fbpx

Навлизането на културата на заличаване в България

Разработката се опитва да разгледа културата на заличаване като обществено-политическо явление, да направи изводи от резултатите от изследванията ни на културата на заличаване през периода 2020 – 2022 г. и да представи навлизането й в България чрез конкретни примери.

Ключови думи: политическа коректност, култура на заличаване, свобода на словото, цензура

The present research tries to discuss cancel culture as a socio-political phenomenon, to draw a general conclusion from the results of our study of cancel culture during the period of 2020 – 2022 and to present its incursion in Bulgaria by means of concrete examples.

Доклад, изнесен на Годишната университетска научна конференция – 2022 на Националния военен университет “Васил Левски” – Велико Търново”

Key words: political correctness, cancel culture, freedom of speech, censorship


Явлението cancel culture е все по-актуално в Западна Европа и в САЩ. На български език предпочетохме да използваме термина „култура на заличаването”, вместо „култура на отмяната”, тъй като смятаме, че крайната цел на това явление е именно социалното заличаване на човека.

Целта на настоящата разработка е да обобщи резултатите от работата ни по темата, осъществена в периода 2020 – 2022 г., като представи навлизането на културата на заличаване в България чрез конкретни примери от посочения период и анализира реакцията на българското общество.

Терминът cancel води началото си от заглавието на песента от 1981 г. „Your Love Is Cancelled” („Любовта ти е заличена”) на Найл Роджърс и „Шик”, в която Роджърс разказва за злополучната си среща с жена, която „заличил” заради неподходящото й поведение[1]. Най-напред „заличаването” се отнасяло за ситуации, в които мъж заличава жена от живота си. Впоследствие значението на думата се променя, след като потребители на „Туитър” започват да я използват по отношение на „провинили” се звезди[2].

Е. Сен-Луи[3] е на мнение, че „културата на заличаване се отнася до „заличаването” на лица чрез онлайн изобличаване, водещо до остракиране и засрамване на хората”. Авторът обяснява „заличаването” като ситуация, при която организации цензурират, уволняват или „канят” знаменитости и обикновени граждани да напуснат работа заради нарушаване на социалните норми и табута, като подчертава, че организациите не „заличават” членовете си заради убеждения, а за да се разграничат от „провинилия” се.

Ние бихме определили културата на заличаване като явление, рожба на политическата коректност и сестра на културата на пробуждане (woke culture).

Техни „воини” са неолибералните активисти – борците за социална справедливост. Политическата коректност е антоним на свободата на мисълта, на съвестта и на словото и закономерно нейните „рожби” представляват оръжия за упражняване на цензура, на морално и интелектуално потисничество и на духовно и ценностно осакатяване, обслужващи стремежа на неолибералите да подчинят свободомислещите хора на дневния си ред. И двете явления процъфтяват, благодарение на социалните мрежи. Човек рискува да попадне под ударите им, ако изкаже мнение, различно от налаганото от неолиберализма, по някоя прогресивна тема, като раса, пол, климатични промени, миграционна политика, сексуално образование и т.н., както и по най-актуалната в момента тема – коронавируса Ковид-19, и свързаните с него мерки, ваксинация, зелени сертификати и прочее. Културата на пробуждане е свързана с чувствителността по отношение на изброените теми и умението да се улавя и най-лекия повей на престъпмисъл по която и да е от тях. Културата на заличаване е следващият етап, при който на мислопрестъпника бива наложено наказание. Макар често да се смята, че предимно биват наказвани мнения, изказани в социалните мрежи, това съвсем не е така. Мнението може да бъде изказано навсякъде. Може дори да не става дума за мнение, а за поведение или за начин на живот. Също така могат да бъдат „заличавани” не само физически лица, но и цели марки, фирми, организации и т.н. Социалните мрежи са площадът, на който „прегрешилият” първоначално бива изправен на позорния стълб и бива линчуван вербално. Впоследствие линчът може да се пренесе и в действителния живот – домът на американския телевизионен водещ Тъкър Карлсън беше нападнат от членове на терористичната организация „Антифа”.

