През всичките години на соца, а вероятно и след това, „Бастилията“ беше най-авторитетната реална гимназия в страната. Не знам защо я завърших. Всъщност, знам – защото беше близо до Орлов мост, а пък училището по вътрешна архитектура, където ме приеха (на първо място), беше далеч. Тогава „Бастилията“ се казваше „Димитър Полянов“ по името на съответния комунистически поет и член на Шести състав на т. нар. „народен съд“. Днес тя се казва „Иван Вазов“ по името на големия български консерватор и русофил (моля ви, не го ругайте!), а в по-разширен вид е „31 Кеймбриджска гимназия с изучаване на чужди езици и математика“. Още по мое време физиката, химията и математиката се изучаваха в гимназията повече, отколкото беше прилично, и моята хуманитарна душа страдаше, но пък учителите по тези ужасяващи предмети бяха много свестни и с малцината като мен почти не се занимаваха, а просто им оставиха добри оценки в дипломите, макар че ги прекараха през матури. От моето поколение „Бастилията“ даде най-много лекари, но как е сега – не знам. Знам само, че аз приличам много повече на възпитаник на елитна класическа гимназия, отколкото на елитна реална, но какво значение би могло да има това, не се сещам.
Знам също, че „Бастилията“ се старае да поддържа свое пространство в социалните мрежи. Аз също по сантиментални причини съм част от това пространство, та гледам какво се появява там. За жалост, не се появяват напрегнати дискусии, нито пък се защитава някаква идеологическа, културна или морална позиция, но пък като цяло мястото прилича на непресъхващ извор на мъдрости в стил „Паулу Коелю“ и „Ошо“. С което вече съвсем се доближаваме до същинската цел на нашето повествование, криеща се до този момент зад воалите на недомлъвки и догадки.
Нашето повествование е за следното. Сред останалата мъдрост, вниманието ни привлича едно меме, посветено на детските чувства, съотнесени къмто образователния процес. Сентенцията гласи:
„Емоционалното състояние на твоето дете
е много по-важно от оценките му в училище“.
И разбира се, съответната картинка:
Излишно е да споменавам, че веднага попадна в моята колекция „Крилати тъпизми“.
Нека го кажем в самото начало: най-важното нещо в училище са оценките на учениците. Целта на учебния процес е придобиването на знания, а оценките са формалния израз на това доколко тази цел е постигната. Оценките са сертификат за извършването на работата, за която децата са там. Емоционалното им състояние е доста по-нататък в класацията – независимо дали е автентично или симулирано с някаква цел. А детското емоционално състояние може да е най-разнообразно – от негата по несподелената любов до фрустрацията от закъснението за придобиване на най-новия айфон.
Да кажеш, че чувствата на учениците са по-важни от оценките им, е все едно да кажеш, че радостта и душевната хармония на футболистите са много по-важни от резултата от мача. Или тези на войниците – от конкретния изход от битката.
Но това е закономерният завършек на либерализма. Детето е превърнато в особен вид личност над чиято душевна хармония трябва да трепери цялото общество, без да се интересува дали самото дете се нуждае от това и дали това е най-доброто за него. Стига се дотам, че сакън да не увредиш детската душа (доста жилава по принцип), оставяш институцията на заден план. А едно време институцията (училището) вдъхваше респект и много рядко отговорните и загрижени родители си позволяваха да кажат на детето си, че училището и учителите не са прави. Днес, от няколко десетилетия насам, те не са прави по подразбиране. И това убеждение е въпрос на свобода и гражданско достойнство.
И ето че всяка трудност, всяко изпитание, пред което се изправя детето по пътя на личностното си изграждане, започва да се разглежда като посегателство срещу достойнството му. По този начин детето се научава да избягва трудностите, усилието, напрежението на волята, докато стигне до оня момент, когато като студент намери за много по-естествено да купи дипломата си, отколкото да я заслужи с труд. И така стигаме до абсурдната реплика от онзи виц: „Като знам какъв инженер съм аз, мога да си представя ти какъв си лекар“.
Бягството от трудности, страхът от съпротива, недопускането на мисълта за страдание в процеса на трансформация на личността води до ужасяващи резултати. А в същото време все още се възхищаваме от някои качества, от някои личности, забравяйки, че те са плод на усилие, борба и съпротива. Най-хубавите човешки черти са плодове от спечелени битки със себе си и с обстоятелствата. Битки, много по-сериозни от тази да те изпитат на черната дъска и да ти пишат оценка. Но с тази битка се почва, с тази игра на същинска битка. И често дали ти е кеф или не, няма никакво значение. Всички, които наричаме „герои“ са минали през изпитания, задължително съпроводени от себеотрицание. Да не говорим за мъчениците!
Да щадим чувствата на детето, да го пазим от отрицателни емоции, да го държим да вирее бледо под похлупака на гарантираните „права“ – подобна философия води човечеството към неизбежна идиокрация. Но пък големи маси безволеви идиоти се управляват по-лесно от големи маси калени в трудности мъжаги, свикнали да рискуват живота си в името на своите убеждения. Идиотите са предпочитаните граждани на дълбоката държава.
Мисля, че е много по-добре да заставиш детето да си напише домашното по математика, дори и „емоционалното му състояние“ да пищи от това, отколкото да го поощряваш да обмисли сериозно биологичния си пол и „естественото“ си право на оргазъм. Силни и качествени хора се коват, не се поливат в саксия. Коват се с големия чук така, че да хвърчат искри. Иначе не сме за никъде. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
