Русия дърпа света обратно към 19 век, поне според администрацията на Барак Обама. „През 21 век просто не може да се държиш като в 19-и и да нападаш друга държава под напълно измислен претекст“, каза държавният секретар Джон Кери след анексирането на Крим от Русия. „Това, което виждаме сега, определено са решения, типични за 19-и и 20-век, взети от президента Владимир Путин в отговор на проблемите“, добави друго висше длъжностно лице от администрацията. „Да изпратиш войски, и защото си по-голям и по-силен, да отнемеш част от страната – не това е начинът, по който се спазват международното право и международните норми през 21 век“, заяви президентът Обама няколко седмици по-късно.
Докато Москва продължава да застрашава с по-широка инвазия – изисквайки съвсем наскоро Киев да изтегли войските си от източна Украйна, – изпълнената с възмущение реакция на САЩ разкрива много за начина, по който нейните ръководители разбират международните норми.
За съжаление, хванати в капана на изкривено време са не руснаците, а американците
Те вярват, че правните норми, поддържани от САЩ през краткия период на тяхната световна хегемония – която започна през 1991 г. и се руши през последното десетилетие, – все още са в сила. Не са.
През деветдесетте години беше възможно да се вярва, че нов международен ред е заменил двуполюсната система на Студената война. Наречен запомнящо се от президента Джордж Х. У. Буш „нов световен ред“, той се характеризираше с уреждането на спорове по мирен начин чрез международни съдилища, универсални права на човека, международно наказателно правосъдие и свободна търговия и инвестиции. Новият либерален ред наблягаше най-вече на международното върховенство на закона – идеята, че международното право и международните правни институции ще бъдат най-важният източник на глобална организация.
Не е случайно, че този ред възникна след разпадането на Съветския съюз, след което Съединените щати останаха единствената суперсила, а американските политици, коментатори и интелектуалци бяха във висша степен ентусиазирани от този факт. Днес този ред се руши в резултат на намаляването на могъществото на САЩ и като следствие от способността на Америка да налага своите ценности и интереси зад граница. Въпреки че много американски интелектуалци вярваха, че този ред отразява съгласието на международните елити с една очевидно по-висша система на международна организация, той всъщност представяше неохотното примирение на тези елити пред лицето на една превъзхождаща сила. Сега, когато тази превъзхождаща сила вече не съществува, с нея си отиват и нормите, които тя подкрепяше.
Първият стълб на либералния ред след Студената война беше международният съд. Идеята, че за разрешаване на споровете помежду си държавите следва да използват международни съдилища, а не война, всъщност датира от 19 век, когато САЩ и Великобритания успешно използваха арбитраж за уреждане на разногласията помежду си. След Първата световна война обаче, а след това и след Втората световна война, победителите създадоха постоянни международни съдилища с юрисдикция за всички спорове, които могат да възникнат съгласно международното право.
Най-известният такъв съд е Международният съд (МС) – орган на ООН, създаден през 1945 г. През деветдесетте години на миналия век над 100 държави създадоха механизъм за уреждане на спорове към Световната търговска организация (СТО), който има за цел разрешаване на спорове, свързани с търговски бариери.
Международният трибунал по морско право, на който беше дадена юрисдикция по спорове, свързани с мореплаването, започна работа през същото десетилетие.
Въпреки че такива съдилища са спомогнали за разрешаването на търговски спорове, сега е ясно, че по-широката цел на международните съдилища – да осигурят мирен начин за разрешаване на конфликти, които в противен случай биха могли да доведат до война, не беше постигната. Международният съд успешно разреши няколко по-маловажни гранични спорове, но когато са заложени на карта интересите на могъщи държави, той много често е избягван. Например, когато този съд постанови решение срещу Съединените щати по спор с Никарагуа през 1986 г., САЩ просто не се съгласиха с решението и се оттеглиха от юрисдикцията на МС.
