите на Ново село. Тия удари върху керемидите предизвикват страшна паника между жени и деца; Михайлов си спомня как се е навирал в скута на майка си, за да се скрие от „вампирите”. Цялата тази аларма е нужна на революционерите от тайнствената революционна организация, за да привлекат вниманието на турските “давриета” (патрули) през нощта към дадена посока, а в същото време в друга посока да се пренасят без пречки големи количества оръжие.[11]
В дома на баща си Михайлов помни като дете че са идвали и със седмици са стояли големи революционни чети. Най-жив е споменът от четите на известния войвода Мише Развигоров, а по-късно – на Тодор Александров.
Ванчо започва образованието си в споменатото училище, където освен Гоце Делчев, са учителствали Дамян Груев (един от основателите на македонската организация), Тодор Александров, Туше Делииванов и още редица македонски революционери. До първи клас Ванчо учи в Новоселското училище. През 1907 г. баща му бяга по нелегален път в България, поради залавянето на едно писмо, подписано от него и още около 50 души видни щипски граждани и отправено до войводата Ефрем Чучков. Бащата пожелава да изпратят Ванчо при него в България. В София Иван завършва втори клас, но по време на „Хюриета” заедно с баща си се връща в Щип. Там той продължава образованието си в трети клас в местното турско училище.
През същата 1907 г. е проведена т.нар. обезоръжителна акция в Македония от страна на турските власти. Тогава Михайлов вижда пред очите му по-големия си брат Христо, смазан от бой и облян в кръв в класната стая на турското училище. Турците посегнали и на него, за да каже къде е скрито домашното им оръжие, но и той нищо не издава.[12]
През 1910 г. постъпва в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, наречена от „историка“ на македонското движение Христо Силянов „македонската Алма Матер“. Там голяма част от учителите, както си спомня самият Михайлов, са членове и на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. В Солунската гимназия Ванчо учи три години (до 1913 г., когато Егейска Македония с гр. Солун е анексирана от Гърция). Там още в крехка възраст Михайлов, заедно с други свои съученици се заклева като член на ВМОРО.[13] През 1913 г., само два дни преди да започне Междусъюзническата война, той напуска Солун и пеша се отправя към гр. Щип, вървейки край фронта. Едва стигайки в Щип той е принуден да се върне назад, заедно с населението, което бяга от настъпващите сръбски войски. Сърбите обаче канят всички ученици да се завърнат и да постъпят в сръбските училища, след което да станат учители. След дълги разговори с баща си Иван Михайлов приема да постъпи в Скопската сръбска гимназия – в седми клас. Там Ванчо усвоява отлично сръбски език и се ползва с голямо уважение сред учители и съученици. На една ученическа екскурзия до сръбския курорт Върнячка баня той се среща очи в очи със сръбския престолонаследник и бъдещ крал Александър Караджорджевич, сякаш като предзнаменование за това, което ще се случи през 1934 г. в Марсилия. Михайлов разказва в спомените си, за краткия разговор, който двамата провели тогава:
„Александър размени по няколко думи с всеки ученик. Дойде и до мене.
- От къде си? – ме запита.
- От Щип – отговорих аз.
- Тъй ли от Щип. Аз бях към Щип миналата година. Ти там ли бе тогава?
- Да, видях Ви като дойдохте в нашия град.
- Какво правехте през войната в Щип?
- Нищо особено…“[14]
През лятото и есента на 1915 г. Михайлов се връща в родния си град, където заварва българското военновременно управление. По това време той работи, като чиновник в Щипската община, а през лятото на 1918 г. заминава за София да служи в Българската армия – в ІV артилерийски полк. След Солунското примирие напуска армията и се записва за студент по право в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Тогава е поканен от Тодор Александров за негов личен секретар в задграничното представителство на революционната организация в София. Междувременно Иван Михайлов, заедно с Йордан Чкатров от Прилеп и Кръстьо Велянов от Крушево създадат македонската студентска организация: дружество „Вардар“ с пръв председател – Иван Михайлов. Като ръководител на студентското дружество Михайлов пише първите си публицистични текстове, посветени на революционното дело, които са отпечатани по страниците на вестниците „Независима Македония“, „Илинден“, „Свобода или смърт“ и др.[15]
Активната му легална дейност завършва след убийството на Тодор Александров на 31 август 1924 г. Иван Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО и на практика застава начело на организацията. Веднага се заема с „наказването на убийците“ на Александров и привържениците на Македонската федеративна организация (т.нар. ляво крило). На събранието на организацията в Горна Джумая група, ръководена от Кирил Дрангов, ликвидира заговорниците срещу Тодор Александров, както и техни реални или мними помагачи. Това са т.нар. Горноджумайски събития. Пощаден е единствено членът на ЦК на ВМРО Александър Протогеров, но само временно.
Иван Михайлов реорганизира четническата тактика като въвежда практиката на терористичните акции, осъществявани от малки групи, които освен по-голяма ефективност постигат и по-голям пропаганден ефект, впечатляващ с изпълненията и жертвоготовността на терористите. През 20-те години активисти на ВМРО като Кирил Григоров, Христо Никудимски, Менча Кърничева, Харалампи Златанов, Кирил Драгнов и др. са пряко замесени в голям брой от политически убийства и атентати в България и извън нея, като изпълнение на смъртни присъди постановени лично от Михайлов.
Основна негова цел през тези години от една страна е неутрализирането на съветското (болшевишко) влияние, проникващо в македонското движение, а от друга войната срещу югославската (по същество сръбската) и гръцката власт. Михайлов лично ръководи организирането и възлага извършването на редица нападения на полицейски участъци и военни обекти, минирането на мостове, взривяването на жандармерийски станции и складове, динамитни атентати по железопътните линии и т.н.[16] През 20-те години по негова поръчка са извършени няколко особено емблематични атентата, които утвърждават автономисткото крило, ръководено от Михайлов, като водещата и най-силна организационна структура във въоръжената борба в Македония.
