fbpx

„Умри преди смъртта” – не и на Балканите

Време за четене: 10 мин.

„Умри преди смъртта” е заглавието на песен на босненската легенда Дино Мерлин, но със същия успех това би могло да бъде мотото на опитващата се да пробие и у нас култура на заличаване (cancel culture), покълнала от политическата коректност и процъфтяваща, благодарение на социалните мрежи. Всяка мракобесна идеология има своята Стая 101 (по Оруел – стаята за мъчения с цел „превъзпитание” на мислопрестъпниците). Съветските болшевики въдворяваха своите идеологически врагове в лагери. Новите болшевики – борците за социална справедливост – издигнаха лагерите на едно по-високо ниво – културата на заличаване. Отдавна не е нужно да изпратиш врага си в Сибир, за да се разправиш с него. Крайната цел на първите беше физическото унищожение на инакомислещия. Вторите се стремят към социалното му унищожение – наказание, което по наше мнение е далеч по-извратено и по-жестоко и надвишава многократно „прегрешението” – чрез заглушаване, охулване и опозоряване, настройване на обществото, включително на най-близките, против него, уволнение от работа, демонизирането му като вреден и опасен елемент, нямащ място в „прекрасния” нов „прогресивен” свят, изобщо, морално и социално убийство на човека. Буквално смърт преди смъртта. Пред културата на заличаване е уязвим всеки, чието мнение или начин на живот не се хареса на розовия комсомол. За да бъде „заличен” някой е достатъчно да притежава критично мислене, да не приема за чиста монета манипулациите и фалшификациите на неолиберализма и да заяви на висок глас истината, да изнесе факти, засягащи някое от подзащитните малцинства или някоя „прогресивна” тема, като раса, пол, климатични промени и т.н. „Заличаването” започва с линч в социалните мрежи, включващ обиди, заплахи и заклеймяване, и продължава в медиите и на живо, като може да се стигне дори до физическа саморазправа или до съдебно преследване. Човек може да се превърне в мишена на розовите болшевики не само заради свои настоящи думи и деяния, но и заради такива от миналото… от далечното минало. Те не се свенят да посягат дори на деца (Ник Сандман), нито да манипулират и използват деца за зловещите си цели (Грета Тунберг, Хелена Дюк). „Заличаваните” обикновено са хора с консервативни възгледи, но неолибералите все по-често взимат на прицел и своите (Дж. К. Роулинг), ако кривнат от зададеното русло.

Докато културата на заличаване вилнее с пълна сила в САЩ и в Западна Европа, в Източна Европа успехът ѝ е променлив, като често удря на камък.

Този камък са здравият разум и белезите от рани на хората, познали цензурата и мракобесието в миналото, срещу които все още имат изграден имунитет. Хората, отказващи да коленичат в израз на покаяние за престъпления, които не са извършили, още помнят урока, че зад претенциите за морално превъзходство и господство над истината и над справедливостта обикновено се крият морално разложение, двойни стандарти и престъпен уклон.

Ето една такава история от Хърватия, разиграла се през последните десетина дена, която всъщност стана повод да подхванем отново темата за културата на заличаване.

Журналистката на местната телевизия RTL Данка Дерифай нахлува в жилището в град Сплит на черния в очите на розовия комсомол хърватски певец и патриот Марко Перкович – Томпсон, известен с това, че за разлика от розовите „Фейсбук” „воини”, през 90-те години е бранил родината си с оръжие в ръка, а също и с това, че отново за разлика от тях, е заработил парите си, които им бъркат в очите, с труд, за което свидетелства фактът, че с лекота пълни всеки стадион в страната, а не се издържа чрез грантове от левичарски НПО-та.

