Има няколко особено досадни мантри на българския преход. През 90-те например, особено дразнеше тази срещу т.нар. двуполюсен модел. Каквото и злощастие да ни се случеше, група будни наблюдатели, задължително декларираха, че за него е виновен въпросният неудачен политически модел. Разбира се, понятието „двуполюсен“ не беше точно (политическите науки боравят с термина двупартиен), моделът въобще не се състоеше от два полюса (защото един трети полюс – този на ДПС, качваше и сваляше правителства точно толкова често, колкото и другите два), а и в крайна сметка в него нямаше нищо лошо – винаги (освен, когато управляваше третият полюс) се знаеше кой управлява и кой е в опозиция, кой носи отговорността за статуквото и към кого трябва да бъдат отправени надеждите за промяна.
Та макар да му се дразнеха, двуполюсният модел си вършеше работата, докато в крайна сметка дойде царят и му видя сметката. След което, както се казва „цъфнахме и вързахме“. Вече никой не знаеше кой управлява (в правителството на царя имаше министри от БСП, Тройната коалиция събра в едно партии, които преди изборите се обявяваха за несъвместими, Бойко Борисов наместо на подкрепата на сестринската си Синя коалиция разчиташе на Сидеров и Яне Янев, да не говорим за сегашното нескопосано правителство, което достигна недостижими върхове в политическото лицемерие и фалш) и още по-малко, на кого трябва да се надява.
Не оставайте обаче с впечатлението, че в момента в който унищожиха двуполюсния модел, политическите влъхви си отдъхнаха и останаха без работа. Още на следващия ден те запяха нова песен, най-важният рефрен в която беше, че разделението между левица и десница е остаряло, не отговаря на актуалните политически тенденции по света или просто, че е привнесено отвън, без да е адекватно на българската обществена среда, която е уникална и не може да се впише в учебникарски формули.
Напоследък, въпросният рефрен се изпълнява особено усърдно по адрес на Реформаторския блок и един куп „доброжелатели“ не спират да повтарят, че за да е успешен, той трябва да избягва идеологизацията и да не пресолява манджата с говорене за ляво и дясно, а вместо това да говори за добрите и лошите, олигарсите и гражданите, почтените и непочтените. По-смелите дори призовават, Блокът директно да се определи като центристки, за да избегне по този начин рисковете на позиционирането вдясно.
Нека започнем да разглеждаме тезите отзад напред. Възможно ли е опозицията ляво-дясно да е някаква измишльотина на политолозите и да не кореспондира с българската реалност. Разбира се. Има възможност, причини да има левица и десница да има едновременно в САЩ, Великобритания и Испания, в Албания, Молдова и Сърбия, в Унгария, Австрия и Чехия, и дори в Уганда, Гана и Гвиана, но в България да няма. Ние просто да сме уникална страна, в която политическите закони са неповторими и различни от целия свят. Има такава възможност, но нека бъдем честни и признаем, че вероятността за нея е твърде малка.
Всъщност дори фрагментарни познания в сферата на обществените науки, показват че обобщенията там се правят на база на безброй уж случайни съвпадения, чието количествено натрупване кара именно изследователите да стигнат до извода, че действа някаква социална логика. Така, че по-точно е да предположим, че и по света, и у нас учебниците описват реалността, а не реалността имитира учебниците, както се опитват да ни внушават.
По-интересна е втората теза, че разделението ляво-дясно вече е отживелица. Да, ама не. През последните години глобалната икономическа криза доведе до реидеологизация на политическите партии в почти целия свят. Казано по друг начин, кризата накара левите да се върнат към исконните си антикапиталистически тези, а десните да зарежат флирта със социалното и да се хванат да бранят капитализма. По отношение на ролята на религията в политиката, социолозите заговориха за Revanche de Dieu и признаха, че най-сбърканата хипотеза за цялото им съществуване е била тази за неизбежността на секуларизацията. По отношение на патриотизма, вълната от възраждащи се патриотични и националистически тези е очевидна, също както и обратната вълна – на отричащите националната си същност либерални и леви групи. На този фон е видно, че в крак с времето са по-скоро силно идеологизираните политически партии, откокото тези, които разчитат на размити политически граници.
При това положение, защо политическите влъхви перманентно замърсяват публичното пространство с тезата, че няма ляво и дясно?
Дали отказът от ясна идентификация и позиционирането в центъра не носят поне на родна почва някакви успехи?
Най-новата българска история показва, че не. БСП никога не се е колебаела къде в пространството да се позиционира и по тази причина, никога не е имала проблеми със своето съществуване. Преди четвърт век СДС стана силен тогава, когато се дефинира като десен (за разлика от тогавашните недесни сини алтернативи СДС-център и СДС-либерали) и изпадна в криза, когато след завръщането на царя, не успя да отстои мястото си в координатната система. НДСВ се създаде и спечели изборите като проект на бившия монарх (т.е. по дефиниция десен) и кандидат-член на ЕНП, но впоследствие се маргинализира с препозиционирането си в центъра и демонстрацията на прагматична коалиционна всеядност. ГЕРБ, въпреки многобройните съвети на разбирачите, се създадоха с еднозначната заявка, че ще са разположени вдясно и до ден днешен изглеждат непоклатимо там. На другия полюс са многобройните мъртвородени проекти за либерални центристки формации като въпросните СДС-та с тирета, Нов избор, Гергьовден, Новото време и пр. и пр. За жалост в тази нерадостна поредица се нареди и ДБГ, което въпреки, че при създаването си се дефинира като дясна партия, за една година така и не намери сили в себе си да се държи като истинска такава.
И така, нищо по никакъв начин не принуждава Реформаторският блок да бяга от дясното. Колкото и подобни формулировки да са относителни, според уставите си и ДБГ, и ДСБ, и СДС са десни формации. В огромната си част, техните избиратели също се дефинират като десни и нямат нужда от идеологическа подмяна. И затова ако някой иска да гласува за формация, която не е нито лява, нито дясна и отрича смисъла на подобно разделение, просто да отиде в Софийски градски съд и да си регистрира такава. Или още по-лесно, да гласува за партията на Николай Бареков, който единствен стои отвъд идеологиите, дефинирайки се едновременно като бивш десен и настоящ ляв, като градящ социално-либерален проект и като такъв, който ще потърси бъдеще както при европейските консерватори, така и при европейските либерали.