В отговор на това сръбските власти напълно блокират границата с България с телени мрежи, вълчи ями, живи плетове, електрически сигнални уредби и високи бетонни кули – наблюдателници. Според Александър Апостолов от 14 април 1922 г. до 9 март 1930 г. от ВМРО са извършени 63 атентата, а броят на специално организираните части за борба срещу организацията през 1933 г. възлиза на ок. 25 000 души.”[17]
След 1925 г. терористичните действия на организацията срещу представители на сръбските власти или срещу врагове на организацията стават особено силни и ефектни, което засилва и международния отзвук за тях. Първият такъв зрелищен атентат е извършен от близката до Михайлов и впоследствие негова съпруга Мелпомена (Менча) Кърничева срещу Тодор Паница, като наказание за двойното убийство на Иван Гарванов и Борис Сарафов, които той ликвидира през 1907 г. в София. На 8 май 1925 г., по време на представление във виенския Бургтеатър Кърничева прострелва от упор Тодор Паница. Убийството предизвиква огромен интерес в цяла Европа. Менча е арестувана и първите ѝ думи след убийството са: „Той бе един лош македонец“. След бурен и широко отразяван съдебен процес тя е осъдена на 8 години затвор — най-лекото наказание за убийство в Република Австрия, предвид тежкото ѝ здравословно състояние. Впоследствие Върховният съд на Австрия я обявява за неспособна да излежи наказанието си заради тежката туберкулоза, бъбречно заболяване и ревматизъм, от които Кърничева страда от детството си и в края на 1925 г. тя е освободена и екстернирана от Австрия.[18]
На 25 декември 1926 година Менча Кърничева и Иван Михайлов се венчават в София. За този момент тя разказва, че тогава двамата си обещали да не създават поколение в името на целите и задачите на организацията, които ги задължават да отдадат живота си за македонското дело.[19]
На 5 октомври 1927 г. в Щип терористична тройка в състав Ипократ Развигоров, Илия Лилинков и Благой Кралев ликвидират сръбския бригаден генерал Михайло Ковачевич и ръководител на паравоенната организация „Сдружение против българските бандити“ (Удружење против бугарских бандита), чиято основна цел е да се противопостави на въоръжените акции на ВМРО. На 8 октомври Кралев е заловен и издава на властите преките си съучастници. Развигоров и Лилинков успяват да се оттеглят към планината Плачковица, но са обкръжени от значителни жандармерийски части и на 10 октомври се самоубиват, за да не бъдат заловени.[20]
След убийството на генерал Ковачевич сръбските власти предприемат масови репресии и убийства в цяла Вардарска Македония – убити са над 270 души, а само в Брегалнишко те са 160. Опожарени си 14 села и над 100 къщи. Като пряко отмъщение за атентата срещу генерал Ковачевич на 31 октомври 1927 г. в Щип са убити бащата и по-големият брат на Иван Михайлов.[21]
Акциите на ВМРО обаче не спират, напротив. Иван Михайлов организира друг внимателно планиран и станал емблематичен атентат на ВМРО – убийството на юридическия съветник на Скопската Бановина Велимир Прелич, изпълнено на 13 януари 1928 г. в центъра на Скопие от Мара Бунева. На стария каменен мост тя разстрелва Прелич, пряко отговорен за Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация през 1926 г.[22]
В междуособните борби на македонското движение настъпва ново разцепление след убийството на Александър Протогеров. То е поръчано от Михайлов чрез специално комюнике, одобрено на VII общ редовен конгрес на ВМРО, проведен на 21 юли 1928 г. в село Крупник, Горноджумайско. На 7 юли 1928 г. около полунощ на ъгъла на улиците „Екзарх Йосиф” и „Самуил” Александър Протогеров е застрелян от упор, както и телохранителят му Атанас Гоцев. Убийците на Протогеров са Димитър Стефанов, Нанчо Витларов и Димитър Джузданов, а организатор на акцията е Кирил Дрангов.[23]
След убийството на Протогеров се отцепва окончателно групата на „протогеровистите“, събираща всички недоволни от Иван Михайлов. Фракцията, подкрепяща Михайлов остава известна като „михайловисти“. Междуособните борби във ВМРО стават изключително интензивни между 1929-1933 г. През 1930 г. Михайлов за пръв път лично е привлечен като обвиняем за подбудителство на убийството на журналиста Васил Пундев, но е оправдан от съда, който приема, че преките убийци са действали по своя воля.
Паралелно с революционната дейност, ВМРО начело с Иван Михайлов изгражда на територията на цяла Вардарска Македония структури на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО) и Тайната културно-просветна организация на македонските българки (ТКПОМБ). От името на Македонския национален комитет е организирано изпращането на петиции в защита на българите до международни институции. Петиция е изпратена от Димитър Шалев, Григор Анастасов и Димитър Илиев до Обществото на народите, следвана от петициите на Асен и Марта Татарчеви, Петър и Жермен Петрови и т.н. ВМРО начело с Михайлов, инициира и подпомага създаването на Македонска кооперативна банка и Македонска народна банка в България. Като главна своя база организацията, ръководена от Михайлов се укрепва в Пиринска Македония, най-вече в Петричко.[24]
В началото на 30-те години Михайлов и ВМРО превръщат територията на Вардарска Македония в полесражение. След отмяната на Видовданската конституция в Югославия Иван Михайлов осъществява стратегически съюз с хърватското освободително движение Усташа и неговия ръководител Анте Павелич. На 14 април 1933 г. Иван Михайлов, Анте Павелич и Хасан бей Прищина изработват проект за съюз между ВМРО, Усташа и Косовския комитет, за съвместна дейност срещу Югославия.[25] Точно тогава ВМРО понася и най-сериозния удар, дошъл най-неочаквано от България. На 19 май 1934 г. в София е извършен държавен преврат, а новото правителство начело с Кимон Георгиев отменя Търновската конституция, разпуска Народното събрание и забранява политическите партии и революционните организации (включително и ВМРО). През септември е приета Наредба-закон за защита на безопасността на държавата, която създава ускорени процедури за залавяне и осъждане на ръководители на организацията. На 7 септември са обявени за издирване десет души от централното ръководство на ВМРО, сред които е и Михайлов. На 12 септември Иван Михайлов и Менча Кърничева преминават нелегално българо-турската граница и отиват в Цариград. Там са задържани от властите и са интернирани във вътрешността на страната. Семейството престоява четири месеца в гр. Кастамону, близо три години в Анкара и осем месеца на остров Буюк Ада (Принкипо), като навсякъде са под строг полицейски надзор. В началото на тяхното пребиваване в Турция обаче е извършен най-известният атентат, организиран преди това от Иван Михайлов и ВМРО, заедно с хърватските усташи на Анте Павелич. Това е атентатът в Марсилия.
