Карл Маркс често се цитира, съвсем основателно, като „един от най-влиятелните философи на съвремието“. Неговите идеи преобразяват света до неузнаваемост през изминалия век. Утопията за социално равенство и справедливо преразпределение на благата, класовата борба и стремежът да бъдат разрушени устоите на меритокрацията набират нова инерция и в богатите технологични общества – особено сред помрачените умове на самовлюбени интелектуалци и невротични деца, трескаво търсещи кауза, която да осмисли живота им. Но въпреки неизбежния колосален провал на многобройните експерименти за създаване на работещ социализъм, при всичките му форми и мутации, в различен исторически, културен и генетичен контекст, дори у критиците на тези идеи се е загнездило едно схващане, че причината винаги е в готвача, но никога в автора на рецептата. Така, с десетилетия на превъзпитание от страна на медиите, политическата класа и академичните среди, обществото ни е развило един рефлекс да не поставя под съмнение благородните идеали на комунизма и изобщо да не се интересува от личността на техния първоизточник, канонизиран от последователите му като пророк и визионер на новия свят, по същия начин, както Мохамед не следва да бъде критикуван или иронизиран в съвременна Европа, която непрекъснато се гаври с историята и културата си. Но в пропагандната война за човешките сърца и умове често ореолът на светеца прикрива уродливия образ на оскотял дегенерат. Тъкмо такъв е случаят с Карл Маркс.
Още в детството си просветителят на работническата класа научава, че културното наследство е бреме, което човек трябва да отхвърли: баща му, потомък на равини, се отрича от еврейските си корени и формално приема протестантството, за да получи държавна работа според действащите местни закони. Малкият Карл разбира, че целта оправдава средствата, и по-късно възприема тази меркантилна роля в отношенията с баща си, когото ползва като спонсор до смъртта му, а след нея дори не отива на погребението. Но той изглежда развива неосъзнат срам и погнуса от произхода си: по-късно пише с неистова омраза срещу еврейството, отъждествявайки го с архетипното зло – капитализма. В анти-семитското му есе „По еврейския въпрос“[1], издадено през 1844-та четем, че „парите са ревнивият бог на Израел, пред който не трябва да съществува никакъв друг бог“ и „обществената еманципация на евреина е еманципацията на обществото от еврейството“, както един австрийски художник с леви възгледи ще се опита да убеди Европа, вече по емпиричен път. Младият Карл не храни симпатии и към християнството, което той възприема просто като една мимикрия на юдаизма: за него всички религии с изключение на марксизма са „опиум за народа“ и следва да бъдат изкоренени от културата – заедно с традиционното семейство, разделението на труда, частната собственост и цялото наследство на вече излишния буржоазен свят.
Връзката с баща му Хайнрих е слаба. В него Карл не вижда авторитет или пример, а източник на доходи и едновременно с това – досаден морализатор – въпреки че първоначалното му увлечение по леви идеи идва от семейната библиотека с Русо, Волтер и Кант. А когато по-късно той открива Хегел, Хайнрих го предупреждава в писмо, че е стигнал твърде далеч в откъсването си от реалността, и дори го нарича „обладан от демон“. Любопитно е, че това сравнение се използва по негов адрес многократно от различни хора, впечатлени от необуздания нрав и злокобното излъчване на Карл, дори собственият му син се обръща към него в писмо с думите „скъпи мой дяволе“. На младини философът пише мрачни стихове и пиеси за обсебени от демони хора[2] – навярно вдъхновен от Гьотевия „Фауст“ – негова любима творба, която често цитира. Заедно с един от професорите си в университета (Бруно Бауер), с когото споделя омразата към еврейството, създават списание, трибуна на атеизма, но не намират спонсор, а Бауер е уволнен заради радикалните си възгледи. Междувременно двамата се подиграват с религията, парадно яздейки магарета навръх Цветница.
