Нека бъдат благословени дните на папа Франциск. Нека той, по примера на папа Йоан XXIII, усети християнската дълбочина на българската земя, одухотворена от делото на Светите братя Кирил и Методий. От енциклопедията ще се получи вестник, ако България бъде спестена от историята на християнството в Източна Европа.
А ние нека помним, че на Светия престол се сяда поради благоволението на Бога. Кой ще управлява една държава или фирма решават хората. Наместничеството на ап. Петър на земята обаче се случва по Божествен промисъл. Дори и ако ще тази промисъл да не идва винаги героически, публично или с блясък: като осеняващото – иначе съсухрените като закачалки кардинали – проникновение, които първосвещеници, разхождайки се като метли в сенчестите коридори на Ватикана, правят своите тънки сметки.
Но като православни ние знаем две неща, чието значение нито подценяваме, нито смятаме за достъпни за словесна търговия.
Знаем, че Светия Дух произтича от Отца и… точка.
Знаем също така, че това, което ни е дадено от вселенските събори, не може да бъде отменено или променяно от волята на когото и да е епископ, пък бил той и от Римския.
Ние нямаме право и не щем да дописваме това, което светите отци, под полезрението на Светия дух, са прогласили вече по време на вселенските събори.
И ако католиците мислят нещо друго по тези или подобни въпроси, то ние трябва не да ги гледаме отвисоко, стъпили на пиедестала на чистотата на Православието ни, а да им подадем ръка, помагайки им да се издигнат до нас. Схоластичните им отклонения трябва да бъдат адресирани не с руско високомерие или елинска хитрост, а с молитвено застъпничество, така че достоянията на нашата вяра да станат и техни.
Един връх не става по-нисък, ако на него стоят двама души. А Православието е единственият Дар на този свят, който, когато бива раздаван, не намалява, а се множи.
И при все че оценяваме достойнствата и удобствата на равнината, то ние искаме да споделим с католиците височините на християнството – Православието.
Но ние знаем и нещо друго: в прашния ни свят днес Православието има много сериозни врагове. За това нека не се вторачваме в тези наши събратя в Христа, които, въпреки че се причестяват с безквасен хляб, все пак споделят апостолическата приемственост на Църквата. И когато православният човек дава на католика нещо, което би отказал на протестанта, то това той прави не поради съдържание на омраза в себе си срещу протестанта, а поради естеството си на любов спрямо католика.
И това не е случайно. Понеже хората обичат неща, които познават. Понеже с Рим ни скрепя повече, отколкото ни отделя. Понеже до 1054 г. сме били братя, а не братовчеди.
И ние не трябва да дробим Светата Църква на парчета – гръцки, руски или италиански, поради някои претексти, които всеки може да намери (като католическата измишльотина за Чистилището, например).
Затова и идеята на Папа Франциск за неговата визита в България (и Република Северна Македония) не е да посочи дърветата, а да онагледи гората. Затова и той изобщо не е поискал да служи света литургия съвместно с Патриарх Неофит. Папата не е пънкар, който би се зарадвал на умственото пого, неудобство и суматоха, които подобна неканонична идея би породила в средите на православните и католиците.
Но нашите архиереи изпаднаха в позицията, в която те отказаха на своя гост чаша вода, при положение, че той не е искал такава изобщо.
А това не е Православно. Това е Провинциално. А настани ли се провинциализмът в Православието, то спира да бъде католическо, а свещениците стават „попове“.
Папа Франциск е поискал нещо друго: молитвено обръщение за мир в света, което е светско по своя характер, нямащо нищо общо с естеството на съвместна литургична молитва. Затова и то ще се извърши съвместно с представители на други религиозни изповедания.
Иначе ние, православните, не споделяме и католическото учение за непогрешимостта на Папата. Т.е. считаме, че и главният римски епископ е възможно да греши, когато изказва становища по въпроси на нравствеността и вярата.
И как не! Та Рим продължава да институционализира Църквата, редуцирайки духовните й функции за сметка на социалната й роля и говорене…
Но това е проблем на Рим. Нашият е, че българските архиереи стават по-католици от Папата: мислят се за безгрешни.