На 6 октомври 1934 г. терористична двойка в лицето на българина Величко Керин с псевдоним Владо Черноземски и хърватина Мио Крал заминава за Марсилия, където на 9 октомври на официално посещение трябва да пристигне кралят на Югославия Александър І Караджорджевич, и се очаква да бъде посрещнат от френския външен министър Луи Барту. В ранния следобед на 9 октомври Керин и Крал, въоръжени с по два пистолета пристигат с автобус в крайбрежния френски град. Те заемат позиция срещу Борсовата палата на централния булевард „Канебиер“, на стотина метра от пристанището, където голяма тълпа очаква пристигането на краля. Крал Александър пристига с крайцера „Дубровник“ и около 16 часа слиза на брега. Той е настанен в открит автомобил, заедно с френския външен министър Барту и генерал Алфонс Жорж, и придружаван от полицейска охрана и почетен кавалерийски конвой потегля към префектурата. В последния момент Мио Крал губи самообладание и се отказва от изпълнение на поставената му задача, но Черноземски осъществява нападението, съгласно плана. Той преминава през полицейския кордон държейки голям букет, в който крие оръжието си, викайки „Да живее кралят!“. След това бързо се качва на дясното външно стъпало на преминаващия автомобил и хвърляйки букета, вади пистолета си, като прострелва от упор крал Александър, който умира на място. Черноземски продължава да стреля, като ранява тежко Луи Барту и Алфонс Жорж, както и агентът от охраната Гале. Междувременно участник в охраняващия процесията конен конвой го посича по главата със сабята си и той пада от колата. В последвалата суматоха охраната действа напълно неорганизирано, открита е безразборна стрелба, при която са ранени и хора от публиката, а самият Черноземски е пребит и изпада в безсъзнание. Той е откаран в близък полицейски участък, където умира няколко часа по-късно. Френският външен министър Луи Барту също умира малко след това от раните си. Атентатът незабавно е свързан с ВМРО, тъй като на ръката на Черноземски е открита татуировка с текст „1924 г. – ВМРО – свобода или смърт!“. Отзвукът е оглушителен в целия свят, европейската преса нарича Михайлов „най-опасният човек на Балканите“, а ръководената от него организация: „най-мощният и смъртоносен апарат в света“.[26]
В следствие на атентата в края на 1934 г. Михайлов получава задочна смъртна присъда в България. От тогава започва тяхното дълго митарстване на различни места из Европа, което за Михайлов ще продължи до края на живота му – почти 60 години. В Турция Михайлов и Кърничева остават четири години, през които има редица опити от страна на югославските власти Михайлов да бъде екстрадиран в Югославия, но турските власти отказват, като се говори, че лично Мустафа Кемал Ататюрк се е противопоставил на тези претенции. Регистриран е и опит за физическото му ликвидиране, но турските власти го предотвратяват още в зародиш.[27] Когато Ататюрк вече е на смъртно легло през есента на 1938 г. Иван Михайлов и съпругата му правят всичко възможно да напуснат Турция, разбирайки, че са застрашени и с помощта на полския пълномощен министър в София Адам Тарновски успяват да получат политическо убежище в Полша където пристигат на 1 октомври 1938 г.[28] Първоначално на семейството е забранено да пребивават във Варшава и те живеят в околностите й. След окупацията на Полша от Германия през септември 1939 г. се преместват да живеят във Варшава, където срещу тях е направен опит за атентат, като в спалнята им избухва граната и само късметът спасява живота им.[29] Михайлов и Кърничева напускат Полша през февруари 1940 г. През следващата година семейството на революционера пребивава в Германия и Унгария. След обявяването на независимата Хърватска държава през 1941 г. до края на Втората световна война Михайлов и съпругата му са лични гости на хърватския държавник и ръководител на усташите Анте Павелич.[30] По времето на войната Иван Михайлов е в контакт с германските тайни служби. За тези контакти разказва в спомените си ръководителят на нацисткото разузнаване Валтер Шеленберг.[31] Михайлов осъществява контакт с райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер и получава съгласие за създаването на батальони от бивши активисти на ВМРО под немско командване в зоната на Егейска Македония извън български контрол. Общата численост на тези части, чиято цел е трябвало да бъде борба с комунистическите партизани, се е предвиждало да е между 5000 и 8000 души. От началото на март 1943 г. започнало формирането на такива роти (по-късно батальони) в Костурско, Леринско и Воденско под названието Охрана. Непосредствено преди деветосептемврийския преврат през 1944 г., Иван Михайлов по предложение на Адолф Хитлер пристига през София в Скопие. Разбирайки, че съдбата на Македония отново е предрешена, той отказва да провъзгласи създаването на прогерманска Независима република Македония. По-късно от Хърватска през Унгария, Германия и Испания той се установява за постоянно в Рим, със съгласието на италианските власти. Там Михайлов се отдава на публицистична дейност, сътрудничи си с Македонската патриотична организация в САЩ и Канада, Македонското дружество „Тодор Александров“ в Брюксел и поддържа тесни връзки с българската политическа емиграция в Европа, Америка и Австралия. Македонският революционер издава редица брошури и статии, както и няколко книги. Автор е на своите „Спомени“, на множество публикации, като „Македония – Швейцария на Балканите“, „Сталин и македонският въпрос“, както и на други материали, всички посветени на Македонския въпрос и на същността на македонската национална идентичност.
Както беше отбелязано по-горе в текста Иван Михайлов започва да пише още в началото на 20-те години, в качеството си на председател на студентското дружество „Вардар“. Една от централните теми на неговата публицистика е и темата за македонската национална идентичност. Тя присъства почти във всичките му публикации, но по времето, когато е начело на организацията неговият фокус е преди всичко върху текущата дейност, непосредствените цели и задачи, както и върху нуждата да бъде изтъкнато правото на водената от него организация да действа на моменти брутално срещу своите опоненти. Темата за македонската национална идентичност се превръща в център на неговото творчество след Втората световна война, в условията на Студената война. По време на неговото пребиваване в Рим в продължение на почти 45 г. той осмисля цялостно и задълбочено процесите в Македония, мястото на македонската революционна организация в тях, политиката на балканските държави и Великите сили и излага визията си, относно бъдещето на своята родина.
Когато пише първия том на своите спомени през 50-те години на миналия век Ванчо си спомня първо за детските години в родното Ново село. Наред с първите спомени за вампирите той си спомня и за дядо си Гаврил, който всяка вечер сядал на едно каменно столче пред портата, от където общувал със заобикалящия го свят. Всяка вечер след вечеря той се прибирал в своето „одайче“, където грижливо пазел един сандък останал от баща му, в който имало 500 гроша и свещеническата шапка на бащата на баща му, съвременник на Отец Паисий. Дядо Гаврил разказвал на малкия Ванчо истории за Рилския манастир, за времената на холерата, както и за българския им род, като за него щипяните били същите българи, каквито били софиянците, „а и всички други българи“.[32] Разказвал дядо Гаврил с особена гордост за строежа на новоселската черква „Света Богородица“, което било и най-голямото събитие в неговия живот. Всички взели участие в построяването на черквата с доброволен труд и всеки според финансовите си възможности.
Когато Ванчо станал юноша като че ли изведнъж разбрал, че времената, когато всичко му изглеждало забавно отлитали и „все по-ясна ми ставаше същината на острата борба между турците и нас българите“.[33] Показателни са разказите на Михайлов за престоя му в Солунската гимназия, наричана от него българска, като неизменна част от трите български гимназии в града.[34] Като например за симпатичния на всички Ехтем Ефенди, който бил смятан за добър приятел на българщината, за солунските българи, пред които учениците изнасяли театрални представления, за разходките из околностите на Солун, в които учениците се питали къде ли е било мястото където цар Калоян е загинал от меча на Манастър.[35] По време на Балканската война гимназистите чакали с трепет новините от напредването на българската армия в Тракия, а:
„През един дъждовен ден ни се съобщи да бъдем готови за посрещане на седма българска дивизия. Двете мъжки и девическата гимназии потеглихме и никаква власт не ни спираше. Валеше непрекъснато. Повечето от нас бяха измокрени до кости, защото дълги часове чакахме на полето при Зейтинлъка. Натам се движеха и много солунски българи от всички съсловия и възрасти. Невероятно ми изглеждаше, че из помраченото от дъжд и мъгли солунско поле ще изплуват български войници. По едно време се мерна при нас учителят Петър Мърмев с друг негов колега и възбудено разказа за срещата, която наблизо, два-три километра пред нас, е имал с българската войска. Той бе повече озадачен и ядосан, отколкото ентусиазиран. Казваше, че гръцката армия е създавала неприятности на българите и искала първа да влезне в града. Разочарован бе и от известието, че в повечето македонски градове е влезнала сръбска, а не българска войска; сърбите смятали Македония като-чели за сръбска земя. Смут ни обхващаше, като го слушахме. Скоро се върнахме в града, защото войската не дойде.
