fbpx

НОВО

Анатомия на cancel-културата

През последните месеци и години в западния свят става все по-актуална темата за cancel-културата. Нарочно използвам англоезичния термин, защото преводите на български език не звучат добре – в родните медии явлението е наричано „култура на отказа“, „култура на...

Четирите фази на завладяването ни от марксистите: Юрий Безменов беше прав

Журналистът и съветски дезертьор отдавна разобличи съвременното левичарско движение Автор: Скот Маккей Превод от английски език: Любомир Талев Публикувана за пръв път в "American Spectator". Важно е да разберем, че се намираме в революционен момент от американската...

С всеки ден на власт управляващите ерозират

„От чисто политическа гледна точка най-добрият вариант на ГЕРБ в момента е да се съгласи да подаде оставка. Чисто електорално с всеки ден на власт ГЕРБ ерозира и кърви. Този процес ще се засилва, защото икономическата криза ще се задълбочава.“ Това каза пред...

Кризата от 2008 г. не се повтаря, много по-тежка е

Eфектите от икономическата криза са най-силно подценяваният фактор от началото на извънредната ситуация, предизвикана от световната пандемия от COVID-19. Въпреки, че най-яркото проявление на предстоящите финансови и икономически затруднения се появи още в средата на...

Коронавирусът пренареди света

През изминалото тримесечие американската икономика регистрира срив с почти 33% спрямо първото тримесечие и 9.5% на годишна база спрямо същия период на 2019 г. Безработицата счупи тавана на графиките. Това са абсолютни рекорди откакто има исторически данни. Икономиката...

Седемте смъртни гряха според ляво-либералната „религия”

Източното православие не разграничава ясно смъртните и простимите грехове. В католицизма седемте смъртни гряха са точно назовани: гордост, сребролюбие, блудство, завист, чревоугодие, гняв и леност. Първоначално те са посочени през 6-ти век от папа Григорий Велики, а...

Инфлацията ще стопи парите ни – как да се опазим?

„Спасителят“ е с тежък ревматизъм, свръхтегло и два микроинфаркта Днес светът на финансите е достигнал точка, от която няма връщане. През 2007-2009 г. имахме Голяма рецесия. Евтиният кредит от централните банки наду стратосферен имотен балон, придружен от сериозна...

На път сме да пропаднем в двойна криза с риск от нов локдаун

Ще успеем ли да съхраним икономиката Без съмнение България в момента е изправена пред прага на поне две изключително сериозни кризи. Протестната вълна от последния месец из цялата страна повдигна градуса на политическо противопоставяне в обществото. Макар и малобройни...

Оставки, избори и кабинети – какво ни казва Конституцията?

Често пъти в нашето общество политически, икономически и социални събития пораждат кризи, които бързо се прехвърлят на държавно ниво и водят до структурни изменения в тъканта на българската политика. И докато партии идват и си отиват, заедно с правителствата, които те...

Отворено писмо срещу агресията към журналисти

Присъединяваме се към отвореното писмо на АБРО, БНР и БНТ срещу агресията срещу журналисти: АБРО, БНТ и БНР призовават към безпрекословно зачитане на личната неприкосновеност и независимост на журналистите при изпълняването на тяхната професионална мисия да отразяват...

За 3 март и историческата ни памет

Време за четене: 5 мин.
Мина Трети март. Както обикновено. С цялата му бутафорна тържественост, президента Гоце, Станишев, фалцета на “Атака” и дежурната българо-съветска дружба. И както обикновено, този празник не предизвика никаква, извън досадата, емоционална реакция у редовия български гражданин. Нещо, което важи за всичките ни празници, отбелязващи важни исторически дати. Защо?
 
Българите обичат да се бият в гърдите, че имат древна история. През 1981 г. например, с много тържественост тоталитарната държава отпразнува 1300 години България. Казват, че тържествата ядосали дори “господарите” в Кремъл. Десетина-петнайсет години по-късно историците единодушно стигнаха до заключението, че България е малко по-стара и коригираха рождената година на 632-ра. Така че, в живота на едно поколение българи по всяка вероятност ще се празнуват два пъти такива важни годишнини – 13 века през 1981 г. и 14 века – петдесет години по-късно!
 
Та казват, че България има древна история и това си е светата истина. Защото е факт, че когато Кубрат забил меча си нейде в степите на Украйна и казал сакралните думи: “Тук ще бъде България!!!”, на стария континент е имало-нямало още три държави и нито една от тях не е оцеляла досега.
 