Още през 2020 г. в статията си „Сбъднатото пророчество на Оруел”[4] сравнихме Оруеловия новговор от романа „1984” с политическата коректност, като обърнахме внимание, че борците за социална справедливост днес изпълняват ролята на Оруеловата Полиция на мисълта, преследвайки всяка проява на свобода на мисълта и на словото, а мислопрестъпниците са подложени на най-различни видове психически (понякога и физически) тормоз, и посочихме, че именно това представлява днешната Оруелова Стая 101 – стаята за мъчения с цел „превъзпитание” на мислопрестъпниците.

През 2021 г. в друга своя статия[5] изразихме мнение, че заглавието на песента на босненския певец Дино Мерлин „Umri prije smrti” („Умри преди смъртта”) би могло да послужи за мото на културата на заличаване, тъй като борците за социална справедливост се стремят към социалното унищожение на инакомислещия – наказание, надвишаващо многократно „прегрешението”. Средствата за постигането на целта са „заглушаване, охулване и опозоряване, настройване на обществото, включително на най-близките, против него, уволнение от работа, демонизирането му като вреден и опасен елемент… […]. Буквално смърт преди смъртта”[6]. „Заличаването” започва с линч в социалните мрежи, включващ обиди, заплахи и заклеймяване, и продължава в медиите и на живо, като може да се стигне дори до физическа саморазправа или до съдебно преследване. Човек може да се превърне в мишена на розовите болшевики не само заради свои настоящи думи и деяния, но и заради такива от миналото…”[7]. На практика неолибералните активисти воюват срещу несъвършената човешка природа, от която са част както грешките, така и промяната, за която те не допускат, че е възможна.

Убедени в моралното си превъзходство и в правотата си, борците за социална справедливост унищожават безмилостно човешки животи и погазват паметта на починали хора.

Джеймс Дамор, д-р Джеймс Уотсън, Джина Карано, Джоан Роулинг, Джон Уейн, Джъстин Сако, Майло Янопулос, Ник Сандман, Ориана Фалачи, Пиърс Морган, Пол-Джоузеф Уотсън, Тило Сарацин, Томи Робинсън са само някои от жертвите им. Проблемът придобива застрашителни размери и двама бивши президенти на САЩ – Барак Обама и Доналд Тръмп – са принудени да призоват към здрав разум.

Обама е категоричен: „Идеята за чистота, че вие никога не правите компромиси, че винаги сте политически „будни”, всичко това… Трябва да го преодолеете бързо. Светът е шарен; има двусмислици. Хората, вършещи добри дела, си имат недостатъци. Хората, срещу които се борите, може би обичат децата си и споделят определени неща с вас. […] Това не носи промяна. Ако само замеряте с камъни, вероятно няма да стигнете далече”[8].

Тръмп реагира в типичния си остър стил: „Едно от политическите им оръжия е културата на заличаване – уволняването на хора от работа, засрамването на дисидентите и настояването за пълно подчинение на всеки, който не е съгласен. Това е точното определение за тоталитаризъм, напълно чуждо е на нашата култура и на нашите ценности и няма абсолютно никакво място в Съединените щати. […] Целта на културата на заличаване е да накара почтени американци да живеят в страх от уволнение, изключване, засрамване, унижение и социално остракиране, както знаем. Крайното ляво иска да ви застави да говорите това, което знаете, че е лъжа, и да се страхувате да говорите това, което знаете, че е истина”[9].

