Неудобно за културните ценности

Културното наследство в България не се цени достатъчно. Пожарът – умишлено предизвикан или непредизвикан, но съзнателно допуснат от безхаберие – над т.нар “Царски конюшни“ в София е поредният случай, който го доказва. Крайно време е да се грижим повече за нашите архитектурни паметници. Това е нашата история. Регистрираните като културни ценности сгради, както и тези, които все още нямат статут, но са важни за историята ни трябва да се пазят по-добре. Министерството на културата не си върши достатъчно добре работата и Законът за културното наследство не се спазва достатъчно добре както от частните лица, така и от самите институции.

Всичко това четем и вероятно споделяме всеки път, когато някой срути или подпали, промени безвъзвратно някоя културна ценност или я оставя с години да се руши. Може би е и правилно – хората обичат лесни отговори, но въпросът е дали те ще дадат до положителен резултат.

Трудно е да се дават отговори за последиците от такива идеи, но по всяка вероятност лесните отговори няма да променят нищо. Проблемът с културните ценности е много по-сложен от това някой да промени един закон, някой да „си свърши работата“ и изведнъж всички да си отворим очите за безценните красоти около нас. Не – колкото и оставки да се дават, каквото и да се доизкусурява в законите, трябва да сме наясно, че промените ще стават бавно и постепенно. А промени всъщност има, и много често те по никакъв начин не са свързани с управляващите, с тяхното назначаване или уволняване.

Със или без да оценяваме влиянието на интернет и социалните мрежи, трябва да си припомним няколко случки, които имаха по-слаба реакция сред обществото. Опожаряването на Тютюневите складове в Пловдив през 2016 година предизвика национален отзвук, но то бе предшествано от умишленото събаряне на друга, не по-малко ценна сграда в същия квартал. Макар и бутането тогава да бе спряно от гражданската реакция и живата верига пред багерите, то националната реакция и дебатите все още бяха умерени.

Разликата с днес е, че разнообразни прослойки в обществото са съгласни, че унищожаването на т.нар. „Царски конюшни“ е нещо лошо. Дори хора, които са обвинявани, че са виновни за случката – дали умишлено, дали чрез бездействията си, защитиха ценноста на сградата. Собственикът на имота – МВР потвърди, че иска да възстанови постройката, а министърът на културата Боил Банов във всичките си изказвания не е поставял под въпрос това дали тя е ценна и трябва да се опази в автентичния си вид. Самата Столична община в лицето на кмета Йорданка Фандъкова и зам.-кметът Тодор Чобанов също изразиха позиции в този дух.

Няма нужда да обясняваме, че в голяма степен тук има повече думи и по-малко действия, повече пушилка за популярност пред медиите и гласоподавателите. Ясно е, че много институции по пътя не са си вършили работата. Щом се е стигнало до този палеж, значи нещо не е в ред. По-важното в случая е, че изглежда обществените нагласи се променят. А това е хубаво. Изглежда има ресурс и желание сред хората нещо да се направи.

А какво трябва да се направи? За съжаление популистките фрази не идват само от „лошите политици“, а и от протестиращите граждани. Част от тях можем да оправдаем с некомпетентност, други с връзки с дадена политическа опозиция.

Едно от повтаряните предложения е свързано с това, че законодателството трябва да е по-строго. Но дали именно прекалено тежката бюрокрация не води до там един инвеститор да прецени, че е по-добре да рискува съдебно преследване за умишлен палеж, пред това да преминеш през съответната процедура? Дори да приемем, че е умишлено – което, нека да имаме възпитанието и морала да приемем, преди да правим заключения без доказателства – то изглежда нещо не е в ред. Изглежда трябва да си преструктурираме нещата така, че инвеститорите да предпочитат, и да им е по-изгодно, да запазят въпросния паметник, пред това да го подпалват.

Друга от най-често срещаните опорни позиции – и оправдание за предходната – е, че Министерство на културата не може да се справи с културното наследство, тъй като Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) бил с толкова съкратен състав, че трудно си върши работата. Това действително е така – през тяхната бюрократична машина минават доста документи, които се влачат досадно бавно за всеки инвеститор – добронамерен или не. Тази част от тезата е адекватна.