Marko Perković Thompson / Foto: Kristina Štedul Fabac/Pixsell

Перкович е обект на дългогодишен системен тормоз от страна на местните болшевики, от който настоящата история е пореден епизод. Дерифай и нейният оператор се покатерват на терасата му по стълба с помощта на негов съсед (за когото по-късно става ясно, че е криминално проявен) и започват да снимат. По това време в жилището на певеца са три от петте му деца – и трите непълнолетни. Децата са уплашени и се обаждат на родителите си. Майката е по-близо до дома и се прибира веднага, като по пътя вика полиция. Избухва скандал. Обяснението на Дерифай и на телевизионния канал е, че журналистката е имала за задача да направи репортаж за уж присвоената от Томпсон тераса. Певецът доказва с документи, че имотът е негов. Дерифай дава интервю пред местното списание „Глория”, в което се изкарва жертва, твърди, че получава заплахи и се страхува за живота си, и оплаква трудния си път на жена репортер в едно ужасяващо патриархално общество (личи си, че репортерката не е стъпвала в Саудитска Арабия). Междувременно в предаването „Днес” на RTL тя предявява претенции към Перкович за това, че в дома му е имало камери за видеонаблюдение! Читателите обаче не са никак глупави и масово застават на страната на Томпсон, като питат кой дава право на Дерифай да нахлува в частна собственост и кой ще защити правата на непълнолетните му деца или те нямат права, защото баща им е консерватор. Общественото мнение е единодушно също така, че никоя репортерска задача не оправдава нарушаването на законите на страната. От RTL не харесват коментарите и подават сигнал в полицията срещу „Фейсбук” страницата на певеца и срещу „Глория”, защото администраторите не са ги изтрили. По-късно Дерифай се опитва да се измъкне, твърдейки, че телевизионният канал няма да съди списанието, а сигналът е само срещу страницата на Томпсон. „Глория” обаче изтрива цялата публикация, за да се спаси от хорския гняв и за да няма проблеми с RTL. Хърватската полиция, вместо да разследва истински престъпления, включително нахлуването в частна собственост от страна на самозабравили се журналисти левичари, е принудена да се занимава с това какво толкова са писали във „Фейсбук” хора, запазили здравия си разум, че не се харесва на левичарската телевизия. От друга страна, след като певецът е направил публични документите, доказващи, че той е собственик на спорния имот, Дерифай сменя плочата и вече не поставя под съмнение собствеността на терасата, а произхода на парите, с които е купено жилището. Каквото и да направи оттук нататък обаче, факт е, че журналистката за отрицателно време успя да се превърне в най-мразения човек в Хърватия и ще ѝ бъде доста трудно да изчисти името си, докато същевременно опитът ѝ да избоде очите на „крадеца” Томпсон доведе до това, че му изписа вежди, като изстреля популярността му в небесата.

Този случай в известна степен напомня за случая с един от видните представители на ляво-либералната „десница” у нас от месец март тази година.

Припомняме, че въпросният активист докладва случаен човек на работодателя му, защото господинът го нарекъл „кретен” във „Фейсбук”, като сподели снимката му и името на фирмата, в която работи. Впоследствие непознатият му се извини, но доносникът беше принуден да си посипе главата с пепел и да подаде оставка от ръководния пост, който заемаше в партията си, заради всенародния гняв, който попари ентусиазма му да „заличава”. Постъпката му предизвика възмущение и омерзение, като разкри истинското лице на „демократичната” опозиция – лицето на нарцисисти, които не се свенят да прибягват до всякакви мерзости, за да наложат човеконенавистния си дневен ред на зловеща цензура и контрол.

Всяко зло за добро обаче, казва народът. Историята показа, че българското общество продължава да смята свободата на словото за висша ценност, която не бива да бъде подчинена на чувствата и емоциите на определени хора. В крайна сметка, щом си избрал да бъдеш обществена личност, е желателно да си наясно, че не всички ще те харесват, и да си достатъчно зрял и самоуверен да не реагираш на всяка лоша дума. Освен това за последното десетилетие би трябвало всички да сме разбрали, че социалните мрежи са идеалното поле за изява на хора с най-различни патологии и не си заслужава времето и енергията да влизаме в сблъсък с всеки. От друга страна, ако не искаш да те „тормозят” непознати, „Фейсбук” дава възможността да ограничиш профила си само за приятели. Проблемът е, че през последните години публичното пространство се напълни с изковани в социалните мрежи общественици, които ако ограничат профилите си, незабавно ще се завърнат обратно към анонимността, защото повечето от тях са изпразнени от съдържание, не могат да се похвалят с никакви заслуги в полза на род и родина (в България наричани от тях, съответно, „Ганя” и „територия”), освен „компетентните” си статуси на професори по всичкология, а някои от тях не могат да докажат дори действителен трудов стаж. Те никога няма да изпълнят със смисъл съществуването си и няма да имат приноса на доброволците, спасявали останалия под вода град Мизия например, които заслужено се радват на уважението и на благодарността на околните. И дълбоко у себе си са наясно, че каквото и да правят, това няма да се промени, което обяснява истеричното им и агресивно поведение.

