Петдесет години след преврата: носталгия по Пиночет



На 11-ти септември 2023г. се навършиха пет десетилетия от военния преврат в Чили, довел на власт за 17 години генерал Аугусто Пиночет и избавил страната от чумата на комунизма.

Южноамериканската държава посрещна годишнината в условията на дълбоко разделение относно диктатурата, срив на крайнолявото правителство на президента Габриел Борич, радващо се на едва 30% одобрение, и възход на дясната Републиканска партия на Хосе-Антонио Каст, считан за съмишленик и приемник на Пиночет.

Социологически проучвания сочат, че според 60% от чилийците авторитаризмът е оправдан в случаи на корупция и погазване на законите от страна на политиците или при високи нива на престъпност, въпреки че 64% все пак са на мнение, че демокрацията е за предпочитане пред всяка друга форма на управление.

За да разберем защо петдесет години по-късно и при положение че над 70% от населението не са били родени по времето на събитията, предотвратили превръщането на Чили във втора Куба, цели сектори от обществото продължават да смятат, че превратът е бил необходим, трябва да се върнем в 1970г., когато за президент на страната е избран социалистът Салвадор Алиенде.

Алиенде (1908 – 1973) е лекар (хирург) по професия. Захваща се с политика по време на следването си. Бил е депутат, министър на здравеопазването, сенатор и председател на горната камара на Националния конгрес (Народното събрание). Кандидатирал се е за президент четири пъти (през 1952, 1958, 1964 и 1970г.), като последния път печели обикновено мнозинство от 36,6%.

По онова време чилийската Конституция постановява, че когато никой от кандидатите не печели абсолютно мнозинство, следва парламентът да избере президент измежду първите двама, които в случая са социалистът и кандидатът на десницата и фаворит Хорхе Алесандри. Алиенде успява тайно да договори подкрепа от третия кандидат – Радомиро Томич, издигнат от Християндемократическата партия.

Условието на християндемократите е в замяна той да подкрепи Устава за демократични гаранции – конституционна реформа, гласувана от правителството на Едуардо Фрей Монталва, гарантираща основни човешки права и свободи. Алиенде приема „сделката” и е избран за президент от парламента със 153 гласа срещу 35 за Алесандри и 7 бели бюлетини, с което се превръща в първия президент с марксистки убеждения в света, дошъл на власт чрез демократично проведени избори.

По-късно в интервю пред френския философ и журналист Режи Дебре избраният вече президент признава, че е подписал от „техническа необходимост” и не е възнамерявал да спазва заложеното в Устава.

Правителството на Алиенде прави опит да наложи т.нар. „чилийски път към социализма” чрез одържавяване на ключови сектори на икономиката, национализация на производството на мед, което по онова време е в ръцете на американските компании „Анаконда” и „Кенекот”, ускоряване на земеделската реформа, започната от предшественика му Фрей Монталва, замразяване на цените на стоките, увеличаване на заплатите и печатане на пари, конституционни промени и създаването на еднокамарен парламент.

Резултатът е невиждана в чилийската история икономическа и социална криза.

Инфлацията достига забележителните 606% процента. Политическото насилие се превръща в ежедневие. Чили изпада в немилост пред САЩ и правителството е принудено да се обърне към СССР в търсене на възможности за търговия и инвестиции.

Подкрепата от страна на СССР обаче се оказва в пъти по-малка от очакванията на Алиенде. Страната затъва в разруха, нищета и мизерия.

Стоките изчезват от рафтовете на магазините. Появяват се добре познатите и у нас преди 1989г. опашки за основни хранителни продукти.
Черният пазар процъфтява. За пръв път Латинска Америка става свидетел на т.нар. cacerolazos – форма на протест, при която тълпата изразява недоволството си, вдигайки шум с тенджери и черпаци. Провеждат се не само многобройни протестни шествия, но и много граждани протестират от балконите и дворовете на домовете си.

Междувременно Алиенде допуска фатална грешка, която ще му струва президентския пост и живота, но и ще извади страната от безизходицата и ще я поведе по пътя на прогреса и добруването – на 23-ти август 1973г. президентът назначава генерал Аугусто Пиночет Угарте (1915 – 2006) за главнокомандващ на чилийската армия.

Броени седмици по-късно Пиночет ръководи заедно с Хосе-Торибио Мерино (главнокомандващ на военноморските сили), Густаво Леи (главнокомандващ на военновъздушните сили), и Сесар Мендоса (главен секретар на МВР) военния преврат, който сваля от власт лявото правителство на Алиенде и коалицията „Народно единство”. Салвадор Алиенде се самоубива по време на бомбардировките на „Ла Монеда” – седалището на президентството. На 13-ти септември на страниците на вестник „Ел Меркурио” е публикувано прессъобщение, гласящо:

„Въоръжените сили и полицията са обединени в усилията си да започнат отговорната историческа мисия да се борят за свободата на родината и да попречат страната ни да остане под марксисткото иго; ще възстановим реда и законността”.

От този момент нататък генерал Пиночет управлява страната първо като ръководител на Военната правителствена хунта, а от 16-ти декември 1974г. като президент на Републиката. Генералът запазва президентския си пост и след референдума от 1980г., на който е приета новата чилийска конституция.

Този основен закон, известен до днес като „Конституцията на Пиночет”, въвежда неолибералния икономически модел, носи на страната стабилност и благоденствие и я превръща в оазис за емигрантите от по-бедните латиноамерикански държави заради уредеността, високия стандарт на живот и ниските нива на престъпност.

Управлението на Пиночет приключва десет години по-късно

През 1988г. се провежда втори референдум, на който чилийският народ отхвърля оставането на власт на генерала, а през 1989г. се провеждат и президентски и парламентарни избори. На 11-ти март 1990г. президент става християндемократът Патрисио Айлвин, а генерал Пиночет остава главнокомандващ на армията чак до 1998г. и пожизнен сенатор до 2002г.

С помощта на т.нар. „Чикагски момчета” (Хорхе Кауас – министър на финансите, Серхио де Кастро – министър на икономиката, а по-късно на финансите, Пабло Бараона – председател на Чилийската народна банка и впоследствие министър на икономиката, и други) – икономисти, привърженици на свободния пазар, управлението на Пиночет въвежда икономическата либерализация и успява да стабилизира националната валута.

Премахва митата за местната промишленост, забранява синдикатите и приватизира социалното осигуряване и държавните предприятия, драстично намалява публичните разходи и бюрокрацията, насърчава частния бизнес и създава благоприятни условия за чуждестранни инвестиции. Страната преживява икономически разцвет, което кара американския икономист и идеолог на „Чикагските момчета” Милтън Фридман да заговори за Чилийското чудо, което устоява дори на икономическата криза от 1982г., от която страната се възстановява успешно, благодарение на мерките на новия финансов министър Ернан Бучи.

Именно икономическият просперитет осигурява обществена подкрепа за управлението на генерал Пиночет. Обикновеният аполитичен човек, който се стреми единствено да изхрани семейството си и не се вълнува особено кой точно е на власт и за какво се бори, може да преглътне някои ограничения на гражданските права и политическите свободи, стига те да не накърняват възможностите му да работи, да произвежда, да развива бизнес.

А диктатурата на Пиночет, за разлика от други диктатури, може да накърнява политическата свобода, но не посяга на икономическата, дори напротив, гарантира я и я поощрява – един от най-важните принципи на „Конституцията на Пиночет” е принципът на субсидиарност, узаконяващ намесата на Държавата само ако дадена цел не може да бъде постигната от частната инициатива. Хватката на режима не само не се усеща от предприемачите, но в някаква степен те са дори по-защитени, тъй като разбирането за ред от страна на военните обикновено означава и по-драстични мерки спрямо криминалната престъпност.

Икономическата свобода дава на чилийците и по-голяма икономическа независимост на хората от държавата, т.е. от властта. Гражданите се осъзнават като такива, с течение на времето придобиват по-голямо самочувствие и в даден момент започват да настояват и за политически свободи. И в крайна сметка ги получават след референдума от 1988г.

Като става дума за политическите (не)свободи, то репресиите по време на хунтата са наистина зрелищни, като превръщането в затвор на Националния стадион „Хулио Мартинес Праданос”, но в никакъв случай не са масови. Според различни източници броят на жертвите (убити и безследно изчезнали) за цялото 17-годишно управление на генерал Пиночет варира между петстотин и три хиляди души.

За сравнение, дори да приемем горната граница, тя пак не достига бройката на убитите в Куба лично от Ернесто Че Гевара, и то само през „революционната“ 1959г. – 2500 души, екзекутирани през месец януари при влизането му в Хавана, и други 1897, убити в рамките на същата година.

Що се отнася до общия брой репресирани (арестувани, разпитвани, евентуално измъчвани и т.н.), в този случай става дума за около трийсет хиляди души или приблизително колкото са избитите без съд и присъда в България за първите няколко месеца след 9-ти септември 1944г.

Като отчетем и разликите в броя на населението на посочените държави (Чили е най-многолюдната от трите), излиза, че генералът изобщо не е чак такъв сатрап, кръволок и фашист, какъвто го изкарват левите по света – и от комунистическия лагер, и от Запада, напротив, в това отношение той се нарежда далеч след наистина впечатляващи с броя и перверзността на престъпленията си злодеи като Сталин, Мао, Пол Пот и Фидел Кастро, относно чиито „подвизи” сякаш съществува пакт за мълчание сред световния мейнстрийм – същият, който прикрива и съвременни леви диктатури като тази на Уго Чавес и Николас Мадуро, опустошила Венецуела, или на Даниел Ортега, заклещил в хватката си Никарагуа, така както прикрива масовите убийства на бели хора в Южна Африка през последните десет-петнайсет години и богатата палитра от престъпления в Западна Европа, извършени от имигранти от Близкия изток и Африка.

А като говорим за репресии, сме длъжни да споменем и съсипаните от културата на заличаване човешки животи, чийто брой вероятно отдавна е надхвърлил броя на репресираните за седемнайсетте години на режима в Чили.

Изобщо, представянето на генерал Пиночет като всемирно зло е очевидно тенденциозно, бидейки генералът бял хетеросексуален мъж християнин с консервативни убеждения, и се дължи най-вече на комунистическата и в наше време на неолибералната пропаганда, облъчваща ежедневно гражданите, но е далече от обективната действителност.

Свидетелство за двуличието на лявото е фактът, че масовият кръвожаден убиец Че Гевара се е превърнал в негов идол и герой на популярната култура, като ликът му „краси” плакати, шапки, тениски и всевъзможни сувенири, но не дай боже някой да се появи с тениска с лика на Пиночет – линчът, който го очаква, вероятно ще наподобява този, на който беше подложена Дж. К. Роулинг, когато заяви, че само биологичните жени са жени.

Двойните стандарти на неолибералния мейнстрийм проличават и в отразяването на годишнината от преврата.

В медиите Салвадор Алиенде е представян като мъченик и национален герой, а провалът на управлението му и фактът, че с неадекватността и социалистическите си безумия довежда страната до безпрецедентен упадък и обрича народа си на глад, немотия и безпътица, остава обгърнат в мълчание.

Нещо повече – в Чили и в Испания годишнината беше почетена с минисериала – копродукция между двете държави – „Хилядата дни на Алиенде”, чиято цел е зрителят да опознае човешкото лице на президента социалист (в ролята влиза легендата на чилийското кино и телевизия Алфредо Кастро), който е представен като политик, изпреварил времето си.

Вероятно го е изпреварил с това, че успява да разруши Чили за рекордно кратък срок, за който може да му завиди всеки друг негов съмишленик от която и да е част на света.

От друга страна, правителството на президента Борич отне на Пиночет Кръста за военни заслуги, с който е бил удостоен през 1975г.

За да е пълна пародията, по време на официално събитие в „Ла Монеда”, от което отсъстваха представителите на десницата, присъстващи се провикват: „Другарю Алиенде! Вие сте тук сега и винаги!”.

На което на обикновения чилиец му остава да отговори само: „Слава Богу, че другарят Алиенде го няма!”.

Отсъствието на десницата от честванията в президентството е знак за огромното разделение в чилийското общество по отношение на диктатурата и пълната невъзможност за постигане на съгласие.

Независимо от шума, който вдига левицата, и надпреварата кой ще осъди по-сурово режима и ще словослави на по-висок глас и с по-красиви думи Алиенде, социологът Марта Лагос посочва, че Пиночет е „единственият западен диктатор в съвременната история, който петдесет години, след като е извършил държавен преврат, има подкрепата на повече от една трета от населението”.

Според социологическите проучвания генералът никога не е бил по-популярен, а 36% смятат, че е „освободил Чили от марксизма”. За сравнение, само преди десет години Пиночет се радва на едва 18% симпатии.

За нарастването на популярността на генерала и носталгията по диктатурата немалък принос има настоящото крайноляво правителство, донесло на страната увеличение на престъпността и на тероризма, и задълбочило проблема с имигрантите.

Към това трябва да прибавим и постоянната инфлация и спадът на покупателната способност на гражданите.

На фона на „подвизите” на правителството на Борич, напомнящи на тези на българското „харвардско” правителство, не е изненада нарастващата носталгия по управлението на Пиночет, което все по-малко хора отъждествяват с репресии и насилие, а все повече – с икономическа стабилност, безопасност и спокойствие, както не е изненада и нарастващата популярност на новия безспорен лидер на дясното – Хосе-Антонио Каст, чийто шансове да наследи Борич на президентския пост нарастват с всеки грешен ход на левия президент.

Процесите, протичащи към днешна дата в Чили, може да бъдат обобщени като „колкото повече ляво, толкова повече дясно”. Дай, Боже, всекиму, бихме казали в заключение.



Споделете:
Татяна Иванова
Татяна Иванова

Завършила испанска филология в СУ. От 2017 г. е доктор по испански - с тема на дисертацията  "Феминизация на испанския език в обществено-политическата реч".  От 2008 г. преподавам политически и практически испански в УНСС.