В тази връзка Р. Чиу[10] сочи, че „културата на заличаване е нож с две остриета”. От една страна, авторът разглежда социалните мрежи като платформа хората лесно да държат някого отговорен за лошото му поведение и да предупреждават за несправедливости, но от друга страна, предупреждава, че културата на заличаване може да се превърне в дигитална бдителност. Той обръща внимание, че „заличаващите” „често вярват, че те са носители на моралния авторитет – те имат правото дори да очернят или да унижат някого заради политическата коректност”, но публичното засрамване нерядко е прекалено и се превръща в начин за отхвърляне на всеки с различна обществено-политическа гледна точка, а това има пагубно въздействие върху обществото. Чиу[11] добавя, че „манталитетът зад културата на заличаване е един вид „морална правота”, заради която хората вярват, че е морално оправдано да изобличат някого, който е по-нисш морално”, но това води до безмилостно поведение, защото активистите са убедени, че подобно насилие е необходимо зло. Ученият заключава, че културата на заличаване показва как чувството за морална правота води до агресивно онлайн поведение[12].

Сен-Луи[13] насочва вниманието ни към един специфичен момент: „заличаване” се наблюдава, когато даден човек е отстранен от заеманата от него позиция, т.е. „заличаването” е осъществимо само от трета страна, като работодател, борд на директорите, държавни власти и т.н., самите активисти могат да призоват за нечие отстраняване, но крайното решение не е тяхно. Според него „заличаването” е невъзможно, ако третата страна липсва. Ние ще си позволим частично да оспорим това твърдение. Авторът е прав, че крайното решение е на работодателя, но често то е взето под силния натиск от страна на активистите, способни да бойкотират цяла компания, защото не им харесва един неин служител. Самият Сен-Луи изтъква, че работодателите „заличават”, за да спасят себе си, затова можем да твърдим, че крайното решение косвено е именно на борците за социална справедливост заради оказания от тях натиск. Сен-Луи предупреждава, че свободата на словото действително страда от това явление, но то има и дълготрайни последици за жертвите му, следствие от очернящата кампания срещу тях, като уволнение, засрамване или разгласяване на лична информация, водещо до остракиране.

Според С. Александров[14] културата на заличаване „не може да замести нуждата от адекватно правосъдие, нито да реши проблемите със социалната справедливост”. Като основни нейни недостатъци авторът изброява: 1) липсата на реципрочност – наказанието надвишава деянието; 2) културата на заличаване е вид улично правосъдие, като „обвиняемият” е беззащитен пред „гнева на развилнялата се тълпа”; 3) левите активисти се стремят да премахнат концепцията за умисъл от правото, т.е. „когато преценяваме даден човек, ние трябва да се ръководим от това какво е въздействието на дадено негово изказване или постъпка, а не какво е било намерението на въпросния човек”; 4) отрича се възможността човек да се поправи; 5) свободата на словото и демокрацията са под заплаха. В друг случай[15] той допълва, че „позорът се счита за по-лошо наказание от смъртното”, като „дамгата” може да се прехвърли върху близките ти. Александров заключава, че културата на заличаване не е борба за справедливост, а борба за власт.

След горните разяснения вече можем да разгледаме първите стъпки на културата на заличаване в България.

Най-напред сме длъжни да направим едно уточнение: докато обсъжданото от нас явление разяжда Западна Европа и САЩ, в Източна Европа то среща отпор. Безспорно прояви на културата на заличаване има, но повечето от тях предизвикват мощна ответна реакция, каквато в Западния свят не се наблюдава, като в част от случаите „заличаващите” се оказват „заличени”, а „заличаваните” печелят симпатии и подкрепа. По наше мнение тази разлика се дължи на факта, че източноевропейските народи са преживели и пазят спомена за мракобесието на комунистическия режим, благодарение на което сетивата им за разпознаване на задаващата се опасност са по-изострени и разполагат с предварително изградена отбранителна реакция. „Хората […] още помнят урока, че зад претенциите за морално превъзходство и господство над истината и над справедливостта обикновено се крият морално разложение, двойни стандарти и престъпен уклон”[16].