Горчиво чувство потискаше сърцата ни. Бяхме готови да се сбием с всеки срещнат грък.“[36]
Привеждам тези спомени, заради това, че те много ясно обрисуват какво е било националното съзнание не само на Михайлов, но и на неговите дядовци, на съгражданите му, на съучениците му, както и на една голяма част от жителите на град Солун.
Споменавайки Солун, то този град е притегателният център във въжделенията на Михайлов за създаването на една независима македонска държава. Неслучайно в своята книга „Македония: Швейцария на Балканите“ той отчита предимството на този, който би държал долината на река Вардар от изворите ѝ до устието ѝ при град Солун: „може да се каже, че би държал най-важната част от Полуострова.“[37]
В тази книга Михайлов проследява хронологично борбата на македонското освободително движение и неговата идеология. Той се връща на Санстефанския мирен договор, сключен на 3 март 1878 г., който изглежда, че е решил окончателно т.нар. Източен въпрос и в частност стремленията на македонските българи, тъй като тогава в пределите на българската държава попада почти цялата територия на географската област Македония. Михайлов я очертава по следния начин:
„Южната македонска граница е Егейско море и река Бистрица; западната минава край Охридското езеро и по върховете на граничните с Албания планини Кораб и Пинд; на север страната граничи с планините Шар, Осогово и Рила, а на изток с Родопските планини и река Места (Кара-Су).“[38]
След, като договорът обаче не влиза в сила на преден план излиза един друг драматичен сектор на Източния въпрос – македонският. А той се ражда от осуетяването от страна на Великите сили освобождение на българщината[39] в Македония. Тогава македонските българи се заемат да извоюват своите права чрез борба, като още в началото те прогласяват, че ще действат да получат тези права заедно с всички други народности в областта, останала под управлението на Османската империя.[40]
Иван Михайлов обръща специално внимание каква е единствената и непосредствена задача пред създателите на ВМОРО от 1893 г., а тя е – автономията на Македония и Одринско. А за да се наложи автономия е необходимо да се предизвика намесата Великите сили – как? Чрез методите на въоръжена борба, които са изцяло в традициите на всички балкански освободителни движения през ХІX в.[41]
Няма да се спирам върху историята на революционната организация, а просто ще маркирам моментите, в които Михайлов акцентира върху националния характер на нейната дейност и нейните дейци. Той обръща специално внимание, че основната външна подкрепа, която организацията е получила още непосредствено след своето създаване е била от две страни – българската държава и емиграцията на македонските българи в България и по света.[42]
Ендогенният български характер на македонското движение е тезата, която Михайлов застъпва, описвайки я като: „домашно дело на населението, предимно българското, за разлика от сръбските и до голяма степен гръцките държавни четнически брожения.[43] Като потвърждение на думите си той привежда описанията на чужденците, които са имали възможност да посетят македонските земи в края на ХІX и началото на ХХ в. като например думите на английския общественик и политик – Хенри Ноел Брайлсфорд, който пише следното:
„В същинска Македония сръбската кауза е едно изкуствено и без важност движение. То съществува, доколкото турците го насърчават, като противовес на застрашителната българска пропаганда. Това сръбско движение не е друга, освен една чисто политическа пропаганда, направлявана и заплащана от Белград, докато, въпреки симпатиите на София, българският революционен комитет е една чисто македонска организация.“[44]
Струва ми се тук мястото да се направи едно важно уточнение, относно македонското движение, което някои автори свързват от една страна със силния български иредентизъм, т.е. възникнало по-скоро като резултат на външно влияние от страна на българската държава, а от друга виждат в него и предпоставки за формиране на латентен македонизъм (поради идеята за автономията).[45] Специално за Иван Михайлов може да се каже, че той лично през цялата си дейност отстоява именно ендогенния характер на македонското движение и се опитва доколкото е възможно да ограничи влиянието на българската държава в него, което доста трудно се получава на практика, имайки предвид силната връзка между българската държава и македонското движение. И все пак Михайлов успява доколкото е възможно да запази самостоятелността на организацията и до 1934 г., въпреки кървавите междуособици успява да балансира в отношенията си с българската държава. Причините за разривът, който настъпва тогава и довежда до забраната на ВМРО по-скоро би трябвало да се търси в цялостната политика на деветнайсетомайците към партиите и организациите, както и в инициираното от тях сближение с Югославия.
За да можем да се ориентираме по-лесно в идеологията на Иван Михайлов е необходимо да разберем как сам той я вижда, пречупена през призмата на историята на организацията, която според него е водила борба за тази идеология още от самото си създаване. Ванчо проследява етапите на македонското движение, като ги разделя на следните части: 1) 1893-1903 г. – Подготвителен период и организиране на населението за борба; 2) 1903-1908 г. – Илинденското въстание и продължение на борбата в окръга на въстанието; 3) 1908-1912 – Младотурската революция и Мюрцщегските реформи, и техните последици за съдбата на Македония; 4) 1912 г. – Балканската война и разпокъсването на Македония на три части, когато македонските българи попадат под властта на Гърция и Сърбия; 5) 1915-1918 г. – революционната борба срещу гръцкия и сръбския режим в Македония и Първата световна война, българската армия в Македония; 6) 1919-1941 г. Сърбо-гръцкият терор продължава, отпорът на македонските българи също; 7) 1941-1945 г. – Българската военновременна администрация в Македония, налагането на болшевишкия режим в областта и обявяването на македонските българи за отделна нация – „македонска“.[46]
Всичко това Иван Михайлов обобщава като реакция на македонците към непрекъснатия стопански, морален, физически и политически гнет, на който те са подложени. Единственият начин за македонските българи да продължат националното си съществуване Ванчо чертае като път на въоръжената борба. Тази борба има за цел както постигането на така желаната автономия, така и запазването на националния облик на хората населяващи македонските земи и Иван Михайлов го назовава категорично, техният български облик.
