„Ние избираме да отидем на Луната! Ние избираме да отидем на Луната през това десетилетие и да направим други неща. Не защото са лесни, а защото са трудни“ – с тази вдъхновяваща реч, произнесена в Университета Райс в Хюстън през 1962 година, президентът на САЩ Джон Кенеди поставя началото на лунната надпревара. Шест години по-късно пилотираният кораб „Аполо 8“ влиза в орбита около естествения ни спътник, а след още няколко месеца „Аполо 11“ с Нийл Армстронг и Бъз Олдрин каца на лунната повърхност. Така Кенеди влиза завинаги в историята като президента на САЩ, положил началото на най-великия технологичен триумф на XX век.
Джон Кенеди е демократ и съвсем естествено лунният триумф на НАСА се използва като доказателство, че Демократическата партия на САЩ е водещ двигател на научния прогрес.
Но името на Кенеди присъства само като малък компонент от наратива на прогресивистите, който иначе представя републиканците като закостенели псевдоучени, привърженици на въвеждането на молитви в американските училища, противници на еволюционната теория и биологичните дисциплини, противници на науките за климата. А демократите, напротив, признават достиженията на съвременната наука и респективно тласкат света напред.
Разбира се, този наратив е крайно опростен и доста неточен. Самият Кенеди не е бил космически ентусиаст. Броени седмици след речта в Хюстън, президентът се среща с тогавашния администратор на НАСА Джеймс Уеб и му споделя какво мисли за полетите до Луната: „Това е важно поради политически причини, важни международни политически причини. Иначе ние не бихме дали толкова пари, аз не се интересувам особено от космоса“. Нито пък прогресивистите са изцяло пронаучно настроени – дори и да признават антропогенния фактор на замърсяване на околната среда, голяма част от тях отричат един от основните технологични клонове, необходим за превенцията на това замърсяване – ядрената енергетика. Но това е част от по-широка тема, на която нямам време да се спирам. Тази статия е конкретно за космонавтиката и отношението на републиканците и демократите към нея.
Работата е там, че през последните 30 години президентите от Демократическата партия са нанасяли много по-големи вреди на НАСА, отколкото са помагали. Респективно, дори и плановете на президентите от Републиканската партия да са страдали от съществени слабости, те са били много по-смислени.
През 1984 година републиканският президент Роналд Рейгън решава, че е време в космоса да има непрекъснато човешко присъствие посредством създаването на постоянно обитаема космическа станция.
По-късно през 1989 година, навръх 20-годишнината от първото кацане на Луната, Джордж Буш (старши) полага основите на т.нар. Космическа изследователска инициатива. Тя предвижда цялостна реализация на рейгъновия замисъл за строеж на орбитална станция „Фрийдъм“, след което следва да се пристъпи към изпращането на нови мисии до Луната и осъществяването на пилотирана експедиция до Марс. Но уви, не е писано на инициативата да оцелее през мандата на президента от Демократическата партия Бил Клинтън.
Да кажа, че двата мандата на Клинтън са катастрофа за НАСА, би бил твърде мек начин за изразяване на моето мнение. Може би най-същественото събитие от ерата „Клинтън“ е отбелязано през 1996 година, когато, благодарение на резултатите от изследването на един метеорит, е съобщено, че на Марс има живот. По-късно се оказва, че изказването е прибързано и че доказателствата не са категорични. През 1998 година започва и строежът на станцията, която към тогавашния момент вече не е известна под названието „Фрийдъм“, а просто като Международната космическа станция. Фактът, че се стига до нейния строеж, ме кара да си мисля, че макар и Бил Клинтън да поставя сериозна спирачка върху плановете на НАСА, можеше да бъде и по-зле. Можеше изобщо да няма Международна космическа станция. Не че демократите в Конгреса не се опитват да прекратят проекта – напротив, през 1993 година бъдещето на станцията е гласувано в Камарата на представителите и тя оцелява само с един глас разлика. Причината, поради която строежът на МКС продължава напред, е съвсем прозаична – намерена е политическа роля. Руснаците са поканени в конструкцията на МКС, а идеята на американската дипломация е по този начин да се осигурява работа за закъсалия космически отрасъл на Русия и така да не изтичат кадри и технологии към страни като Иран и Северна Корея.