Неадекватната част е, че „едно време“ НИНКН се е справял чудесно с работата си. Безспорно е, че едно време специалистите по културно наследство са били качествени. Институтът е бил пълен със страхотни хора. Много от трудовете и информацията за историята, която имаме до днес се дължи именно на тяхната работа. Въпросът обаче е какъв е резултатът от тяхната дейност, не извадени от контекст, а като част от цялата държава. А истината е, че най-много културни ценности са унищожени по време на социализма, онова „едно време“ на НИНКН, когато бил в голям състав и работил добре.

Хиляди са сградите-културни ценности в страната, които са унищожени за важни проекти – дали разширяване на нов булевард, създаване на грандиозен площад, издигане на важни административни и партийни сгради и прочее. Ако бяхме 1978-а година, то автомагистрала Струма много отдавна щеше да е преминала през археологическите разкопки край Благоевград (популярни като „Скаптопара“). По-малките случаи на надстрояване на сгради, изграждане на мансардни етажи, пробиване на партерни етажи за тротоари и недопустими пребоядисвания в неподходящи цветове (поради специфики на социалистическата икономика) няма нужда да се коментират – макар че соц политиката за строителство на мансарди наред по сградите, без значение от стила им, е увредила възприятията на хиляди архитекти до ден днешен.

Целта не е тук да приповтаряме азбучната истина, че тоталитарният социалистически режим е зло. Целта е да припомним известната фраза, че „властта развращава, абсолютната власт развращава абсолютно“. Това важи и за властта да се решава коя сграда може да се бутне и коя – не. Ако НИНКН или Министерство на културата имат голяма власт, то, колкото и фейсбук постове да пишем, е много трудно там да сложим там един независим човек. Дори при сегашната скопена структура, това много добре го видяха всички при назначението на един достоен човек, като арх. Йорданка Кандулкова, която бързо бе премахната. В последствие тя дори осъди държавата за уволнението си, но НИНКН продължава да е апетитна организция.

Тук е и разковничето. Как да направим така, че да имаме една независима от политически и бизнес интереси структура, която все пак да има власт да опазва културното наследство? Възможно ли е изобщо това? Ако не решим този проблем – другите са без значение. Отговор на този въпрос обаче не се появява. Тук трябва да са насочени усилията на активистите, които трябва да осъзнаят, че проблемите на културното наследство няма да се решат, като „назначим правилните хора“ или „дадем статут на дадена сграда“. Защото, между другото, т.нар. „Царски конюшни“ имат статут на културна ценност (просто не е с „национално значение“, но това почти не променя нейното ниво на защита). Нито ще се решат, като „уволним“ някого. Оправи ли се културата, след като „уволнихме“ Вежди Рашидов?

Истинската защита на историята се прави от хората, а не от законите. Централизирани и строги системи за защита на културното наследство има както във Франция и Италия, така и в Никарагуа и Узбекистан. Първите две държави обаче са сред тези с най-добре опазено културно наследство, докато последните две – сред страдащите най-много от трафик на ценности или унищожаване на такива, понякога от самата държава. А имаме и държави с децентрализирани и/или по-дерегулирани системи, които също опазват чудесно своето културно наследство – като например Швейцария, Германия, САЩ. Разделителната линия между добре и лошо опазените културни ценности е в културата на самите пазители на тези ценности. Иначе казано: ако искаме да имаме културно наследство, трябва все повече и повече да обичаме своя квартал, град, държава, и да повтаряме на всички около нас – мафия, политици или обикновени хора – колко е важно да го пазим, защото това е връзката с нашите майки, бащи, баби и прадядовци.

Журналист и изследовател на историята на българската архитектура. Пише и участва в онлайн, печатни и радио медии на теми, свързани с културата, културното наследство и история на изкуството. Съ-председател на фондация „Български архитектурен модернизъм“, която проучва и популяризира архитектурата в България между двете световни войни.

Share This