Броят на националностите, които Иван Михайлов привежда въз основа на редица статистики в закръглени числа до 1912 г. е следният:
„Българи около……………………………………………………………………………….1 200 000
Гърци около……………………………………………………………………………………….240 000
Турци около……………………………………………………………………………………….500 000
Албанци около…………………………………………………………………………………..160 000
Аромъни около……………………………………………………………………………………80 000
Евреи около…………………………………………………………………………………………90 000
Разни около…………………………………………………………………………………………40 000“[47]
Аспирациите на балканските държави, както ги нарича Михайлов, обаче са непропорционални с горецитираните числа. Сръбските такива според Михайлов не би следвало да съществуват изобщо, защото в Македония нито е имало сърби, нито Сърбия има някаква географска или икономическа връзка с македонската земя. И въпреки, че сърбите изтъкват, че са водили три войни за Македония, Михайлов опонира, че за завладяване на чужда територия някой може да води и тридесет войни. И веднага дава примери с България и Гърция, които са водили същия брой войни, но: „те имат успокоението, че са ги водили за освобождението на своите братя – гърците за братята си в македонското крайбрежие, а българите за своите братя в цяла Македония. Сърбите нямаха кого свой да освобождават в Македония.“[48]
В основата на гръцките аспирации Михайлов съзира историческите им претенции от времето на Византия и нейното господство върху македонските земи. Той обаче се протовипоставя на тези претенции, изтъквайки доводът, че Гърция не може да се отъждествява с Византия, тъй като от една страна Византия е била империя, а гърците са били само една съставна част (да може би сърцевината), но все пак част от една многонационална империя, а от друга самият брой на гръцкото население през един огромен исторически период: „си оставаше пет пъти по-малко от тоя на македонските българи; в цялата страна числеността му никога не отиде по-нагоре от десет-единадесет на сто.“[49]
Аспирациите на България са разглеждани от Михайлов, като най-основателни, поради простия факт, че славяните в Македония са българи.[50] Михайлов привежда редица доказателства от различно естество (исторически, лингвистични, икономически и социални), за да подкрепи своята теза. Но като най-убедително доказателство за твърденията си той привежда два аспекта.
Първият е създаването на Българската Екзархия, което според него е всъщност широкото българско движение за самостоятелна църква и за просвета, изявило се особено силно именно в Македония и увенчало своите усилия с указа на султана от 1870 г.:
„Тогава – нека повторим – цялата българска нация се намираше под турска власт, та никой не би могъл да твърди, че пропагандата на несъществуващата българска държава е играла тук някаква роля. Със собствени сили и средства, по собствено съзнание и почин българската нация води борбата и победи. Тогава именно се извърши най-блестящия плебисцит, чрез който българската нация сама посочи, бидейки още под турска власт, докъде се простират нейните етнически граници.“[51]
Вторият аспект е Карнегиевата анкета, проведена през 1913-1914 г. и изготвена със средствата на Карнегиевата фондация за международен мир с целта да се установят причините за Балканските войни. Михайлов подчертава, че според всички данни на тази анкета славянското население в Македония е българско.[52]
Всички тези разсъждения са структурирани от Михайлов и написани по негови спомени в едно алпийско село по време на Втората световна война, а в последствие и издадени в книгата „Македония: Швейцария на Балканите“. Тези негови убеждения обаче са константни, което може лесно да се забележи в цялото му творчество.
Така например през 1933 г., когато все още ръководената от него организация е на върха на силите и славата си той пише статията си „Защо се борим за независима Македония?“[53] Там Михайлов аргументира виждането си защо Македония трябва да бъде свободна и независима от всички съседи, придържайки се към концепцията за автономията, прокарана още със създаването на ВМОРО от 1893 г. Но аргументирайки се защо областта трябва да бъде независима в същото време Михайлов специално разглежда и въпросът дали македонците представляват някаква отделна народност от останалите народности на Балканския полуостров и дали това е причината да не искат да останат в границите на днес съществуващите балкански държави? И отговаря:
„Ние веднага требва да отговориме, че отделна македонска националност не съществува. Македония беше населена до 1912 година с около 2,300,000 души, които по националност се разпределват както следва: българи – / 1,103,311, гърци – 267,862, ромъни – 79,404, турци – 548,225, албанци – 194,195, цигани 43,370, разни – 100, 360 (статистика на професор Йордан Иванов). Значи ние македонските славяни сме българи и част от духовното цело на българската нация; турците на турската нация и пр. Всеки от нас говори езика на своята нация, българите – български, гърците – гърцки, ромуните – ромунски и пр. Но това не ни пречи да искаме създаването на самостоятелна македонска държава; това не ни пречи да говориме и за македонски народ. С понятието македонски народ ние не изразяваме некаква отделна етническа целост, некаква самостоятелна македонска националност. С това ние искаме да посочиме населението, което носи името на дадена географска област, което има един политически идеал, възприет от всички и които в процеса на самия живот са създали еднакви искания за всички. Македонски народ ние употребяваме като географическо и политическо понятие.“[54]
По-нататък в статията Михайлов акцентира на нуждата от създаване на независима македонска държава, отделна както от другите балкански съседи, така и от България. Той изрично отбелязва, че до Берлинския договор от 1878 г. животът на Македония и преобладаващото в нея славянско население е бил неразривно свързан с този на останалите български земи. До тогава не е съществувал македонски въпрос, само въпрос за освобождение на македонските българи, като общ въпрос за всички българи. Няколко години след Берлинския договор обаче в Македония се развиват събития, които отделят македонския въпрос като самостоятелен. Основателите на организацията, която изтиква на преден план македонския въпрос, по националност са българи. Поради това обстоятелство Михайлов пише, че хората, които не са запознати със същината на македонското движение могат лесно да се подведат, че те са се борили за автономията, като път към присъединяването на Македония към България (по примера на Източна Румелия). И нищо странно не би имало в това при положение, че всички обществени борби през XVІІІ и XІX в. се развиват под знака на българското национално-освободително движение. Както стремежът на всички народи да си създават национални държави се забелязва във всяка точка на света, така и стремежът на всички българи да се обединят първо под една църковна, а впоследствие и под една светска власт е бил естествен. Но създателите на македонското революционно движение не са поискали присъединението на Македония към България, а са издигнали лозунга за извоюване на политическа автономия в Македония. Революционните ръководители виждат в автономията ключът към възможно най-доброто развитие за бъдещето на всички националности, населяващи областта. Автономията, т.е. Македония сама да се управлява, да бъде самостоятелна в своята вътрешна политика, бъдещата държава да принадлежи на собственото си население, това Михайлов описва, като идеалът, в името на който са се борили и са загинали десетките хиляди македонци. Причините, които налагат на основателите на македонската революционна организация издигането на този политически идеал, той разделя на три категории: 1) Политически 2) Икономически 3) Вътрешни (македонски).
Политическите се обуславят от централното място, което Македония заема на Балканите, където се кръстосват интересите на Великите сили. В статията се посочва, че още от древността през Македония е минавал големият римски път “Виа Егнатия” (Via Egnatia)[55], през османския период, а и след това Македония продължава да бъде главна пътна артерия с най-пряк достъп от Централна Европа към Егейско и Средиземно море. Във времето, когато се създава македонската организация, областта вече е обект на постоянни боричкания между Великите сили, всяка от които се стреми да засили своето влияние в нея, като част от влиянието си на Балканите и в Европейска Турция или “Болния човек на Европа”, както е известна по това време Османската империя. Никоя от Великите сили обаче не се осмелява да наруши статуквото от Берлинския договор, тъй като всички разбират колко крехко е то и съзират опасността от големи катаклизми при евентуално накланяне на везните в една или друга посока. Именно в това според Михайлов се крие прозорливостта на основателите и ръководителите на македонското движение. Издигането на какъвто и да е лозунг за присъединение на Македония към която и да е балканска държава в този момент е щяло да срещне общия отпор на Великите сили. В този смисъл е нужно да се намери една формула за разрешението на македонския въпрос, която да спечели симпатиите на Великите сили, или най-малкото да парализира тяхното противодействие. И тази формула е автономията.