Днес двата най-опасни източника на конфликт са отношенията на Русия и Китай с техните съседи. Нито една от тези държави не е склонна да предаде решаването на тези конфликти на международните съдилища. Причината е проста: международното право поддържа съществуващото положение по отношение на разпределението на територии и суверенитета на държавите, докато Русия и Китай се стремят да увеличат своята власт, упражнявайки влияние над други държави или райони. Тъй като Съединените щати и останалите държави не са достатъчно силни да принудят Русия и Китай да използват международните съдилища – а тези две държави нямат собствен интерес да го правят, – тези форуми бездействат.
Вторият стълб на реда след Студената война е зачитането на правата на човека. Съгласно международното право относно правата на човека всички правителства трябва да спазват правата на своите граждани. Макар че по броя, естеството и обхвата на тези права се спори и макар много държави, подписали договорите за правата на човека, да твърдят, че правата трябва да се тълкуват в контекста на собствените им религиозни, традиционни или практически ангажименти, новият либерален ред предвиждаше един свят, който спазва основните условия на либералната демокрация. Разпадането на Съветския съюз сякаш даде внушително доказателство за това схващане и предвеща неговото всеобщо приемане в цял свят.
Въпреки това режимът на зачитане на правата на човека също се провали
Става все по-ясно, че много държави просто не спазват своите ангажименти по отношение на правата на човека. Русия например се придвижи към авторитарно управление, въпреки че е ратифицирала всеобщи договори за правата на човека и се е присъединила към относително категоричната Европейска конвенция за защита на правата на човека, която дава право на хората да завеждат дела против правителствата на своите държави. Китай със сигурност не се е либерализирал. Повечето развиващи се страни нямат достатъчен капацитет, за да прилагат на практика своите ангажименти във връзка с правата на човека дори когато техните правителства и общества ги подкрепят. Дори западните държави нарушиха духа на тези договори, предприемайки сурови мерки срещу Ал Кайда след терористичните атаки от 11 септември.
Неуспехът на режима на зачитане на правата на човека постави Запада в трудно положение. Когато нарушенията станат прекалено очевидни, за да могат да бъдат игнорирани – както това стана на Балканите и в Руанда през деветдесетте години на 20. век и в Ирак, Либия, Судан и Сирия в първите години на новото хилядолетие, – Западът е изправен пред избор: да игнорира тези нарушения и по този начин да наруши собствените си ангажименти по отношение на правата на човека, или да започне военна интервенция, която нарушава собствените му ангажименти за разрешаване на споровете по мирен път. Единственият изход от тази дилема е Съветът за сигурност на ООН, който самостоятелно разполага със законното право да започва войни срещу държави, които не спазват своите задължения по отношение на правата на човека.
ООН обаче функционираше ефективно само в началото на деветдесетте години на миналия век, когато останалите негови членове се страхуваха от могъществото на САЩ. През 1991 г. Съветът за сигурност одобри военна интервенция в Ирак след нахлуването на Саддам Хюсеин в Кувейт. Днес обаче Съветът за сигурност е толкова сдържан, колкото беше през Студената война, а отслабващата сила на САЩ направи така, че за Запада да бъде трудно да не зачита мнението на Русия, Китай и на света, както постъпи през 1999 г., когато се намеси в Косово, и както постъпиха САЩ и техните съюзници през 2003 г., нахлувайки в Ирак.
Малък светъл лъч беше разрешението на Съвета за сигурност от 2011 г. за използване на военна сила в Либия – резолюция, за която Русия и Китай гласуваха „въздържал се“. Този кратък период на сътрудничество обаче бързо премина в остри нападки, като Москва и Пекин обвиниха западните държави, че превишават правата си за защита на цивилното население и вместо това използват военна сила за сваляне на либийското правителство. Сега тези две държави твърдо се противопоставят на намеса в Сирия.