Няколко години след смъртта на баща си Карл сключва брак със своята годеница, аристократката Йени фон Вестфален. Остават заедно до нейната смърт през 1981-ва, като през повечето време семейството разчита на издръжка от роднини и по-заможни приятели, сред които основен донор е Фридрих Енгелс. Младият Маркс работи за кратко като редактор на един левичарски вестник в Кьолн, който е закрит от властите още следващата година. По-късно се опитва да основе негова още по-радикална версия на медията, която отново е забранена, а Карл и Йени са прокудени от Прусия. През повечето време доходите на семейството са почти изцяло от подаяния и хонорари за материалите, които Карл списва като журналист на свободна практика за американския New York Daily Tribune. Парите обаче са твърде малко за разточителния стил, с който той е свикнал – въпреки, че двамата с Йени са практически безработни, живеят в голям имот с прислужница, на която много скоро спират да плащат, но тя остава при тях като робиня. Майката на Карл издържа семейството през първите няколко години, но след това им се налага да търсят други спонсори. За техен късмет, от време на време получават наследство от починали роднини, което обаче не успява да задоволи прахосническия нагон на Маркс. Условията на живот вкъщи са описани като „мизерни“ и „непоносими“ както от приятели на Карл, така и от шпиони на полицията, но и от самата Йени, която е подложена на огромен стрес и лекува нервите си с алкохол по предписание от лекари.
Двамата имат седем деца, четири от които умират невръстни – едното на осем, други две още като пеленачета, а едно е мъртвородено. А от трите им дъщери, които доживяват зряла възраст, две се самоубиват и една умира от рак. Йени започва да пие все повече, включително по време на бременност, и често боледува. Редовно е тормозена от хазяи за просрочени наеми, дори се случва да приберат мебели от апартамента, млекарят и хлебарят спират да носят храна заради неплатени сметки. Трупът на едно от децата им, умряло на годинка от системно недохранване и лоша хигиена, остава на леглото няколко денонощия, тъй като нямат пари да го погребат, докато семеен познат не се смилява. Любопитен детайл е, че двете с прислужницата (de facto робинята), с която семейството дели едно легло, са бременни едновременно година по-рано. Извънбрачният син Фреди, както и останалите деца, е отгледан с пари на Енгелс, но далеч от Карл и Йени. Може би затова той единствен оцелява до преклонните 77 години. Йени е принудена редовно да моли за пари от името на мързеливия си съпруг съседи, приятели, роднини и банкери. Когато късметът им се усмихне, Карл рязко увеличава разходите – мести се в голямо имение, инвестира в обречен на провал вестник, наема си секретарка, както и втора прислужница (която укрива години наред, докато жената не умира в дома му от сърдечен удар) или си организира луксозна екскурзия. Така много скоро семейството отново е затънало в дългове, с просрочени сметки, разпродадени вещи, от бижутата на Йени, до играчките на децата, за които той измислял приказни истории по случая. Междувременно Карл разчита основно на приятеля си Фридрих Енгелс, който не само изплаща пожизнена пенсия на философа, но и пише голяма част от статиите, за които той взема хонорари.
Въпреки алтруизма и състраданието на останалите социалисти, които навярно възлагат големи надежди на Маркс, и редовните приходи от наследство, Йени умира в мизерия, а на Карл са му нужни близо две десетилетия да завърши първия том на Das Kapital. Този негов „колосален труд“ служи като удобно оправдание защо така и не започва истинска работа, за да изхранва децата си, а погребва повечето от тях. Кандидатства за такава (извън платената пропаганда) едва на 45, но след като е отхвърлен, никога повече не пробва. Междувременно поддържа илюзията за висок стандарт на живот и активните си контакти с представители на аристокрацията, към която храни аспирации, поне според свидетелствата на негови съвременници[3], докато работническата класа, за чиито защитник и водач се е самопровъзгласил, искрено презира. Карл умира на 64, няколко години след съпругата си, като в края на живота си прибавя към пиянството, което го съпътства още от юношеските години, редовната употреба на различни медикаменти – включително опиум.