Разбрахме също, че българите изпитват нетърпимост не само към бившите членове на Държавна сигурност, но и към доносниците изобщо, и че след всяко подобно действие ще последва равно по големина и противоположно по посока противодействие.

Друга последица, която можем да отнесем към графата „любопитно”, е обогатяването на родния ни език с нова дума, синоним на „донос”, образувана от фамилното име на господин инфлуенсъра, което би трябвало да му послужи като предупреждение, че деянието му няма да бъде забравено с лека ръка. За капак да влезеш в градския фолклор като Жан Виденов, от чиято фамилия през 90-те години беше образуван изразът „не виденясвай” („не бъди подлец, мръсник”), е доста позорно.

През месец юни жертва на културата на заличаване стана и рок певицата Милена Славова. Заради позицията си, че не подкрепя „София прайд”, тя беше засипана с хули, гаври и заплахи, включително за убийство, публикацията ѝ в социалната мрежа беше изтрита, а „Фейсбук” страницата ѝ – блокирана. По думи на Милена сред лицата, които са я заплашвали, има и активисти на партията, „носител на промяната”, които очевидно забравят, че ако не бяха бунтарите със свободолюбив дух като нея, хомосексуалистите все още щяха да бъдат „превъзпитавани” в лагери (ако не вярват, могат да проверят какво е положението в Куба). Явно за представителите на въпросната партия „промяната” се състои в това да тероризираш, да заплашваш и да остракираш всеки, който не споделя мнението ти. По-късно в интервю по НоваТВ певицата сподели, че е била вбесена от намесването на деца в събитието, както и че дискриминация има, но към хетеросексуалните.

Това, което прави чест на Милена в цялата ситуация, е, че тя нито в един момент не се подаде на психическия тормоз, на който беше подложена, запази самообладание и достойнството си, отстояваше докрай мнението си и не се извини.

Да припомним, че преди нея по същия път минаха четирима мъже – Дони, Михаил Мирчев, Александър Кадиев и Орлин Горанов, – като и четиримата се пречупиха, извиниха се и без бой отстъпиха победата на розовия комсомол. Горанов дори се извини не за мнение, а за написан от друг човек текст, който беше прочел, а Кадиев едва не се разплака в ефир, докато обещаваше занапред да си мери приказките.

Заедно с Милена на позорния стълб беше изправен и светският хроникьор Евгени Минчев. Причината отново беше добре аргументираната му позиция срещу гей прайда. Славова и Минчев обаче не бяха „заличени”, а напротив – сдобиха се с огромна обществена подкрепа. Иначе недолюбваният Минчев излезе като големия победител от тази битка, тъй като успя да си спечели симпатиите на хора, които до този момент предпочитаха той да не попада в полезрението им. От друга страна, техните хулители си навлякоха още повече гняв и неприязън и отблъснаха от каузата си дори представители на собствената си общност. С това поведение занапред ще им бъде все по-трудно да убедят хората в добрите си намерения – доброто не таи злоба у себе си и не се нуждае от агресия, за да си пробие път. Никога не бива да забравяме, че ако някой иска да ни принуди да приемем против волята си нещо добро, то най-вероятно е лошо за нас.

Цитираните случаи са нагледен пример за това как левичарската чума пълзи из Балканите, но и за това как сирените за тревога се включват навреме – хората все още имат инстинкт за самосъхранение и разум, за да я разпознаят, и сили, за да ѝ дадат отпор. Поуката е, че ако имате намерение да налагате културата на заличаване на Балканите и изобщо в Източна Европа, трябва да бъдете подготвени вие самите да бъдете „заличени”. Срещата с вируса на комунизма, оказва се, осигурява доста траен имунитет, пазещ ни от розовата пандемия. Балканите изглежда все още са далече от червената зона и още имаме време да спрем разпространението на заразата, като отхвърлим решително изкуствено създадените и налагани със сила европейски БЕЗценности и се опрем на автентичните европейски ценности, коренящи се в християнството, обобщени чудесно в песента на гореспоменатия Томпсон „Пътят към Рая”: „Не лъжи, не кради, моли се и работи. / Приближи се и помогни, на никого не вреди. / Пей за свободата и нека Бог те води. / Благословен е, който тук ходи”. Унгария и Полша вече показаха, че това е възможно.

Споделете чрез

Предишен

Следващ