Смята се, че първата проява на културата на заличаване в България е случаят на проф. Михаил Мирчев от ноември 2020 г. Мирчев беше отстранен от Софийския университет след отворено писмо от студенти заради реплики по адрес на малцинства и на чужди култури в своя онлайн лекция, въпреки че поднесе извинения за думите си. Важно уточнение е, че не става въпрос за студенти на професора, а за представители на студентска организация с неолиберален уклон, чиито мотиви очевидно бяха политически, имайки предвид, от една страна, партийната принадлежност на Мирчев, от друга – съдържанието на спорната му лекция, и от трета – факта, че недоволните студенти, вместо да се обърнат към Етичната комисия на СУ и търпеливо да изчакат становището й, изправиха нарочения за враг пред съда на социалните мрежи и на медиите с шумната подкрепа на неправителствени организации и активисти от неолибералния политически спектър. Натискът за отстраняване на професора предизвика мощна ответна реакция, но не в академичните среди (в които реакциите бяха по-скоро спорадични и вели), нито в партията му – БСП, а от възможно най-неочакваната за жалбоподателите страна – тази на консерваторите, след като Кристиян Шкварек – представителят на групата на „Европейските консерватори и реформисти” в България поде кампания в защита на Мирчев, подкрепен от редица консервативни политици, активисти и издания, както и от бивши и настоящи студенти на професора.

Грешка е обаче да се смята, че целта на кампанията на Шкварек е била да бъде спасен професора. Нейният смисъл беше много по-дълбок – да бъдат защитени свободата на духа, на мисълта и на словото и функцията на университетите като арена на идеи, на търсения и на гледни точки, на която се възпитават будна съвест и критично мислене. В отговор на исканията за „незабавно уволнение” на Мирчев в декларацията на Шкварек беше посочено, че „подобни действия биха създали опасен прецедент, проправящ пътя за бъдещи чистки не само в академичните среди, а и в публичната сфера и дори частния бизнес”, а също и че идеите трябва да бъдат оборвани в дебат, а не „чрез подмолни действия, клевети и доноси, пълни с епитети без никакво обосноваване и ясна дефиниция”. Следва предупреждение, че случилото се може да доведе до автоцензура и „осакатяване” на дебата в академичните среди, което би било „пагубно” за българското образование и академичен живот. Декларацията завършва с призив към академичната общност и обществеността да се противопоставят на цензурата в името на качественото образование[17]. В крайна сметка призивите на консерваторите не бяха чути.

По-сериозно проучване обаче показва, че случаят „Мирчев” е първият нашумял случай на „заличаване” у нас, но фактически е трети подред. Вторият е от януари 2020 г., когато певецът Добрин Векилов – Дони спря предаването си „Събота вечер с Дони” след второто му издание, след като правозащитни организации го обвиниха в хомофобия заради разказани шеги. Певецът поднесе извинения на засегнатите, но не получи прошка.

Все пак 2021 г. се оказа годината, в която културата на заличаване се развилня в България.

През февруари нейни жертви станаха телевизионният водещ Александър Кадиев и певецът Орлин Горанов. Двамата бяха принудени да се извиняват в ефир за направени от тях предполагаеми расистки и трансфобски в първия случай и антисемитски – във втория, изказвания. Прегрешението на Кадиев е, че е изразил несъгласие езикът да бъде променян в услуга на определени групи хора (транссексуалните) и е попитал дали някой е чувал за афро-американски поет от световна величина. Горанов беше обвинен в антисемитизъм не заради споделено мнение, а заради прочетен от него цитат от гросмайстора с еврейски корени Боби Фишер, към който певецът не прави никакви коментари. След поднесените извинения, за разлика от Мирчев и от Дони, двамата запазиха работните си места.

През юни под ударите на културата на заличаване попаднаха рок певицата Милена Славова и светският хроникьор Евгени Минчев, след като се обявиха публично срещу „София прайд”. Милена беше засипана с хули, гаври и заплахи, включително за убийство, публикацията й във „Фейсбук” беше изтрита, а страницата й – блокирана. Певицата сподели, че е била вбесена от намесването на деца в събитието, както и че дискриминация има, но към хетеросексуалните.