Тази биографична справка вероятно е дотегнала на любезния читател, но за разбирането на една религиозна догма е важно да се проследят нейните корени. Християните например изучават не само учението, но и живота на Исус, мюсюлманите – този на Мохамед, а индусите – на Кришна. Дори децата искат да подражават на приказните си герои, само последователите на марксисткия култ проявяват нетипична срамежливост по отношение житието на своя върховен пророк и гуру, тъй като за тях е важно да внушават, че провалите на социализма се дължат винаги на некадърни изпълнители или външни врагове, но замисълът му си остава все така гениален и безпогрешен – връх на алтруизма и хуманността. В действителност обаче, характерните белези на левичарските експерименти по цял свят са заложени от самото начало и присъщи на личността на Основателя. На първо място, Маркс е архетипният паразит – прекарва целия си живот на чужда издръжка, а в последните години дори порицава другарите си комунисти, че не припечелват достатъчно пари за разпределяне (и съответно облагодетелстване на елита, към който той принадлежи). Логиката на функциониране на „социалната държава“ (Welfare State), стимулираща паразитната прослойка от привилегировани безделници, лоялни на управляващата върхушка, и постоянно увеличаваща необоснованите си разходи за сметка на заеми или присвоен чужд капитал, е в пълен синхрон с житейската философия на Карл Маркс. Днешните левичари, комунисти, социалдемократи или фашисти, са изградени по негов образ и подобие – вечно недоволни търтеи с мисионерски фетиш.
Антисемитизмът е друга характерна черта на левичарите от различни породи, дълбоко свързана с личността на Маркс, най-емблематичният self-hating Jew в историята. Трябва да отбележим, че тази диагноза в никакъв случай не означава липса на самочувствие или пък натрапчиво чувство на вина. Напротив, тя е присъща на манипулативни нарциси, склонни към морален паразитизъм, и често се използва като средство за доминация[4]. По аналогичен начин, съвременните марксисти си служат с изобретения като white guilt или дори male guilt[5].Личната кореспонденция на Маркс показва възгледи, които днешните му последователи биха определили като расизъм и мизогиния, но омразата към еврейството (доколкото е искрена), не е свързана с етническа принадлежност, а с култура, религия и традиции, за разлика от Хитлер, който е повлиян от прогресивните идеи на евгениката и модерната по онова време окултна теория за расите, привнесена от Изтока в ложите на Европа и Америка. Двамата обаче са единодушни, че еврейството, което те отъждествяват с капитализма, е неизлечима болест на обществото и следва да бъде отстранено подобно на тумор. Вероятно това е добре премерена тактика от страна на Маркс, целяща да радикализира евреите в Европа, като икономически активна, но традиционно изолирана част от обществото. Сред много от социалистическите движения те действително са свръх-представени: най-ярък пример за това е т.нар. Октомврийска революция от 1917-та, но фашистката партия на Мусолини също не прави изключение: самият той има далеч по-меко отношение към еврейството, смята го за „излечимо“.
Сред днешните последователи на т.нар. „културен марксизъм“ най-ревностните поддръжници на „критичната расова теория“ (CRT) в САЩ например са тъкмо измъчваните от вина носители на „бяла привилегия“ (white privilege), все повече борци срещу „патриархалното потисничество“ са мъже-феминисти, които подражават в поведението си на другия пол или дори се идентифицират с него. Подобно на самобичуването в някои религиозни общности, те считат презрението към своята същност и произход за висша добродетел – пиедестал на морално превъзходство, от който могат упражняват власт над останалите със садистичната наслада на алтруистичния фетишизъм, който ги мотивира да плуват неуморно в мрачния океан на бездуховност и перманентна борба за надмощие. Но и тук те следват неотклонно примера на своя идол, потомък на равини и разглезен градски буржоа, женен за аристократка, живял в прахосничество на чужда сметка, без да опознае физическия труд, и все пак – патрон на класовата борба срещу обществения строй, религията и капитализма (наложени според него от еврейството) – вожд на пролетариата в похода за свобода.
Любопитен детайл, който илюстрира лицемерието на Маркс, е, че макар той да се обявява против символичното „робство“, наложено върху бедните заради индустриализацията и разделението на труда във фабриките (макар и тогава да е било ясно, че това подобрява благосъстоянието им), поддържа буквалното робство в памучните плантации, където човешки същества имат правния статут на имущество. Той казва: „без робство няма памук, а без памук няма модерна индустрия“, както и „без робството Северна Америка, най-прогресивната държава, би се преобразила в една патриархална страна“[6]. Не е ясно дали тази позиция се дължи на специфичното му отношение към чернокожите, които в писмата си до Енгелс оприличава на животни, или на интелектуална немощ, но аболиционизмът тогава вече е широко разпространен в „най-прогресивната държава“.