Третият стълб на либералния ред беше международното правосъдие: идеята, че хора – особено национални лидери – които извършват или дават разпореждания за извършване на зверства, като например мъчения или геноцид, или започват незаконни войни, би следвало да бъдат дадени на съд и да бъдат наказани от международен наказателен съд. Нюрнбергският и Токийският процес след Втората световна война са първите, които въплъщават тези идеи, но те не бяха разширени, нито повторени преди края на Студената война. През деветдесетте години на миналия век ООН формира два ad hoc трибунала за даване под съд на лица, обвинени в извършване на зверства по време на войните на Балканите и за геноцида в Руанда. През 2002 г. влезе в сила международен договор, подписан от 139 държави, за създаването на постоянен Международен наказателен съд (МНС).
Международното наказателно правосъдие обаче също e в застой. Трибуналите за бивша Югославия и Руанда постепенно замират. Въпреки че МНС предприе няколко разследвания и приключи няколко съдебни процеса, става все по-ясно, че той никога няма да бъде нещо повече от маргинална институция. Единствено слабите африкански държави изглежда се страхуват от него, а техните лидери негодуват заради почти изключителния фокус върху тях.
Неизбежно на Международния наказателен съд започна да се гледа като на инструмент на империалистите. Той никога няма да съди руснаци, китайци или американци, тъй като техните правителства не са ратифицирали договора. Още повече че МНС зависи от силните държави, които го подпомагат, създават му работа посредством препращане от ООН и арестуват заподозрени лица. Той не може да рискува да обиди тези държави.
Четвъртата колона представляваха свободната търговия и инвестициите. След Втората световна война западните държави приеха правен режим, известен тогава като Общо споразумение за митата и търговията, който изискваше от тях постепенно намаляване на митата. Този режим беше засилен през деветдесетте години, когато беше създадена Световната търговска организация. Също така бяха положени усилия за въвеждане на правен контрол върху международните инвестиции – насърчаване на богатите държави да инвестират в бедни държави чрез предотвратяване на изземването от бедните държави на тези инвестиции. През последните десетилетия са подписани стотици двустранни споразумения, които едновременно защитават инвестициите и предвиждат арбитраж в случай на спорове.
Търговията е единственият светъл лъч в сегашната международна обстановка
Никоя държава не се връща към протекционизъм, какъвто имаше преди Втората световна война. Механизмът за уреждане на спорове на Световната търговска организация продължава да функционира. Въпреки това обаче усилията за постигане на по-големи успехи от тези в миналото се провалят. Инвестиционното правораздаване също среща проблеми, тъй като държавите започнаха да не зачитат неблагоприятните решения на арбитражни съдилища.
През деветдесетте години, в апогея на оптимизма относно международното право, академичните умове вярваха, че трябва да решат ребус. Четирите стълба на новата международна правна система очевидно олицетворяваха либерален мироглед, който държави като Русия и Китай не подкрепяха и който всъщност повечето държави извън Запада по традиция бяха отхвърлили. Така че какво би принудило тези държави да спазват международното право? Създадени бяха огромен брой теории, с присъщите им високопарни думи: Държавите спазваха международното право, тъй като техните лидери бяха интернализирали законите. Или защото бяха задължени от сътрудничещи си мрежи от съдии и бюрократи от различни страни. Или защото национални и международни неправителствени организации упражняваха натиск върху нарушителите. Или защото държавите бяха станали взаимозависими. Или просто защото така беше справедливо. В сърцевината на всички тези теории лежеше предположението, че всички държави ще спазват международното право повече или по-малко еднакво.
Най-очевидното обяснение за спазването на правилата обаче беше игнорирано. В периода след Студената война държавите спазваха международното право, тъй като Съединените щати и в по-малка степен Европа ги принуждаваха да го спазват. Разбира се, донякъде това се обяснява с факта, че с разпадането на Съветския съюз либералният ред придоби значителен престиж. Но по-голяма част от обяснението се състои това, че държавите се опасяваха, че ако не играят по правилата, зададени от Запада, биха били лишени от помощ, инвестиции, техническо сътрудничество и възможности за търговия, а в крайни случаи може да бъдат заплашени от санкции и военна сила.