Има обаче и друга истина. От нея боли, по много причини и най-вече защото е също толкова безспорна, колкото и първата. Аграрно общество, каквото доскоро беше и българското, по дефиниция живее не с историческите събития, а със смяната на годишните времена. От която, колкото и романтика да се крие в редуването на летни жеги и зимен мраз, е трудно да се роди памет и традиция, надхвърлящи пролетното зарязване на лозите и коледното колене на прасе.
 
Затова България няма или почти няма история. Защото историята е преди всичко памет. На първо място, родова памет – семейни портрети, писма, документи, разкази, предания, гробници, предмети… Семействата с родова памет обаче в България се броят на пръсти, а и тяхната обикновено датира от края, в най-добрия случай – от средата на 19-ти век.
 
Историята освен памет е и традиция. Повечето европейци обичат да се подиграват на американците за липсата на древна история. Само че Съединените щати имат институционална приемственост, по-стара от на почти всички европейски страни, които в рамките на последните два века неколкократно изскубаха из корен всичко, което ги свързваше с “мрачното” минало. Особено усърдни бяха, разбира се, българите, които по принцип не си падат по вехти работи.
 
За българина историята задължително прилича на паметник от времето на социализма. Огромен, величествен, потискащ, нямащ нищо общо нито с околната градска среда, нито с живота, кипящ около него. Мъртъв. По възможност от бял варовик и разположен в центъра на бял мраморен площад – и паметникът и площада толкова бели, колкото не е нищо в живота и бита ни. Защото историята не е част от нас, а нещо далечно и недостижимо.
 
Докато градяха подобни паметници, българите разрушиха, за да освободят място за тях, чаршиите на старите предосвобожденски градчета. Разрушиха може би най-натовареното с история място в София – плочите на I и VI полк на Първа софийска желязна дивизия, за да построят една гротеска, кръстена “Монумент 1300 години България”. И бяха на път да разрушат и бившия царски дворец (преди това княжески дворец, а по-преди конак на софийския паша Махзар), за да построят паметник на държавостроителя Аспарух.
 
Когато българите обявят една черква за исторически паметник, първата им работа е да забранят в нея да се палят свещи (за да не се повредят стенописите), втората – да изгонят свещениците, миряните, просяците, да сменят стария, издържал геройски двеста години, дървен под с мраморен и накрая – да сложат на входа едни сърдити лелки, които да късат билетчета. С което окончателно и безвъзвратно това място престава да носи каквато и да е историческа памет и става мъртво. А което е и още по-лошо – скучно.
 
Още едно задължително условие за историята в България е тя да е скучна. Гледали ли сте филм по “Дискавъри” за английската кралица Елизабет I например, или за баща й Хенри Тюдор? Ами, то е интересно. Някой си там историк влиза под кожата на героите, показва къде са живели, как са живели, говори за любов, секс, интриги… Това са живи хора, макар и отдавна да лежат в криптата на Уесминстърското абатство и на капелата “Св. Георги” в замъка Уиндзор.
 
А гледали ли сте филм за българската история по БНТ 1. Едни тържествени гласове, като на заря-проверка: “Гениален поет и революционер!!!!” С хиляди удивителни. Българската история задължително е славна и величествена, а историческите персонажи – все гениални и недостижими. Да се чуди човек, защо сме я докарали дотук при цялата тази гениалност на старите ни държавници.
 
Последното условие за това една история да бъде истинска е точно обратното на българската помпозна тържественост. Достижимост. Може да разбере историята само онзи, който знае, че както членовете на днешния ни дотегнал парламент, така и членовете на Учредителното събрание в Търново преди 130 години са хора от плът и кръв. Че нито един от онези ентусиасти от по-миналия век не е бил изчукан от мрамор. И че в края на краищата величието е именно в това – едни обикновени хора да надмогнат своите обикновени страсти, мераци и обиди в името на една по-голяма кауза.
 
За да празнуваме и ние като другите хора, за да почувстваме празника си истински, а не фалшив и бутафорен, трябва да се научим да откриваме голямото преди всичко в себе си. Трябва да осъзнаем, че ние не сме нефелни внуци на деди великани, а хора също способни да творят история. Брънка от една, може би не дотам славна, но истинска и все още жива традиция.
 
От в-к Седем
 
Споделете чрез

Предишен

Следващ