Иначе по времето на ерата „Клинтън“ бюджетът на НАСА е съкратен с 18% и за да може агенцията да изпълнява каквито и да е сериозни задачи, се налага стратегия, известна под названието „по-бързи, по-добри, по-евтини“. През 1996 година в рамките на тази стратегия НАСА успява да изпълни мисията „Марс Патфайндър“, състояща се от спускаем апарат и марсоход. Независимо от бюджетните ограничения, през 1997 е извършено успешно кацане на Червената планета. Но по-късно стратегията претърпява сериозен крах – през 1999 са загубени три марсиански мисии: „Марс Полър Лендър“, „Марс Клаймит Орбитър“ и „Дийп Спейс 2“. Катастрофата на „Марс Клаймит Орбитър“ е онзи прословут и публично известен провал, когато са объркани метричните с имперските мерни единици. Извън сферата на роботизираната космонавтика, пилотираната програма на НАСА става напълно зависима от американската совалка. В края на втория президентски мандат на Клинтън и в месеците след него, през 2001 година, се заражда идеята за космически туризъм към МКС, но американската агенция е настроена враждебно към него. Говори се, че американските астронавти са отказвали да тренират с първия кандидат за космически турист Денис Тито и накрая, след много сериозна опозиция, включително от страна на тогавашния администратор на НАСА Даниел Голдин, Тито се принуждава да лети до станцията с руски кораб. Струва ми се, че точно в този момент започват сериозните тегоби на американската пилотирана космонавтика, защото, ако не беше епохата на Клинтън-Голдин, руснаците нямаше да наложат толкова бързо корабите си „Союз“ на пазара. А що се касае до мечтите за пилотирани мисии до Марс – чувал съм слухове, че в космическите среди е било трудно да се говори за тях и поради това американските учени са използвали израза „мисии до планетарни повърхности“, за да не се дразнят топ лидерите.
Дотук с „успехите“ на Клинтън в областта на космонавтиката. Не бих казал, че през епохата на Джордж Буш (младши) НАСА цъфва и връзва. Под ръководството на Буш-син, след катастрофата на совалката „Колумбия“, се ражда т.нар. Визия за космически изследвания, която силно наподобява Космическата изследователска инициатива на баща му. Тази Визия прераства в програма „Съзвездие“, която по-късно силно се изродява – макар и формално да постановява реализацията на мисии до Луната и Марс, реалната цел на програмата е да пази местата на застрашените от съкращение работници от застаряващите космически совалки. По времето на Буш бюджетът на НАСА продължава да намалява, но за сметка на това е изоставена окончателно стратегията „по-бързи, по-добри и по-евтини“ и тогава агенцията преживява най-славните си години в областта на роботизираната космонавтика – на Червената планета кацат марсоходите „Спирит“ и „Опортюнити“, „Касини“ влиза в орбита около Сатурн, положено е началото на нова лунна изследователска програма и благодарение на нея по-късно излита роботизираната мисия „Лунър Риконисънс Орбитър“. Каквото и да се каже за Джордж Буш, този президент прави най-важната стъпка напред към бъдещето. Именно по негово време, а не както си мислят много хора, че е по времето на Обама, още през 2006 година е създадена инициативата COTS – Commercial Orbital Transportation Services, или Комерсиални орбитални транспортни услуги. Инициативата предвижда частни фирми да извозват товари към Международната космическа станция. Илон Мъск дължи много на COTS – Обама просто продължава заложените от ерата „Буш-младши“ тенденции.
Какво предлага тогавашният президентски кандидат Барак Обама през 2007 година, дълго преди да спечели изборите?
Най-общо казано, той иска да спре финансирането на пилотираната космическа програма и така да освободи пари за образователните му идеи. Обосновката му е, че „няма да има инженери и учени, които да продължат космическите изследвания, ако няма деца, способни да четат, пишат и смятат“. Това е типичното мислене на много прогресивисти – трябва първо да се решат проблемите тук, на Земята, и чак тогава да се ходи в космоса. Което е абсурдна дихотомия. Ние разполагаме с достатъчно ресурси както да решаваме проблемите на Земята, така и да летим в космоса – просто не винаги ги разпределяме добре!
