Живеем в постмодерен нихилистичен свят на демонстративна свръхконсумация, в който сякаш нищо не е сакрално, а най-малко държавата и властта. Опитваме се да си обясним това чрез дихотомията на политическите идентификации, но не успяваме, защото те самите са обречени. Големият въпрос е как се е стигнало до тук.
Жан Бодрияр твърди, че политическата и икономическата сфери вече са се слели и с това политическата икономия на практика се е реализирала[2]. Това звучи логично, предвид факта, че индивидите носят все по-малко характеристики на граждани и повече на потребители и консуматори. Тук обаче следва важно уточнение – когато констатираме тази трансформация на постмодерния човек, това не бива да навежда на мисли в духа на онзи хуманизъм, който в повечето случаи се оказва в основата си обикновен марксизъм. Въпросът никога не стои в това дали една идея или система е морална, а дали човек може да вярва и да приема ценности – дали хората са морални и дали могат да превръщат ценностите в добродетели. Неморалните човеци са тази маса, която опорочава и затлачва абсолютно всяка система.
Свободата и истината са най-насилените от философите понятия. До такава степен всеки ги е преобразявал през рамките на своите убеждения, че днес те сами по себе си не значат нищо. Те вече са каквото всеки сам си представи (илюзии), следователно са понятия без съдържание. До тях се нареждат още серия от понятия – справедливост, равенство, върховенство на закона, социален договор и т.н., но най-вече понятията за държава и власт. На кабинетно-бюрократичния непотизъм трябва да му бъде отнето званието „политика“. И все пак, какво са представлявали държавните устройства и къде се е скъсала нишката?
Първите политически системи били сакрални, при тях религиозната и държавна власт са едно цяло. Те извършвали една двупосочна легитимация. Това важи за нашите измерения, започвайки от първите ни познати, макар и бегло, цивилизации от остров Крит. Същото знаем и за Античността, разхождайки се през елинските полиси, а след това и през Римската държава. Накрая стигаме до империята, в която владетелят е и Pontifex Maximus или пръв сред жреците. Сетне настъпва голям обрат през XV век, както ни се разказва – идва тиражната промяна, носеща се върху листите хартия, върху които вече може да се печата. Парадоксално, но една от най-популярните книги се оказва Malleus Maleficarum (Чук за вещици), представляваща католически трактат по демонология. Впечатляващо. По-впечатляващи обаче са новите идейни движения. Духът на протестантството, който минава през секуларизацията на държавата и пълно откъсване на църквата от нея. Процес, реализиран бавно и мъчително, но напълно завършен в късната модерност.
Ако елинските мислители и християнските философи след тях са повтарят „познай себе си!“, то просветителите от средната до късната модерност налагат „повярвай в себе си!“ и Sapere aude![3], както призовава Кант. Със сигурност би бил разочарован немският философ да разбере, че бленуваният от него вечен мир не се е случил, а вероятно няма и да се случи. След като сакралното е изтръгнато от държавата и властта, се налага то да бъде заменено с нещо друго. Така се появиха новите светски религии – идеологиите. Те са светски религии, които могат да бъдат приети само чрез вяра, а не чрез емпирични доказателства. Като човешки конструкти, те обаче се сринаха сами, не експлоадираха, а имплозираха. През XX век, техният пиков момент, разочарованието доведе до крайни идеологии и въздигането на “исторически герои” в духа на Карлайл[4]. Всичко това, само за да последва едно от най-мащабните кръвопролития, след което дойде ново и още по-силно разочарование. Сега нито религиите, нито идеологиите вълнуват хората отвъд малки и маргинални теологични и интелектуални кръгове. За масите остават в най-добрия случай някакви посредствени фрази, които да се повтарят, в опита да маскират господстващия нихилизъм. Разумът и емпиризмът, на които човечеството се прекланя заради прогреса и удобствата си, до които водят, стигнаха до там, че да създадат инструменти за ядрено унищожение на планетата, но не създадоха духовно спасение за човека. Няма и как да успеят, защото унищожението, така и спасението са Божествени решения. Но пък ни накараха да вярваме, че истината не само е постижима за човека, но и че вече я притежаваме. Във времена на хиперреалности и симулакруми, да твърдиш, че знаеш истината, е може би най-трагичната ситуация, в която можеш да се поставиш. А оттам следва и нещо още по-трагично – едно всеобхватно размиване на границите между Doxa (δόξα) и Episteme (ἐπιστήμη). Човек трябва да жертва много, за да се потопи в света на идеите. „Трупането на знания е трупане на печал.“ (Еклисиаст 1:18)
Всъщност по отношение на знанието можем да установим, че има пет вида автори:
– Пищещи сложно и сложни за разбирне;
– Пишещи сложно и прости за разбиране;
– Пишещи просто и сложни за разбиране
– Пишещи просто и прости за разбиране;
– Пишещи просто и неразбираемо.