Между изброените по-горе „заличени” (при които „заличаването” може да се смята по-скоро за успешно, макар и частично) и Славова и Минчев пролича сериозна разлика – съхраненото достойнство и самоуважение: нито Милена, нито Минчев се подадоха на психическия тормоз, запазиха самообладание, отстояваха докрай мнението си и не се извиниха. В резултат двамата не само не бяха „заличени”, но и се сдобиха с огромна обществена подкрепа. Традиционно недолюбваният Минчев се оказа големият победител в тази битка, тъй като си спечели симпатиите на хора, които до този момент предпочитаха той да не попада в полезрението им. Колкото до техните хулители, те си навлякоха толкова гняв и неприязън, че отблъснаха от каузата си дори представители на собствената си общност[18].

Горното ни препраща към последните три случая, които ще цитираме. Те са най-любопитните, но и най-поучителните и показателни за обществените нагласи в страната. През ноември 2020 г. Александров предупреждава, че „ще се стигне и до момент, в който революцията ще започне да изяжда децата си и дори тези, които някога са подкрепяли опозоряващи акции, сами ще станат жертви”[19].

Година по-рано този процес вече е започнал. Това е първият случай на културата на заличаване у нас, който засякохме. През октомври 2019 г. рапърът Христо Петров – Ицо Хазарта е охулен, опозорен и остракиран от неолибералните среди, към които принадлежи до онзи момент. Поводът е участието му в предизборен концерт на ГЕРБ в Самоков, което разгневява привържениците на „Демократична България”. Те не приемат обяснението на Петров, че безплатните концерти са единствената възможност за среща с публиката в малките населени места, и се отричат от него. От този момент рапърът се превръща във враг на неолибералната общност, макар че през 2021 г. е реабилитиран частично, като се присъединява към новосъздадената формация „Продължаваме промяната”. Така или иначе скандалът не повлия на кариерата на Петров, поради което този опит за „заличаване” може да се смята за неуспешен като при Милена и Минчев.

През март 2021 г. Емил Джасим – изявен представител на неолибералите у нас, докладва случаен човек на работодателя му, защото господинът го обидил във „Фейсбук”, като сподели снимката му и името на фирмата, в която работи. Впоследствие непознатият му се извини, но Джасим беше принуден да се разкае публично и да подаде оставка от ръководния пост, който заемаше в партията си, тъй като постъпката му предизвика възмущение, омерзение и всенароден гняв.

Два са основните изводи от случая „Джасим”: 1) българското общество все още смята свободата на словото за висша ценност, която не бива да бъде подчинена на ничии чувства и емоции; 2) българите изпитват нетърпимост към доносниците и „след всяко подобно действие ще последва равно по големина и противоположно по посока противодействие”. Друга любопитна последица е обогатяването на езика ни с нова дума, синоним на „донос”, образувана от фамилното име на Джасим – „джасимка”, – предупреждение, че деянието му няма да бъде забравено[20].

През декември 2021 г. беше „заличен” още един представител на неолибералните среди у нас. Депутатът от „Демократична България” Владислав Панев се опита да се пошегува, като публикува във „Фейсбук” селфи с депутата от ДПС Делян Пеевски. Шегата обаче не беше приета добре нито от колегите му от партията, нито от нейните симпатизанти. В резултат Панев изтри селфито, извини се и подаде оставка като заместник-председател на парламентарната група на „Демократична България”.

Между случаите на Джасим, от една страна, и на Петров и на Панев – от друга, се наблюдава една съществена разлика: Джасим беше „заличен” от всенародното възмущение от доносническата му постъпка, докато Петров и Панев бяха „заличени” от своите съмишленици, които традиционно упражняват „заличаването” у нас. Извън средите на „Демократична България” селфито на Панев беше прието точно както той се надяваше да бъде прието от всички – като обикновена шега и нищо повече, а последвалите сътресения в партията забавляваха страничните наблюдатели в дните преди Рождество Христово. Почитателите на творчеството на „Ъпсурт”, както посочихме по-горе, също не обърнаха гръб на групата на Петров.