Ако през деветдесетте години това обяснение не беше ясно, то сега е. Със загубата на мощта на САЩ става все по-очевидно, че никой друг няма да гарантира мирното уреждане на спорове, да налага зачитането на правата на човека, както и да гарантира, че международните престъпници ще бъдат давани под съд и осъждани. Всъщност единственото изключение сред рухващите стълбове на либералния ред – международната търговия – доказва правилото.
Съединените щати, Европа, Япония и Китай са четирите силни търговски блока, и те сътрудничат помежду си, тъй като знаят, че ако някоя държава се върне към протекционизма, други ще отговорят със същото. Системата функционира, тъй като никога не е зависела единствено от налагането на правила от страна на САЩ. Съединените щати са просто една от няколкото държави, които налагат правилата чрез заплахата от взаимни ответни мерки.
Казано с други думи, либералният ред, роден с разпадането на Съветския съюз, почиваше върху една фикция: че всички нации са равни и се подчиняват на едни и същи правила, тъй като тези правила отразяват универсални човешки ценности. В действителност, разбира се, правилата бяха правила на Запада и бяха налагани главно от Съединените щати, които нямаха равни на себе си. Днес тази фикция е демаскирана, и световният ред все повече наподобява онзи, който господстваше през 19 век.
При него малка група „велики сили“ определят правилата на отношенията помежду си и си взаимодействат при условия на приблизително равенство. По-малките държави оцеляват, като си създават клиентелистки отношения с великите сили. Великите сили се конкурират помежду си за тези клиентелистки отношения, но иначе се стараят да поддържат условия на стабилност, които дават възможност за търговия и други форми на сътрудничество. Главното предизвикателство за великите сили е да гарантират, че конкуренцията за зависими държави няма да прерасне в истинска война. В края на 19 век великите сили бяха Русия, Великобритания, Франция, Италия, Япония и САЩ. Днес те са САЩ, Китай, Русия и Европа.
Последиците от този нов-стар ред са значителни. Великите сили ще уреждат споровете си чрез дипломация (да се надяваме) или война, а не чрез съдилища. Правата на човека и международното правосъдие ще имат превес само в западната сфера на влияние, поне докато народите на Китай и Русия не решат, че тези идеали са привлекателни за тях. Можем обаче да очакваме търговията и инвестициите да продължат да процъфтяват, както са процъфтявали в края на 19. век до Първата световна война.
От тази гледна точка не е трудно да се разберат много от съвременните конфликти, които от гледната точка на реда след Студената война изглеждат необясними. При споровете си с Япония, Южна Корея, Филипините и други съседни държави за различни острови в Тихия океан Китай отказва да се подчини на международен съд, тъй като целта на тази държава не е да отстоява международното право, а да разшири властта си над съседните райони. Същото важи за Русия по отношение на Грузия и Украйна. Сирия използва химически оръжия срещу собствените си граждани, тъй като нейното правителство видя полза от това.
Башар ал Асад не се страхува от Международния наказателен съд, тъй като се ползва с покровителството на Русия. Северна Корея провокира Южна Корея и Запада, за да спечели отстъпки при дипломатически преговори; тя не се бои от Съвета за сигурност на ООН, нито от Международния съд, тъй като може да разчита на подкрепата на Китай. Правителствата в целия Среден Изток – на Египет, Турция, Либия, Ирак – вземат решителни мерки срещу несъгласията, тъй като са повече загрижени за местни безредици, отколкото за своите задължения съгласно договорите за правата на човека. Западните сили също се опасяват от безредици, затова няма да упражнят натиск върху тези държави за подобряване на зачитането на правата на човека.
Това са фактите – време е теорията да навакса изоставането си от тях.
От ureport.bg
* Ерик Поснър е почетен професор по право, носител на званието Kirkland & Ellis в Университета на Чикаго. Той е публикувал четири книги по международно право.