По време на първия му президентски мандат Обама наистина се опитва да прекрати инициативата за пилотирани полети „Съзвездие“, но успява само частично. Преустановена е разработката на двете ракети „Арес 1“ и „Арес 5“, както и на модула за пилотирани мисии до Луната. Конгресът сполучва донякъде да се противопостави на Обама и така корабът „Орион“ е спасен. Постановена е и разработката на нова тежкотоварна ракета „Спейс Лонч Систъм“. За съжаление, благодарение на администрацията на Обама, всякакви разговори за пилотирани полети до Луната са прекратени и вместо това е предложена нова идея за мисии до астероиди. Идеята впоследствие се изражда в много глупава програма, предвиждаща вземането на простичък камък от повърхността на астероид, изпращането му в окололунна орбита и изстрелването на астронавти до камъчето, за да го изучат. Не е чудно, че по времето на Тръмп плановете за това безобразие са пратени в коша и мисиите до Луната излизат обратно на дневен ред.
Какво ще стане, ако през 2020 година бъде избран за президент кандидат от Демократическата партия на САЩ? Не е трудно да предположите. Само прочетете информацията в уебсайтовете на кандидатите от тази партия и ще разберете, че все едно САЩ няма пилотирана космонавтика. От интернет страницата на Бърни Сандърс ще научите, че той „подкрепя мисията на НАСА и като цяло одобрява увеличаването на бюджета на агенцията, но само след като най-напред нуждите на американците на Земята бъдат посрещнати“. Т.е. отново имаме типичната малоумна дихотомия „първо решаваме проблемите на Земята и чак тогава мислим за космоса“.
Далеч по-интересна е позицията на Лори Гарвър, администраторката на НАСА от епохата „Обама“ и понастоящем ръководителка на организацията „Алианса Земен изгрев“. Гарвър вече заяви амбициите си, че този „Алианс“ ще съдейства на който и да е президент, стига Тръмп да бъде победен. Бившата администраторка написа статия в Уошингтън поуст миналата година, която излезе под заглавието „Забравете за нови пилотирани космически мисии. НАСА трябва да е фокусирана върху спасяването на Земята“. В интерес на истината Гарвър подчерта, че заглавието не е било избрано от нея, а от медията и че по принцип не е против пилотираната космонавтика. Но със или без това заглавие, смисълът на статията е ясен – според Гарвър е тъпо да се пращат хора на Луната, днес това не е голямото предизвикателство пред САЩ, голямата цел на НАСА трябва да е решаването на климатичните промени. Същата позиция бе изразена и в началото на 2020 по време на поредната реч на Гарвър.
От горепосочената информация би следвало да ви е станало ясно какъв ще е обликът на американската космонавтика, ако Демократическата партия спечели предстоящите президентски избори. Представете си една НАСА, която вече няма да говори за завръщането на човек на Луната. Дори пилотираните мисии до Марс вече биха били под въпрос. Представете си една космическа агенция, чиято основна задача ще е да изстрелва един след друг метеорологични и климатични спътници. Представете си поредната бюрократизирана агенция, която вече няма да гледа напред, към звездите – а назад, под предлог, че трябва да решаваме земните си проблеми.
Все пак смятам, че надали един евентуален президент от Демократическата партия ще успее да съсипе всичко.
Обама не сполучи да прекрати изцяло програмата „Съзвездие“, а разработките на ракетата „Спейс Лонч Систъм“ и на кораба „Орион“ са вече в доста напреднал етап. Може би ще има някакви пилотирани мисии отвъд околоземна орбита, може би дори ще започне строежът на окололунната станция „Гейтуей“. Но все още не е пристъпено към създаването на лунен модул за полети до повърхността на естествения ни спътник – и подготовката към конструирането му лесно може да бъде прекратена. Ако бъде избран президент от Демократическата партия на САЩ, може да забравим за мечтата човек отново да стъпи на Луната не до 2024, а може би до 2030 година, а ако не и по-нататък.
Това би било безумие. За да решим проблемите със замърсяването на природата и с антропогенното влияние върху климата, ние имаме нужда от изучаването на Луната, Венера и Марс. Необходими са ни и пилотирани космически мисии до тези обекти, за да могат учените на място да изследват лунния и марсианския климат. Проучването на въгледвуокисната атмосфера на Червената планета и на местния кръговрат могат да ни разкрият много тайни как функционира нашата собствена Земя. Освен това как бихме могли да разберем процесите, протичащи в земната биосфера, ако не се опитваме сами да създадем изкуствени екосистеми и дори биосфери под формата на бази на Луната и Марс?
Но активистите на Демократическата партия на САЩ пренебрегват подобни разумни съвети. Затова единственото, на което мога да се надявам, е тази партия да не спечели изборите през 2020 година. Тръмп може да е всякакъв – но ако не друго, той поне няма да съсипе НАСА. Най-важното – няма да скапе агенцията под предлог, че го прави в името на „науката“…