За да се разбере същината на икономическите съображения, които налагат запазването на Македония като самостоятелна единица Михайлов акцентира отново върху географското ѝ средищно положение на Балканския полуостров, като обособена икономическа единица. Той цитира професор Йордан Иванов, който „казва“, че:
“Тая географическа целост и да я немаше, требваше да се намери(…) Заобиколена от всекъде с венец от планини – Шар, Рила, Родопите, Пинд, Грамос, Албанските планини. Простира се покрай Белото море с чудно хубавите си пристанища Солун и Кавала; пререзва се от реки, планини и изпъстрена с обширни и плодородни полета – Македония би представлявала благословена страна за всички, ако злата орисница не беше ѝ отредила досегашното робство и мъчение. Македония е едно географическо цяло, което не може да се къса, защото това предизвиква страдание в нейния организъм и невъзможност за живот.”[56]
Михайлов отбелязва, че Македония към момента, в който той пише статията си е разделена на три части – гръцка, сръбска и българска. Гръцката част Михайлов описва, като област, която се намира в окаяно икономическо положение:
„Известно ви е, че даже гръцките мохаджири от Мала-Азия, които беха заселени в тази хубава наша страна, недоволствуваха и искаха да бъдат преместени и настанени на други места. Като изключим нежеланието на местното население да общува с тех и проявявания пълен бойкот от тамошните българи, една от пречките за исканото преместване беше липсата на възможности за живот. Всички там са осъдени и буквално гладуват, поради економическото мъртвило, което съществува в Македония под гръцка власт. Солун – едно от най-оживените пристанища в Европа през турския режим, днес едва вижда пушека на търговски параходи. И това е твърде лесно обяснимо. Представете си големия американски град Ню Йорк, който отдавна по народонаселение е надминал България и Македония взети заедно, представете си да го откъснат от американския хинтерланд с една изкуствена граница и помислете какво ще стане с него.“[57]
Икономическото положение на Македония под сръбска власт Михайлов описва като не по-добро от това под гръцка. Той дава пример с Битоля, която от втори търговски център на Македония се превърнала гробница, тъй като сръбската власт разчита само и единствено на местното производството на жителите на града и околностите му и с нищо не го подпомага, напротив спира икономическото му развитие. Сходно е положението според Михайлов и в Охрид, Велес, Прилеп и Щип. Като единственият град, който показва известен икономически напредък Михайлов посочва Скопие, но този напредък според него се дължи основно на политически причини, тъй като властите се стремят на всяка цена градът да придобие сръбски облик, като за целта те съсредоточават в него учреждения, казарми и многочислен административен персонал с единствената цел да сърбизират града и околността и от там по-лесно да напредват към останалата част на Македония. Прокараните железопътни линии, също така нямат почти никакво икономическо значение, той като са обърнати основно към Белград.
Относно Пиринска Македония Михайлов също са изказва доста критично и я характеризира, като откъсната от нейния естествен пазар и естествени пристанища:
„Ние само дишаме морски въздух от 40-50 километра, но не можем да слезнем към него и да използуваме неговите широки и евтини пътища.“[58]
Последната трета категория са вътрешните (македонски) причини за исканията за автономния. Тук Михайлов, посочвайки като отправна точка многонационалния характер на Македония, отбелязва, че истински мир там, може да настъпи само чрез честното признаване правото на всички националности да живеят свободно и да бъдат господари на своята земя. Като пример в това отношение Михайлов сочи македонските общественици – първопроходци на македонското освободително дело:
„Те издигнаха лозунг, който можеше и требваше да стане общ на всички националности в борбата им срещу турците. Българите от Македония не поискаха присъединението на Македония към България, за да оставят другите националности под владичеството на чужда за тех държава. Те съзнаха неудобството за другите от едно подобно разрешение на македонския въпрос, защото то можеше да удовлетвори само българския елемент и да предизвика реакция в другите, които взети заедно, не беха по-малко от нас. Обединението на всички народности беше върховна необходимост в борбите ни срещу турците, защото само в такъв случай Македония се явяваше единна пред свои и чужди и можеше да се радва на подкрепата на балканските и други държави.“[59]
Автономията според Михайлов е не просто най-правилното, но и единственото решение за разрешаването на Македонския въпрос. И в крайна сметка неосъществяването на тази идея той характеризира, като нещастие за целия Балкански полуостров. И за да подсили значението на идеята за автономия Ванчо задава въпроса:
Тая идея – “Автономията” – успе ли да (привлече) некакъв живот в Македония и вън от нея, или пък остана само една книжна формула, която загина още при нейното създаване?“ [60]
И отговаря, че е достатъчно да помислим какво е представлявала Вътрешната македонска революционна организация – едно секретно дружество, което обединява в себе си първоначално няколко даскали, но благодарение именно на тази идея, впоследствие прераства в „държава в държавата“, както в границите на Османската империя, така и в границите на България, а също така и в окупираните територии на Македония от Гърция и Сърбия след Балканските войни. Михайлов акцентира, че:
„Разтежът на ВМРО беше разтеж и на автономията. В нейно име организацията събираше селяни и граждани, в нейно име загинаха десетки хиляди македонски борци. Автономията стана знаме на борческа Македония и около нея се обедини нашия народ.“[61]
Всички тези доводи на Михайлов ни дават възможност да заключим, че той се възприема, не само като изразител, но в ролята си на ръководител на ВМРО и като продължител на традицията, в чиято основа е идеология на организацията, а именно автономията. В тази линия той вижда възможността националностите в нея да си съжителстват мирно, споделяйки обща територия и запазвайки своята национална идентичност. Т.е. създаването на автономна/независима македонска държава в случая се разглежда, като конгломерат от националности, споделяйки общи права и задължения на един териториално обособен икономически пазар, отворен към Балканите от една страна и Средиземноморието от друга. Дали тази визия на Михайлов и на организацията като цяло е утопична (все пак тя не се осъществява), или не, е съвсем отделна тема. Тук по-важното е, че в тази статия той много ясно дефинира пътя, който той вижда пред македонските българи, а той е задължително отделен от пътя на българската държава. В същото време обаче македонските българи трябва да продължат да крачат по него, именно като българи, заедно с другите националности в Македония.
Тази концепция Михайлов продължава да отстоява и все по-силно да аргументира в своите публикации и медийни изяви до края на живота си. Особено силно и навсякъде той набляга върху българския характер на македонските славяни, в които българщината живее от 1 000 години.
Така например в статията си: „Ако съм българин не съм ли македонец?“ Михайлов отговаря на писмо от жител на Вардарска Македония (дн. Република Северна Македония), който му задава въпроса от заглавието на статията. Ванчо му отговаря така:
„Ако те запитат какъв си (по народност), ще отговориш, че си българин. Ако си запитан откъде си – отговаряш че си от Македония. Но може в тоя случай да кажеш, че си „македонски българин“, или „българин от Македония“. С такъв отговор веднага си изяснил коя е народността ти и коя по-точно е родната ти страна. Подобен изчерпателен отговор е особено нужен за пред чужденците. Не е нужно, няма никаква причина да премълчаваш, че си от Македония. С това не се услужва на твоята българска народност. Напротив, принася се в услуга когато чужденците узнават, че в Македония живеят българи.“[62]
В интервютата, които Михайлов дава за различни медии към края на своя живот се забелязва тенденцията той още по-силно да акцентира върху българския характер на населението, което живее във Вардарска Македония. Колкото повече възрастта му напредва, толкова повече сякаш Михайлов иска да изтъкне точно това като основна теза в своите публични изяви.