Разлика има и между Петров и Панев. Доколкото Петров се занимава с шоубизнес и голяма част от публиката му няма отношение към политическия му активизъм, нито се впечатлява от очернящата кампания срещу него, неговата кариера продължава. От друга страна, заради злополучното селфи Панев едва ли ще има много възможности за развитие в редиците на партията си, за него е успех, че му беше позволено да остане в Народното събрание. В този смисъл неговото „заличаване” може да се смята за частично успешно.

Изводите, които можем да направим по отношение на културата на заличаване в България към месец февруари 2022 г., са няколко:

1) Успехът на културата на заличаване в страната ни е променлив, по-скоро отрицателен. Като успешни случаи на „заличаване” можем да определим тези на Дони, на Мирчев и на Панев.

2) У българския народ не се наблюдават страхът и склонността към преклоняване на глава пред политическата коректност, за които говори Тръмп, напротив. Оттук следва естествената реакция на отпор пред всеки опит за „заличаване” на която и да е обществена личност.

3) „Заличаването” в България обикновено поражда мощна вълна от подкрепа към „прегрешилия” (Кадиев, Горанов, Славова и Минчев).

4) „Заличаващите” рискуват сами да се окажат „заличени” от обществения гняв от недостойното им поведение (Джасим).

5) В България опитите за „заличаване” се осъществяват чрез социалните мрежи и медиите. Няма данни за опити за физическа саморазправа, макар да са регистрирани заплахи за убийство, отправени към Милена Славова.


Цитирана литература:

1. Александров, 2020: Александров, С. Анатомия на cancel-културата. https://conservative.bg/anatomiya-na-cancel-kulturata/.

2. Александров, 2020: Александров, С. Настъпва ли cancel-културата сред българската академична среда?. https://conservative.bg/cancel-culture-bg-academia/.

3. Иванова, 2020: Иванова, Т. Сбъднатото пророчество на Оруел. – В: Сборник доклади от годишна университетска научна конференция 28 – 29 май 2020 година, том 1, Научно направление „Педагогически и хуманитарни науки”. Велико Търново, Издателски комплекс на НВУ „Васил Левски”, 2020, с. 40 – 49.

4. Иванова, 2021: Иванова, Т. „Умри преди смъртта” – не и на Балканите. https://conservative.bg/umri-predi-smartta/.

5. Chiou, 2020: Chiou, R. We Need Deeper Understanding About the Neurocognitive Mechanisms of Moral Righteousness in an Era of Online Vigilantism and Cancel Culture. – В: Ajob Neuroscience, 2020, Vol. 11, NO. 4, с. 297 – 299.

6. McGrady, 2021: McGrady, C. The Strange Journey of “Cancel”, from a Black-culture Punchline to a White-grievance Watchword. https://www.washingtonpost.com/lifestyle/cancel-culture-background-black-culture-white-grievance/2021/04/01/2e42e4fe-8b24-11eb-aff6-4f720ca2d479_story.html.

7. Saint-Louis, 2021: Saint-Louis, H. Understanding Cancel Culture: Normative and Unequal Sanctioning. – В: First Monday, Volume 26, Number 7 – 5 July 2021. https://firstmonday.org/ojs/index.php/fm/article/view/10891/10177.


[1] МакГрейди, Клайд. McGrady, C. The Strange Journey of “Cancel”, from a Black-culture Punchline to a White-grievance Watchword. https://www.washingtonpost.com/lifestyle/cancel-culture-background-black-culture-white-grievance/2021/04/01/2e42e4fe-8b24-11eb-aff6-4f720ca2d479_story.html.

