Българската политическа действителност е смешна, досадна и отблъскваща. Българските политически партии в голямата си част са мародерски котерии с основна цел да преразпределят публичен ресурс в посока на собствените си бизнес другари. Българският политически дебат е на махленско ниво – в най-добрия случай нещо като спор между общественички блондинки за това кой в поредния Big Brother трябва да остане и кой да бъде изгонен. В идеен план българската левица наподобява на самодейна група баби, народни певици от село Сирищник, а българската десница (в голямата си част) – на футболен фенклуб някъде от крайните квартали на столицата.
И заключението от българската политическа действителност е в общи линии едно и то се нарича ДСБ. Това е политическата партия, която единствена в политическия ни живот се опитва да води ако не задълбочен, то поне нормален политически дебат, с аргументи, експертиза, сблъсък на ценности и принципи и пр.
Именно по тази причина не е учудващо, че тъкмо от страна на политик от ДСБ – евродепутата Светослав Малинов, и именно на страниците на вестник „СЕДЕМ“, беше стартирана поредица, посветена на християнството и демокрацията. И през следващите седмици читателите на вестника ще имат удоволствието да прочетат разсъжденията по темата на най-добрия в България познавач на европейския политически консерватизъм.
Разбира се, тази поредица няма да повлияе съществено нито на българските политически нрави, нито някой от все по-малограмотните ни политически наблюдатели ще й обърне особено внимание. Достатъчен успех обаче ще бъде, ако тя се проследи с внимание поне от привържениците на онази ценностна общност, която се припокрива със симпатизантите на ДСБ и читателите на вестник „СЕДЕМ“. И ако успее да породи истински дебат сред тях.
А поводи за дебат такава тема няма как да не предизвика. Още във въвеждащата си статия Светослав Малинов например пише следното: „Православието няма традиция и авторитети в политическата теология на демокрацията. Дори самото словосъчетание предизвиква недоумение. Други са вървели по този път, други са изработвали понятията и идеите.“
Общо взето, тръгне ли българин да говори за политика и религия, той неминуемо ще достигне до прозрението, че не друго, а Православието ни обрича да си стоим в задния двор на Европа. И че някъде там преди хиляда години предците ни страхотно са сбъркали геополитическия курс, като са ориентирали България към Константинопол наместо към Рим. Православието, ще кажат тези анализатори, е чуждо на демокрацията и политическия плурализъм. С мистицизма и с ирационалността си то е благодатна почва за самодържавие, диктатури и дори комунизъм, но не и за това, което сме се научили да наричаме модерна представителна демокрация. Православието, ще кажат най-крайните, ни дърпа назад към Русия и колкото по-бързо го забравим, толкоз по-добре. Да, ама не е точно така.
Нека първо започнем е това, че Православна и Римокатолическа църква като две отделни такива съществуват от 1054 г. Преди това църквата е била една. И още, че да се дели християнството най-общо на Източно и Западно, като под Западно се разбира Католицизъм и Протестантство, е абсурдно, защото разликите между католици и протестанти (и в догматичен, а и в културологичен план) са много по-големи и непреодолими, отколкото разликите между католици и православни.
В какво всъщност се състоят основните разлики между католици и православни в сферата на политическата теология на демокрацията и дали няма да се окаже, че именно в лоното на Православието, а не на Католицизма се поставя началото на всичко онова, което днес наричаме демократичен политически дебат. Известно е, че по ред исторически причини Римската църква на един доста ранен етап се превръща в силно централизирана структура, в която папата е практически единствен върховен авторитет и приеман за непогрешим. Този монократичен принцип е в явно противоречие с традицията на съборността в православните църкви, където съборността е единствената форма на управление и единственото мерило за истинност, особено по отношение на догматите.
Липсата на централизъм и специфичната демократичност на православните църкви води и до това, че на един много ранен етап те утвърждават богослужението да се извършва на национални и говорими езици. Нещо повече, в по-ново време Православието поддържа идеята за националната държава или за нацията-църква, колкото и една такава концепция да е спорна от еклесиологична гледна точка (и въпреки опасността лесно да премине в отклонение от догматите, т.нар. етнофилетизъм).