Подобни противоречия при Маркс не се смятат от последователите му за парадокси, а още по-малко пък за недъзи на доктрината. Те се вписват безконфликтно в диалектичния светоглед и моралния релативизъм, възприет от левичарите отново по подражание на върховния им оракул. Според тяхното разбиране не съществува абсолютна истина, нито висша добродетел, която да ни служи като ориентир в бурното море от идеи. Противоречията са преходен етап към синтеза на едно по-високо ниво на реалност и нищо повече – следователно концепцията за „правилно“ и „грешно“ става относителна както в логически, така и в морален смисъл. Затова поразените от този вирус на ума нямат усещане за вътрешен конфликт, когато прилагат двойни стандарти или дават несъстоятелни аргументи за твърденията си. Техните „принципи“ са гъвкави и адаптивни – така например Маркс се обявява против частната собственост, наследяването и потисничеството, но издържа семейството си с пари от наследство и експлоатира домашната си прислужница като робиня. Същото важи и за логиката: един убеден социалист никога няма да признае, че е загубил дебат – за него спорът е само средство на пропаганда. С времето вирусът дотолкова разяжда ума, че дори формирането на кохерентни съждения става трудно. Изгубилият рационална и морална почва под краката си вече е неспособен да взема решения самостоятелно и се налага да разчита на единствената константа в марксисткия мироглед: класовата борба.
Объркващата и болезнено противоречаща на здравия смисъл риторика при марксистите цели да всее хаос в човешкия ум до степен отричане на реалността, което е характерно за окултните секти – така жертвите губят своята индивидуалност и стават изцяло зависими от „просветения“ елит, вкусил от „дървото на познанието“. По същия начин хаосът, който този самозван елит предизвиква в обществата, цели да парализира естествените жизнени процеси дотолкова, че хората сами да пожелаят робството. Затова е особено важно да се атакуват тъкмо устоите на нормалността: науката, образованието, семейството, меритокрацията, правовият ред. Когато говорим за „просветен елит“ обаче, съвсем не става дума за хора с експертиза в някаква област, напротив, самият Маркс смята разделението на труда и специализираното образование за буржоазен (еврейски) механизъм за потисничество на масите. Според него човек трябва да прекарва времето си в съответствие с настроението, без план и отговорност към обществото, като дете, което отказва да порасне. Тук поне няма как да го упрекнем в лицемерие, защото целият му живот е минал по този начин. До такова блаженство обаче може да се достигне само след колективно „пробуждане“ в новата вяра – процес, изискващ ръководната роля на въпросния просветен елит във всички аспекти на живота. Крайната цел е да се създаде утопично общество от „пробудени“ (WOKE), в което всички ще имат „правилните“ разбирания за света и във всяка ситуация ще се държат така, както се очаква от тях. Едва тогава класовата борба ще бъде завършена и хората ще могат да се нарекат „братя“. Това е „обетованата земя“ на социалистическия мистицизъм – блажената утопия на колективното съзнание, която ще прекъсне кармичния цикъл и ще освободи хората от „матрицата“ на индивидуализма. Но за да се случи това, те трябва да възприемат от своите спасители, апостолите на Новия свят, червеното хапче на познанието, което идва с умението да потискат всяка мисъл, и да следват сляпо догмата.