Най-популярни днес са последните, като те могат и да не бъдат пишещи, а плагиатстващи. Мотивацията на действията се крие в желанието за слава. В крайна сметка съвремието потвърди максимата, че най-добрият способ за дезинформация е прекалено многото информация. По-важното е, че в крайна сметка натрупаната печалба се изразява в ироничното сократово заключение: „Аз знам, че нищо не знам.“
Критиците, интелектуалците, обществениците, активистите и всякакви други инфлуенсъри са обсебени да търсят „лекове за болестите на нашето общество“. Жорж Кангилем обаче пише, че болестта може и да е усилие на природата да се постигне едно ново равновесие[5]. В този смисъл, повечето „лекове“ са нищо повече от удължаване на агонията. Има още едно предизвикателство: какви са тези „общества“ или това „общество“, за което ни говорят, ако излезем извън рамките на клишетата? Защото глобалното постмодерно общество с неговата технокрация не създава общост, която да носи характеристиките на societas, а индивидите са атомизирани в своята мрежова псевдосвързаност. Може би следва да се върнем крачка назад и да си зададем по-фундаментални въпроси.
И все пак каква е тази наша болест, в смисъла на Кангилем? Също въпрос, върху който са се упражнявали редица светли умове, но всичко прилича на установяване на симптоми, а не описание на самото заболяване.
Какво например е късогледството на постмодерния човек? То се наблюдава във всички измерения и най-вече в онова, което наричаме политическо. Един пример, в Европа има катедрали, строени стотици години, което означава да участваш в изграждането на нещо, което няма дори и да видиш в своя живот. Homo postmodernism не е способен на това, независимо дали е общ работник или политик. Той е сляп за големите неща, нетърпелив е и се е научил само да закърпва временно положението. Освен напред, му е трудно да гледа и назад. Постмодерният човек в огледалото вижда образ, който сравнява със симулацията, към която се стреми, а не съзрява продължение на някаква вековна непрекъсната нишка. Способността да гледаш назад е дори малко по-сложна, защото изисква да осъзнаваш, че миналото никога не се завръща в същия си вид, не може да бъде изживяно повторно, а подобни стремежи и желания са сантиментален блян, който може да доведе единствено до разочарование.
Ами ако американският екзистенциален психолог Роло Мей се окаже прав в твърдението си, че хората вече не могат да утвърждават и вярват в каквито и да било ценности? Какво би означавало това? Особенно в духа на Ницше, който подсказва, че ценността е последното основание за живота[6]. И все пак основание има за постмодерния човек, който е повече консуматор. Ценност (value) е двуяко понятие. Защото може да означава както духовна ценност, така и стойност на нещо материално. Така или иначе, отново в духа на Ницше, материалната бедност вече не е „малка бедност“ и „начин да не бъдеш притежаван“[7], а всъщност единствената възможна е голямата бедност на homo postmodernism. Или още по-просто казано – материалният свят е взел за заложник духовния.
Излишно е да влизаме в ролята на алармисти, които предвещават някакъв край. Обикновено големите сътресения настъпват неусетно и непредвидимо, а за нас остава само да се адаптираме (ако можем). Също толкова излишно е да търсим решения на проблеми, които не разбираме. А „лечителите“ на народите обикновено са фалшиви пророци и нищо повече.
[1] Nothing is sacred – Нищо не е свято/свещено
[2] Бодрияр, Ж. Симулация и симулакрум. 2019 г. Тогедър Академи ЕООД, стр. 120. В същата книга Жан Бодрияр развива подробно концепцията за симулакрумите и хиперреалностите, които са загатнати и в друга негова книга – Бодрияр Ж., Америка. ЕА, 1996 г.
[3] Цитатът е от популярния текст на Имануел Кант „Що е Просвещение?“
[4] Тук авторът препраща към концепциите Томас Карлайл. Виж още – Карлайл, Т. „Героите, преклонението пред героите и героичното“, УИ „Св. Климент Охридски“, 1998 г.
[5] Кангилем, Ж. „Нормално и патологично“. УИ „Св. Климент Охридски“, 1995 г. стр. 17
[6] Ницше, Ф. „Воля за власт“. Изд. „Захарий Стоянов“, 2009 г., стр. 365
[7] Идеята за малката бедност е развита в книгата “Тъй рече Заратустра” на Фридрих Ницше.
Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук
