Миналата седмица ние, простите граждани, прогнозирахме, че въпреки всичко заемът ще мине в парламента, и той взе, че мина. Вярно, мина по един екстравагантен начин. Мина при съпротивата на „националистите“ от Атака и „социалистите“ от БСП (устойчива коалиция, която вече не изненадва никого с принципната си абсурдност) и при подкрепата на АБВ и ДПС (млад и обещаващ брокерски картел). Отдавна е ясно, че въпросът за заема не е нито финансов, нито икономически. Той е единствено политически и властови. Той е демаркационна линия и партиите трескаво се чудят от коя страна да застанат, та да не сбъркат, да не отвратят избирателите си и да не докачат своите спонсори и външнополитически поддръжници. И докато избирателите се отвращават доказано трудно, то с останалите две категории трябва да се внимава. Разбира се партиите са загрижени и за своето присъствие във властта, ясно съзнавайки, че днешното присъствие лесно може да се превърне в утрешно отсъствие, докато днешното отсъствие не гарантира бъдещо присъствие, а в повечето случаи безрадостно се задълбочава и става трайно.
Цялата тази сложност на ситуацията, а всъщност нейната кристална простота, ако погледнем от правилния ъгъл, роди и събитието на седмицата – оставката на Георги Първанов. Може би е по-добре да кажем „намерението за оставка“, защото такава все още не е подадена. Какъв трагикомичен жанр – „намерение за оставка“! За пореден път интелигентността на публиката беше силно подценена. След като препускаха по медиите да обясняват каква зловеща и катастрофална грешка би било тегленето на заема, първите три букви от азбуката го подкрепиха монолитно в пленарна зала. Лидерът им Първанов се покърти от собствената си политическа рожба и каза, че се маха, защото нямал нищо общо с това. Какво щял да обясни на жената в магазина?! Как ще погледне избирателите си в очите?! Та той е политикът, който „не взима грешни решения“ по думите на Румен Петков и фигурата с „мисия в българската политика“ според секретаря на ПГ на АБВ Иван Иванов.
Да си бил навремето президент, без съмнение е вид ореол. Но ако искаш да запазиш този ореол, трябва да си траеш и да се занимаваш с някакви обтекаеми неща като Петър Стоянов, а не да създаваш „модерна“ лява партия и от лакомия да я вкарваш в дясно управление.
С оставката си и по-правилно – с намерението си за оставка – Първанов прави опит за спасяване на собствения си фасон. Но какво става с фасона на парламентарната му група? И там членуват живи хора. И там има душици с надежда за политическо бъдеще. Те, след като гласуваха обратно на декларациите си и, може би даже против искрените си убеждения, трябваше да обяснят това. Така се появи някакво „джентълменско обещание“, което ГЕРБ бил дал на депутатите от АБВ и което „наклонило везната“. Според него „заемът щял да бъде намален и редовно щели да бъдат представяни отчети на разходите по него“ (Кирил Цочев). Това ставало ясно от обещанието на финансовия министър, че нямало да ползва 2 млрд. от общата сума, макар че как можеш да ползваш само част от водата в една вана? Освен това им било обещано, че заемът щял да се харчи за реформи, въпреки че що за реформа е покриването на стари задължения? Най-трогателният аргумент на депутатите от АБВ е дружеската и градивна критика по адрес на финансовия министър, според която единствената му грешка била, че не е обяснил достатъчно добре необходимостта от теглене на заем. Ако я е бил обяснил, обществото щяло да разбере и подкрепи, както са сторили те.
Както се вижда, мотивите на АБВ да подкрепи в крайна сметка заема, са изцяло алтруистични и подчинени единствено на обществения интерес, без намек от партийни сметки и политически договорки. Такова е и участието им в управлението. Чудно тогава защо Първанов се фръцна така…
И ето че пред нас, простите граждани, се изправя ново предизвикателство – да гадаем за Първановата оставка. Този въпрос е по-сложен от въпроса за заема, защото тук имаме два подвъпроса: ще подаде ли Първанов оставка и, ако подаде, ще я приеме ли създадената и олицетворявана от него партия? Да речем, че я подаде, защото той е „политик с мисия“ и „никога не взима грешни решения“. Тогава ръководството на партията му или трябва да я приеме, или да не я приеме. Ако я приеме, ще се самозачеркне, ще сложи край на крехката битност на проекта АБВ. С „модерната“ лява партия ще се случи същото, което се случи с НДСВ, когато Царят се оттегли от него, и което би се случило с всяка друга лидерска партия, даже и с ГЕРБ.
Ако отхвърлят оставката пък, значи признават, че лидерът им е прав и не е трябвало да подкрепят заема. Признават, че са действали съглашенчески, по сметка, по договорки, в интерес, различен от обществения, и в разрез със собствените си убеждения. При това положение не Първанов, а партията му трябва да подаде оставка пред него и той вече да решава дали да я приеме или не. Но това са глупости. Според мен няма абсолютно никакво противопоставяне между Първанов и парламентарната му група. Всичко случило се, се е случило с негово знание, негово съгласие и дори по негова идея. Подаването на оставката или по-правилно – намерението за нейното подаване – е цирк, който изживява себе си като „ловка маневра“, целяща душата да попадне в рая, без да се пречи на изпълнението и на другите познати условия.
Прогнозата е, че оставката на Георги Първанов, дори да бъде подадена и поставена за разглеждане от националния съвет на партията му, няма да бъде приета. С вопли „Ама, как така!“ и „На кого ни оставяш, бàщице?!“ тя ще бъде отхвърлена. Тогава обаче Първанов ще попадне в много неловка ситуация. Ако се съгласи да продължи да е лидер на АБВ, то значи, че макар и с известно закъснение и драматични пози, той също подкрепя заема. И какво ще каже тогава на жената в магазина? Как ще погледне избирателите в очите?
Е, сигурно все някак ще ги погледне. Все ще измисли нещо да ѝ каже. Ще каже, че има чувство за дълг, че е отговорен политик („с мисия“ и „рядко взимащ грешни решения“ – да не забравяме това), който е способен да преглътне личните си огорчения в името на колектива и общото благо. Ще каже, че е направил жертва, като е поставил себе си в служба на другите до пълно обезличаване и себеотрицание. Да, все ще измисли какво да каже. Пък и нищо да не каже, случаят скоро ще се забрави, както се забрави как Оланд щеше да съсипе богатите от данъци, и както ще се забрави как Ципрас щеше да излиза от еврозоната и да тегли майната на Европейския съюз. Затова мисля, че ако паметта е важна придобивка, то забравата е истински дар. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За в. “Сега“