Така погледнато, не е чудно, че мнозина почитат Маркс като месия. Той поставя началото на една религиозна система, която дотогава съществува латентно в „насипно състояние“. Това, което по-късно ще се нарече „научен марксизъм“, е всъщност канон на вярата, лишен от всякаква научна обосновка и многократно отречен от експеримента. Негова основа са източният мистицизъм и прогресивните философски течения на Запада, умело забъркани в коктейл с трайно поразяващо действие. Ранният Маркс, подобно на много интелектуалци през този период, е силно повлиян от езотериката, както личи от литературните му опити, а и докторската му дисертация е пропита с мистицизъм – в нея той сравнява метафизичните разбирания на Демокрит и Епикур, от които заимства материалистичния детерминизъм, отричането на индивидуалната свободна воля, култа към блаженство, присъщи и на днешните левичари. Най-голямо влияние върху него обаче оказва Хегел, който вкарва идеите на гностицизма във философския мейнстийм на съвременна Европа. Той дава и рецепта за преодоляване на измамните противоречия на света, които държат хората в хипнотично робство: диалектиката, разрешаваща конфликти чрез синтез на по-висша концепция от сблъсъка на противоположности. Това изисква трениране на ума да „прозре“ отвъд бинарните категории, каквото някои секти в будизма и исляма използват: повтарянето на абсурдни, лишени от логика фрази, целящо приспиване на критичната мисълта и състояние на авто-сугестия, което позволява „пробуждането“ на колективното (божествено) съзнание, необходимо за постигане на утопията. За Хегел „Държавата е божествената идея в нейното земно съществуване“ – възродено схващане на неоплатонистите (отречено от християнството), което намира отзвук в абсолютизма, а по-късно в марксизма и фашизма, чиито идеолог Джентиле също споделя възгледите на Хегел. На върха на тази йерархия (която е добра, за разлика от всички останали) са „пробудените“, или по-точно напредналите в изкуството на „не-мисълта“, авторите на дълги и объркани философски трактати, които могат да бъдат обобщени с „войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила“. За непосветените в култа остава дилемата между сляпото подчинение и заличаването им като пречка за реализиране на утопията. И понеже хората са само биологични механизми, чиято стойност се определя от това доколко са полезни за постигане на висшата цел, изтреблението на контра-революционните елементи е не само морално оправдано, но и желателно.
Посветените в култа следват неотклонно този принцип и го заявяват публично. Дори през XXI век европейски левичари застават зад тезата, че масовите убийства, извършени от болшевиките през изминалото столетие, са историческа необходимост, а не престъпление. Това виждане се споделя и от прото-комуниститите през XVIII век като Франсоа Бабуф, които също оказват влияние върху възгледите на Маркс, но той остава критичен както към Хегел, така и към Бабуф, като адаптира идеите им за своята доктрина. Друг съществен фактор е Русо, на когото социалистите дължат критичността към характерното за християнска Европа рационално начало и легитимирането на емоцията като аргумент. Русо, който заявява, че „човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови“, също е силен проводник на гностицизма и подобно на Маркс – нарцистичен дегенерат, освободен от бремето на моралните скрупули. И при двамата отказът да поемат отговорност и да осигурят препитание на децата си по някакъв начин се оказва проблем на обществото, в което се корени всяко зло – едно древно еретично вярване, изповядвано все още от левичарите, макар и многократно опровергано от историята. Често се забравя (а не бива), че цялата система на марксизма е религиозна, или по-скоро окултно-мистична представа за света и човека, нямаща нищо общо с науката, дори когато ползва науко-образна терминология. Самият Маркс не признава научния подход, а разбиранията му за икономика са меко казано детински, но в абстрактното поле на философията и езотериката той е издигнат от мнозина на пиедестал като пророк: в значителна степен заради целенасочната подмяна на разума (logos) с емоция (pathos) и на морала (ethos) с мистично тайно познание (gnosis), възприета като необходима предпоставка за „пробуждане“ и „класово осъзнаване“ на масите до едно висше ниво на колективизъм, в което индивидуалността престава да съществува, за да даде живот на „божествената идея в нейното земно съществуване“ с онази „реформа на съзнанието“, за която Маркс говори в писмата си до своите съратници. Защото борбата е за човешките умове.
[1] Marx K., On The Jewish Question, 1844. Текстът е публикуван на български от издателството на БКП през 1957г.
[2] Kengor P., The Devil and Karl Marx: Communism’s Long March of Death, Deception, and Infiltration, TAN Books, 2020.
[3] McLellan D., Karl Marx: Interviews & Recollections, MacMillan Press Ltd, 1981.
[4] Richard Landes, Proud to be Ashamed to be a Jew: On Jewish Self-Criticism and Its Pathologies, ISGAP WPSeries, 2015.
[5] Collective Guilt: International Perspective, Branscombe N. and Doosje B. (Eds.), Cambridge University Press, 2004.
[6] Samuels L., Killing History: The False Left-Right Political Spectrum, Freeland Press, 2019.
Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук
