fbpx

Нормална книга в зелено

И така, пред вас е научният монографичен труд „Зеленият терор и консервативната алтернатива“ от д-р Нено Димов – умен и талантлив човек с адекватно политическо чувство и здрава ценностна система. И сръчен в съставянето на текстове.

Като твърде скептичен и взискателен читател ви уверявам, че книгата е добра, а добрата книга е ценна както с информацията и мислите, които излага, така и с мислите, които поражда. Затова добрите книги трябва да се препрочитат по няколко пъти на различна възраст и аз вярвам, че всички ние няма да прочетем „Зеленият терор“ само веднъж. Още повече че той съдържа и пророчески пласт, който предстои да се изпълни.

Авторът има много ясна и систематична мисъл. Това прави книгата лека и приятна за четене, въпреки че всъщност е пълна с информация и не всички изводи в нея носят удоволствие. Състои се от две големи части – що е екологизма и какъв консервативен отговор заслужава. Но за това по-подробно ще говорим след малко със самия автор.

 Книгата на Нено Димов не разказва за природата, животните, растенията, хабитатите, въздуха и водите, както може би следва да се очаква от „екологическо“ четиво. Тя систематизира философската страна на проблема с настъплението на поредния глобален тоталитаризъм. Но освен във философията, „Зеленият тероризъм“, волно или неволно, навлиза и в теологията, а пък както добре е известно, philosophia ancilla theologiae est (философията е слугиня на теологията), защото ако философията търси причините за нещата, то теологията се занимава с Причината на причините.

Ако от политологическа гледна точка екологизмът е тоталитаризъм – теза, която след малко ще развие пред нас самият автор, – то от богословска гледна точка той е поредното превъплъщение на пантеизма. Макар че са го смятали за ерес и дори през 13 век, по времето на Филип II Огюст са горели пантеистите на клада, пантеизмът е по-скоро философско-религиозно учение. Ереста все пак остава в рамките на християнството, като го изопачава, докато пантеизмът е нещо съвсем друго. Той отъждествява Бог с природата, като по този начин отрича личността му, разглежда го като свръхестествена сила, откъдето и популярната реплика в съвременните филми: „Вселената се опитва да ми каже нещо!“.

Когато Бог престане да бъде личност, той няма как да е Творец, няма как да е причина на битието, да го е изтръгнел ex nihilo, от небитието. Тогава вече човекът, който носи религиозно чувство по рождение, защото се появява на тоя свят с вроден естествен нравствен закон, насочва преклонението си от Твореца към творението. Затова за еколозите е толкова важен голият охлюв, който мудно пресича магистралата; затова магистралата ще заобиколи местното блато, където на спокойствие се въди блатното кокиче, защото кокичето има същите права като човека. Магистралата ще заобиколи блатото и ще го остави спокойно да отделя обилния си метан в атмосферата, докато екологът тича да рекетира индустрията за няколко капки въглероден двуокис. До такава деформация води промяната на посоката на преклонението – от Твореца, чиито образ е човекът, към безличното творение.

Когато Творецът бъде изгонен от уравнението, тогава човекът губи всякаква стойност. Тогава разни мъдри философи започват да го разглеждат като туморно образувание, като пришка върху лицето на Майката Планета. Обрив, който се разраства експоненциално и трябва да бъде спрян. Забележете поредното противоречие в атеистичната идеология: от една страна всеки един човек уж е субект на всевъзможни права, всеки живот трябва да бъде съхранен, а от друга – планетата се задъхва от непосилната ни популация. Преди време един познат беше казал, че дейността на човека върху планетата може да се оприличи на размазването на комар върху носа на изтребител в полет и че прекалено много се ласкаем, вярвайки, че по някакъв начин влияем на климата и на други неща. Но това е отделен разговор.

Противоречието продължава. От една страна човекът е тумор, от друга няма нищо пи-висше от него. Разликата е, че „АЗ съм висшето, а останалите са туморите“. Така гордият със сатанинска гордост самотен ницшеански Свръхчовек през цялото време се мъчи да похити небесата, да свали рая тук на земята, но това да бъде рай, в който единственият бог ще е той – развилият се по законите на еволюцията от маймуна в човек. Всеки който вярва в това, денонощно се мъчи да „превърне света в едно по-добро място“, измисляйки регулация след регулация, като всяка следваща идва да поправи предишната, защото предишната неминуемо се оказва дефектна. И оттук до тоталитаризмите остава само една малка крачка.

Адът със своите кръгове и катранени казани е измислен от Данте, за което много по-късно Джеймс Джойс му се подиграва в „Портрет на художника като млад“. Всъщност адът не е нищо друго, освен отсъствието на Бог. Зло по природа не съществува – злото е просто отсъствие на добро. И консерватизмът знае това добре, за което се разказва в последната част от книгата на Нено Димов. Открай време европейската мисъл се е занимавала с доброто, злото и свободата. Разбрала е, че обикновено злото се е стреми да лиши човека от свободата. Да направи така, че последният избор на свободната му воля да бъде то, злото, след което свободата му да изчезне, за да не може отново да се обърне към доброто. „Зеленият терор“ предупреждава за поредед глобален, организиран и много амбициозен опит за посегателство върху свободата на личността. Не на индивида, защото индивидът често е самотен и се мъчи в безпътица, а именно на личността, която персонализира целият божествен замисъл за човешката природа.

Природата без човека е пустиня. Човекът я превръща в градина и с любов се грижи за нея. С разумната си душа човекът внася в природата мисъл и допълнителна хармония. Това е божественият промисъл за творението, това е и консервативният възглед за околната среда. Консерватизмът е нормалност, където „нормалност“ означава обективност, свободна от всякакви условности, от всякакъв релативизъм. От своя страна екологизмът е извращение, при което, въпреки напудрената претенция, природата остава на последно място. При екологизмът грижата за природата е само маска на благоприличие, която прикрива тоталният поход към властта и атентата срещу свободата на човешката личност. Екологизмът е едно от хилядите лъжеучения на последните времена, пред което правителствата клякат, за да не изпаднат от витото хоро на властта. Европейският съюз щедро раздава пари за екстравагантни природозащитни проекти. Предприемчиви хор ги печелят и съвестно ги изпълняват, невзирая на необходимостта от резултата. Всеки проект има тежка комуникационна част, обхващаща всички медии. Нима това не е част от индоктринацията на населението и особено на младото поколение.

Любовта към творението е естествена. Опазването на околната среда е важно. Следователно важно е да говорим как да стане то по правилния начин, а не както в момента. Тази книга е за това. Такива книги не се появяват всеки ден и съм сигурен, че тя е само началото на един дълъг и много сериозен разговор.

Оригинална публикация в “Ах, тези медии!”

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.