[2] Сен-Луи, Ерве. Saint-Louis, H. Understanding Cancel Culture: Normative and Unequal Sanctioning. – В: First Monday, Volume 26, Number 7 – 5 July 2021. https://firstmonday.org/ojs/index.php/fm/article/view/10891/10177.

[3] Сен-Луи, Ерве. Saint-Louis, H. Understanding Cancel Culture: Normative and Unequal Sanctioning. – В: First Monday, Volume 26, Number 7 – 5 July 2021. https://firstmonday.org/ojs/index.php/fm/article/view/10891/10177.

[4] Иванова, Татяна. Сбъднатото пророчество на Оруел. – В: Сборник доклади от годишна университетска научна конференция 28 – 29 май 2020 година, том 1, Научно направление „Педагогически и хуманитарни науки”. 2020, с. 46.

[5] Иванова, Татяна. „Умри преди смъртта” – не и на Балканите. https://conservative.bg/umri-predi-smartta/.

[6] Иванова, Татяна. „Умри преди смъртта” – не и на Балканите. https://conservative.bg/umri-predi-smartta/.

[7] Иванова, Татяна. „Умри преди смъртта” – не и на Балканите. https://conservative.bg/umri-predi-smartta/.

[8] https://www.nytimes.com/2019/10/31/us/politics/obama-woke-cancel-culture.html.

[9] https://www.forbes.com/sites/tommybeer/2020/09/06/trump-attacks-cancel-culturebut-tried-recently-to-cancel-these-people/?sh=611b66bf4b2a.

[10] Чиу, Роко. Chiou, R. We Need Deeper Understanding About the Neurocognitive Mechanisms of Moral Righteousness in an Era of Online Vigilantism and Cancel Culture. – В: Ajob Neuroscience, 2020, Vol. 11, NO. 4. 2020, с. 297.

[11] Чиу, Роко. Chiou, R. We Need Deeper Understanding About the Neurocognitive Mechanisms of Moral Righteousness in an Era of Online Vigilantism and Cancel Culture. – В: Ajob Neuroscience, 2020, Vol. 11, NO. 4. 2020, с. 297.

[12] Чиу, Роко. Chiou, R. We Need Deeper Understanding About the Neurocognitive Mechanisms of Moral Righteousness in an Era of Online Vigilantism and Cancel Culture. – В: Ajob Neuroscience, 2020, Vol. 11, NO. 4. 2020, с. 298.

[13] Сен-Луи, Ерве. Saint-Louis, H. Understanding Cancel Culture: Normative and Unequal Sanctioning. – В: First Monday, Volume 26, Number 7 – 5 July 2021. https://firstmonday.org/ojs/index.php/fm/article/view/10891/10177.

[14] Александров, Светослав. Анатомия на cancel-културата. https://conservative.bg/anatomiya-na-cancel-kulturata/.

[15] Александров, Светослав. Настъпва ли cancel-културата сред българската академична среда?. https://conservative.bg/cancel-culture-bg-academia/.

[16] Иванова, Татяна. „Умри преди смъртта” – не и на Балканите. https://conservative.bg/umri-predi-smartta/.

[17] https://conservative.bg/declaration-mirchev/?fbclid=IwAR0EaM0aXgt6sJpCoVMMgg8oJewTtpecyG4YvZFGOyFQX0mdaIlYUNFLhm8.

[18] Иванова, Татяна. „Умри преди смъртта” – не и на Балканите. https://conservative.bg/umri-predi-smartta/.

[19] Александров, Светослав. Настъпва ли cancel-културата сред българската академична среда?. https://conservative.bg/cancel-culture-bg-academia/.

[20] Иванова, Татяна. „Умри преди смъртта” – не и на Балканите. https://conservative.bg/umri-predi-smartta/.

Споделете:
Default image
Татяна Иванова
Завършила испанска филология в СУ. От 2017 г. е доктор по испански - с тема на дисертацията  "Феминизация на испанския език в обществено-политическата реч".  От 2008 г. преподавам политически и практически испански в УНСС.