През 1989 г. журналист от Скопие на име Борис Вишински влиза в контакт с Иван Михайлов и успява си уговори писмено интервю с него. Условието е Михайлов да отговори писмено на въпросите на Вишински. Явно притеснен от естеството на отговорите му журналистът не посмява да публикува интервюто, което обаче 11 години по-късно сътрудничката на Иван Михайлов Вида Боева предоставя на български журналисти. В последствие интервюто е публикувано в македонското списание „Дело“ и българския вестник „Демокрация“. В един от отговорите Михайлов пише следното:
“Отговарям решително: аз съм българин от Македония. В същото време никога не съм пренебрегвал географското име на нашата родина Македония. С географското име “македонец” с мене лично са се запознавали поне 200 души турци в Мала Азия, когато бях задържан. Всеки турчин радостно ми е казвал при запознаването ни: „бенда македоняли им“ (и аз съм македонец). Виждаме, че турците отлично виждат разликата между географското име и националното име – казва, че е македонец, но преди това е казал, че е турчин. Младите или даден процент от тях във Вардарска Македония очевидно са научени от други, че Ванчо Михайлов не е българин, и продължават да си вярват, че е само македонец (по рождение). Други пък нашенци в цялата огромна наша емиграция, особено в България, също тъй в цяла Пиринска Македония, а немалко и в другите части на нашата родина Македония отлично знаят, че Ванчо е твърд българин. Той помни отлично дядо си, който се помина през 1907 г., близо 80-годишен. Дядо ми отлично помнеше своя дядо, който е раждан нейде около първите две десетилетия на ХVIII век. От безброй приказки на дядо ми, отнасящи се и до спомени за неговия дядо, безпогрешно съм заключавал, че приблизително до времето на отца Паисия българското име и съзнание всред нашия род е било толкова бистро, колкото е днес моето.”[63]
Това, което представих до момента е само малка част от наследството, което Михайлов е оставил на Македония. На първо място неговото наследство е неговият живот, посветен изцяло на македонското революционно движение, който не бива да бъде забравен. Идеологията на организацията, която съзира пътя на мирното съществуване между всички националности в Македония само и единствено във въоръжената борба в стила на древната римска сентенция – „Si vis pacem, para bellum“[64] изглежда, като идеологията, която Михайлов възприема и като свое житейско кредо. Той е човекът, който неизменно отстоява тази идеология в кървавите междуособици на организацията през 20-те и 30-те години на ХХ в. За добро или лошо той е човекът, който носи на плещите си отговорността както за успехите на ВМРО, така и за неговите тежки провали. Но едно не може да му се отрече, той през целия си живот води свирепа борба за запазването дейността на организацията, така както той я разбира – дори когато тя е закрита, през цялото време на своята нелегална дейност, както и през тези близо 45 години, които той прекарва в своето последно убежище в италианската столица. Той плаща високата цена с дълги години нелегален живот, криейки се от „свои“ и „чужди“, плаща прескъпо и с това, че съзнателно се е лишил от възможността да създаде поколение, с това че се налага да жертва в името на борбата най-близките си, с това че в края на живота си, той е персона нон грата в родината си, с това, че е стигматизиран от режимите в България (до един момент) и в Македония, като убиец, кръволок и терорист.
Огромният обем писмени материали, излезли изпод перото на Иван Михайлов ни дават недвусмисления отговор на въпроса какви бяха македонците, които се бориха за своята свобода в края на ХIХ-ти първата половина на ХХ в. Михайлов навсякъде ги посочва като българи. По отношение на целите на македонското движение, то от наличната документация и изявления на Михайлов можем да направим изводите, че първоначалната идея за автономията е била възприемана от македонските дейци като крачка към присъединяването на Македония към България по примера на Източна Румелия, макар и да нямаме писмени документи за това. Със сигурност не е било приемливо да се афишира подобна идея с оглед на съображенията, че на такъв сценарий биха се противопоставили Великите сили, като крепители на статуквото в международен план. Идеята за автономията се запазва, еволюирайки в идея за независимост на Македония в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ в, но отново със задължителния български елемент като присъствие в нея. Навсякъде Михайлов изрично отбелязва българския характер на населението в областта, като и неговата водеща роля в македонското освободително движение.
Важно е да се отбележи и това, че в края на живота си Михайлов вижда дълбоките корени, които е пуснал македонизмът за сметка на изкореняването на българщината. Показателно за това е интервюто, което Иван Михайлов дава за предаването „Всяка неделя“, излъчено по българската телевизия през май 1990 г., в самия края на неговия живот. На въпроса на водещия: „Доволен ли сте от живота си?“ Михайлов отговаря така:
„Всъщност понеже не е постигнато това, което искаме за българщината в Македония, естествено не съм доволен. Сметам, че до некъде съм си изпълнявал дълга, но не сто на сто. Щом в Македония, българщината, българското не царува, бих казал, че не ми се спи чак, като помисля по това.“[65]
Още по-силно звучи писмото, с което Михайлов се обръща към жителите на Вардарска Македония от 11 март 1990 г. В него се вижда как Михайлов като че ли осъзнава възможността да се спекулира с идеята за автономията и като че ли иска и за каже „на глас“ това, което е било премълчавано, а най-вероятно е било в основата на създаването на македонското революционно движение:
“Онова, което за днешно време особено е важно и справедливо, е следното: България да се простре до южните и западните македонски области, които са били очертавани отпреди сто години като граници предимно на българското племе. Между това и днешното би могло да се приеме поне следния преходен компромис:
Една независима Македония във всичките ѝ географски граници, каквито живущото в нея население само ги посочва.
Всички сръбски бленове за Югославия до Черно море, или поне уголемена Сърбия с Пиринската и Софийската области могат да бъдат днес присъщи само за заслепени шовинисти, които искат да си създават по-привлекателен живот чрез луди фантазии.
Македонска нация и език не съществуват. Това са измислици и фантазии, които сърбите искат да използуват като аргументи пред хора, които не познават нито миналото, нито настоящето.
ВМРО винаги е гледала правилно на етнографските и политическите стремления на Белград. Днешната така наречена Република Македония обема в себе си редица безправия и фалшификации.”[66]
В творчеството на Иван Михайлов могат да се намерят още много анализи, позициите му по редица въпроси, свързани, както с македонския въпрос, така и с историята на Европа в края на ХІХ и началото на ХХ в. Цялата публицистика на Михайлов – неговият монументален труд „Спомени“, неговите книги, брошури, статии, интервюта от една страна представляват изключително ценен исторически извор за всеки един историк, а от друга, тя е посланието, което той е искал да остави на поколенията след него, за да знаят кой беше Иван Михайлов, какво беше македонското революционно движение и какви бяха македонците.