Ако отчасти е вярно, че Православната църква не развива доктринални постановки за политическите отношения, това се дължи на факта, че по време на нейното изграждане Източната римска империя все още съществува и не е необходимо Църквата да иззема светски и политически функции. Тя се задоволява с т.нар. принцип на симфонията (съзвучието) между религията и държавата, която се основава на евангелското „Кесаревото кесарю и Божието Богу“ и стои много по-близо до секуларния принцип на съвременните демокрации, отколкото католическият папоцезаризъм (що се отнася до т.нар. цезаропапизъм във Византия, на практика няма голям съвременен византолог, който да поддържа мнението, че той действително е съществувал).
Това е положението края на Средновековието, когато духовният кипеж сред православни и католици има сходен ритъм. Когато например католикът Тома Аквински се опитва да рационализира християнството и перифразирайки Тертулиан, заключава „Вярвам, защото е разумно“, двама православни – калабриецът Бернард Варлаам и българинът Григорий Акиндин, правят същото, опитвайки се да аргументират вярата на базата на античната философия. Една от първите „буржоазни революции“ на практика също се случва в православния свят, когато през 1342 г. т.нар. зилоти успяват да завземат от аристокрацията властта в Солун и да създадат ефективна система на гражданско самоуправление. По същото овреме една от най-демократичните държави в Европа въобще е православната Новгородска република край бреговете на Балтийско море.
Толкова за противоречието между Православие и демокрация. С принципа на съборността, с хоризонталната си структура, с отказа си от претенция да доминира над светските власти, православният прочит на християнството стои много по-близо до ценностите на демокрацията, отколкото католическият. Всъщност, когато демократичните традиции от съвременен тип започват да се зараждат, това наистина става в католически страни, но в противоборство с „полити¬ческата теология „и централизма на римската църква. А когато големите водачи на Реформацията издигат идеите си за съборност на Църквата, част от тях се позовават именно на традициите и практиките на Православието. Прочее любопитно за българския читател ще бъде, че последните разговори за вливането на една от основните протестантски църкви – Англиканската, в Православието, се водят до 70-те години на 20 век.
Има, разбира се, и една друга истина. След 15 век най-авторитетният православен център – европейският югоизток, попада под властта на мюсюлманската Османска империя. С това по зла ирония на съдбата в лидер на православния свят се превръща най-неподходящата страна – по-лутатарското Московско княжество. И първата му работа прочее е да унищожи северната перла на Православието – Новгород. И на мястото на блестящите средновековни византийски и балкански теолози застават неуките и малограмотни руски църковници. Образно казано, след 15 век с Православието се случва това, което би се случило с католицизма, ако изведнъж в негов център се превърне не Рим, а Хаити, Хондурас или Република Гватемала. Затова самодържавието, царизмът и дори съветският комунизъм са продукт не на Православието, а на осакатения му прочит, който току-що измъкналите се от властта на татарите московски князе са успели да направят.
Още през 19 век обаче православните Балкани започват да се очертават като алтернатива на московския модел – достатъчно е да се припомни, че началото на българската демократична традиция е изцяло поставено именно в Църквата, а първите политически дебати се осъществяват в рамките на църковно-народния събор от 1872 г. Именно там се появяват фракциите на либерали и консерватори, които стоят в основата на всички по-сетнешни български политически партии. През 20 век и особено след революцията в Русия православните емигранти на Запад достигат до т.нар. неопатристичен синтез, т.е. богословие, основано изцяло върху отците на Църквата (4-8 век) и еманципирано от руската схоластична традиция от 18-19 век.
Рухването на комунизма и ориентирането на общества като румънското и българското на Запад в самия край на 20 век още веднъж доказват, че Православието е неделима част от една многолика, но единна християнска цивилизация. И Тъкмо заради това линията на разлома преминава не там, където я поставя Хънтингтън, а доста по на Изток, отделяйки страните – наследници на средновековния византийски свят (Гърция, Кипър, България, Румъния), от евразийска Русия. Ако пред обществата на европейските православни страни, пред българското общество и в частност пред автентичната българска десница в момента стои някакво наистина голямо предизвикателство, то е да се преоткрие именно тази специфична историческа идентичност, която ни позволява да бъдем едновременно и православни, и демократи, и европейци.
От в-к Седем