Това наследство всички ние – историци, общественици и граждани на България и Република Северна Македония, сме длъжни да познаваме и да пазим в името на тези, които дадоха живота си за една висша цел – свободата на Македония.
[1] По отношение на това, какво представлява националната идентичност, то според един от нейните теоретици, представителят на школата на „етносимволизма“, Антъни Смит това в най-общи рамки са: 1) Обща историческа територия или отечество; 2) Общи митове или исторически спомени; 3) Обща масова публична култура; 4) Общи юридически права и задължения на всички членове; 5) Обща икономика и териториална мобилност. – Смит, Антъни. Националната идентичност. София, 2000., с. 26.
[2] Според Й. Цвийч македонските славяни нямат нито българско, нито сръбско народностно съзнание. Вж. повече за тезите на Цвийч в: Cviić, J. Remarques sur l’etnographie de la Macedoine, Extrait des Annales de geographie, 1906.
[3] Џамбазовски, К. Стојан Новаковиќ и македонизам. – Във: Историјски часопис, кн. ХІV-ХV. Скопје, 1965., с. 141.
[4] Трайков, В. Националните доктрини на балканските страни. Исторически и съвременен поглед. С., 2000, с. 74.
[5] Трайков, В. Кръсте П. Мисирков и за българските работи в Македония или другия Кръсте Мисирков (опит за обективна оценка). С., 2000.
[6] Мисирков, К. За македонцките работи. Скопје, 1953.
[7] Кр. Мисирков в общонационална анкета, проведена през 2003 г. е избран за македонец № 1 на ХХ в., точно заради написването на тази книжка, която се смята за библията на македонизма. Повече по въпроса вж: Маринов, Ч. Сто години Илинден или сто години Мисирков – Във: http://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/9734 (05.02.2021).
[8] Ивановски, В. Зошто ние Македонците сме одделна нациja. Скопje, 1995. с. 131-144.
[9] Ванчо са го наричали роднините и близките му. Затова нататък в текста ще редувам Иван Михайлов с Ванчо.
[10] Ванче го нарича Кеворк Кеворкян, в известното интервю, които той прави И. Михайлов в предаването „Всяка неделя“ на 23 май 1990 г. Не е известно някой друг да го е наричал така преди това.
[11] Михайлов, И. Спомени. Т. І. Рим, 1958, с. 2-3
[12] ЦДА, ф. 403, оп. 3. Копие. Машинопис, л. 3.
[13] Билярски, Ц. (съст.). Иван Михайлов. Легендата възкръсва. София, 2004, с. 6.
[14] Михайлов, И. Цит. съч., с. 147.
[15] Билярски, Ц. Цит съч., с. 6-7.
[16] Македония – история и политическа съдба. Том IІ. София, 1998, с. 196.
[17] Apostolov, Alexandar. Specifićnata položba na makedonskiot narod vo kralstvoto Jugoslavia. Institut za nacionalna istoria: Glasnik, vol. 16 (1972), no. І, pp. 46-54.
[18] Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. София, 2003., с. 207-211.
[19] Кърничева, Менча. Защо убих Тодор Паница. София, 1993 – http://www.mni.bg/2016/10/blog-post_24.html
[20] Марков, Георги. Цит. съч., с. 230-231.
[21] Алманах на българските национални движения. София, 2005., с. 325.
[22] Билярски, Цочо. Подвигът на Мара Бунева (съкратено издание), София, 2010., с. 29-35.
[23] Гаджев, Иван. Иван Михайлов отвъд легендите. Том I, София, 2007, с. 218.
[24] Алманах на българските…, с. 325.
[25] Македония…, с. 196.
[26] Повече подробности за този атентат можете да видите във: Стаменов, Митре. Атентатът в Марсилия. София, 1993.
[27] Марков, Георги. Цит. съч., с. 278-272.
[28] Македонска нация не съществува. Македония е географско понятие. Съст. Билярски, Цочо. София, 2018, с. 32-33.
[29] Кърничева, Менча. Защо убих Тодор Паница? С., 1993, с. 8.
[30] N. Kisic Kolanovic, Prijatelstvo po mjeri ratnog vremena 1941–1945, Zagreb, Hrvatski drzavni arhiv, 2003, s. 331.
[31] Шеленберг, Валтер. Лабиринт. София, 2007, с. 146-150.
[32] Михайлов, И. Цит. съч., с. 20.
[33] Пак там., с. 88.
[34] Пак там, с. 98.
[35] Пак там, с. 99.
[36] Пак там, с. 100.
[37] Михайлов, Иван. Македония: Швейцария на Балканите. София, 1995, с. 23.
[38] Пак там.
[39] Иван Михайлов използва този термин в духа, в който са го използвали българските възрожденци и интелектуалци през ХІХ и ХХ в., като най-общо съвкупността от българските черти – национално чувство, обичаи, нрави, традиции, култура, език. Тези черти както виждаме са доста близки до основните белези, които Антъни Смит извежда в своето изследване за съвременната национална идентичност.
[40] Михайлов, Иван. Македония: Швейцария на Балканите, с. 68-69.
[41] Пак там, с. 70.
[42] Пак там, с. 72.
[43] Пак там.
[44] Пак там.
[45] Груев, Михаил. Насилие и идентичност: Пиринска Македония в етнонационалните политики на комунистическия режим в България. – Във: Насилие, политика и памет. Комунистическият режим в Пиринска Македония – рефлекси на съвременника и изследователя. София, 2011, с. 47.
[46] Пак там, с. 91-93.
[47] Пак там, с. 36.
[48] Пак там, с. 40.
[49] Пак там, с. 45.
[50] Пак там, с. 49.
[51] Пак там, с. 51-52.
[52] Пак там, с. 55.
[53] ЦДА, ф. 369, оп. 2, а. е. 37, л. 6-25.
[54] Пак там., с 9.
[55] Via Egnatia е военен стратегически път, построен от древните римляни през 145 г. пр. Хр. Пътят минава през Македония и Тракия и стига до Мала Азия. Via Egnatia минава по самия бряг на Егейско и Мраморно море и свързва Рим с източните провинции на империята.
[56] Пак там, с. 10.
[57] Пак там, с. 11.
[58] Пак там, с. 12.
[59] Пак там, с. 12-13.
[60] Пак там, с. 13.
[61] Пак там, с. 14.
[62] „Ако съм българин не съм ли македонец?“ – в. „Македонска трибуна“, бр. 2269, 28 януари 1971 г., с. 1.
[63] Сп. Дело, Скопје, бр. 373, 22. 12. 2000.
[64] Ако искаш мир, готви се за война.
[65] Интервю с Ванчо Михайлов, “Всяка Неделя” – https://www.youtube.com/watch?v=ADdBxVzKupc (06.02.2021).
[66] Иван Михайлов от Ново село, Щип, Вардарска Македония – “До всички братя и сестри в Пиринска Македония”, Италия, 11 март 1990 година – https://strumski.com/biblioteka/?id=2583 (06.02.2021).
