Кое е първото нещо, което слагате в сака, когато отивате на море?
…
Консерватизмът не е идеология. Поне не в смисъла, в който са либерализмът или социализмът. Политическата доктрина е тясна за консерватизма: той е повече от това, той е „живият живот“. Консерватизмът може да бъде политика, но в никакъв случай само политика. Идеологията предполага ценности, но оразмерени и подредени, така че вкупом да обуславят система.
Вкарайте човека в някоя система и той спира да бъде човек – става гайка. Или пергел.
Затова консерватизмът няма нищо общо със системите. Той е прекалено жив, за да бъде систематичен. Консерваторът може да ходи с кецове или с официални обувки. Първото нещо, което прави, след като изтрезнее, е да отиде на Църква. А как да бъдеш човек, когато си в система?
Консерватизмът е нюх. Усещане за живот. Аромат и интуиция. Вибрация и пулс. Много, много вяра. Разум само по изключение. И в никакъв случай консерватизмът не е абзац от четиво по политически науки. Не е учебникарска тематика. Не може да синтезираш консерватизма и да го „побереш“ в разстоянието между две корици.
Консерваторът е разумен, само когато спи. Консерваторът е рационален отзад-напред. Консерваторът живее „наопаки“ в тоя свят.
Но консерватизмът, оказва се, е и болестно състояние. Доколкото е въпрос на цвят и партийна книжа, толкова и на съдържание на медицински картон. Оказва се, както се уверявам в трудовете на някои психоаналитици, феноменолози и екзистенциални психолози, че някои от базисните интимности на консерватора кореспондират с определени индикации на разколебана психическа кондиция.
С една дума, консерваторите сме леко болни. Но как точно болни?
Случва се така че консерваторът е най-вече депресант, понякога и шизофреник, но във всички случаи има по някоя и друга невроза, която си носи във вътрешния джоб на сакото.
Има ли консерватор, който да не оценява достойнствата на миналото пред несполуките на настоящето, съчетани с песимизъм относно бъдещето?
Субектът, който живее в миналото, обаче, пише Виктор-Емил фон Габзател, страда от депресия. Последното е свързано, според Виткор Е. Франкл, с остро чувство на вина и греховност. Колкото по-интензивни са тези чувства, толкова повече пациентът се отдалечава от обикновената депресия и отива в графата „шизофреник“.
„Ние помним онази ябълка. Проклета Ева!“
Депресантът, смята Ервин В. Щраус, не може да се радва интензивно на хубавите неща в живота, нито да съпреживява тъжните в него. Последното кореспондира обаче с пасивната невротичност, която, според Алфред Адлер, значи практическа оперираност от емоционална спонтанност. Това са емоционално бедни хора, пише Виктор-Емил Фон Габзател, които усърдно избягват близостта и чувствеността. Според К. Г. Юнг, лицето на този пациент е маска, зад която се крие, макар и недотам успешно, чувството за собствената му самодостатъчност и резервираност спрямо другите.
„Обичам те, бе! Всеки Божи ден от 16:10 до 16:30! Само в тези цели двадесет минути не ми пречи да обичам и себе си!“
Има ли консерватор, който да вярва в човека?
Този тип хора, съчетаващи депресията с неврозата, полагат съдбата си в център, който стои извън тях. Обстоятелствата или съдбата. Ловци на извинения, категоризира Виктор Е. Франкл. Ориентирът за живота им не е тукашен, той е отвъд тях, обикновено, с трансцедентален характер. Носят се по инерцията и наблюдават встрани. Рядко съучастват в заобикалящите ги неща. Стъпват с поглед по небето по-често, отколкото на земята. Отнасят се с недоверчивост, която прераства в омерзение към другия. Обичат фанатично смътни силуети, увехнали каузи, докато пренебрегват живите хора около себе си.
„Съдба?! Ние Го наричаме Бог!“
Има ли консерватор, който да няма съображения спрямо света, в който живее, и когато му се налага да контактува с него, да не го прави резервирано?
Светът, в който пациентът пребивава, пише В.Е. Фон Гебзател, е „контрасвят“. Изпълнен е с противни потенции, а именно мръсотия, отрова, тление, разруха и разложение. Като такъв, този тип човек прекарва голяма част от времето си в отчаяна борба да се защити от този антисвят, съчетавайки собственото си безсилие спрямо другите с чувството си за грандомания. Издига стени и копае ровове около себе си. Живее настръхнал от шума на чуждите стъпки. Пациентът става „натрапчив невротик“, а оттам се формира и неговото отношение на „ужас, боязън, погнуса и отвращение“ към околността. Този човек, пише Е. В. Щраус, се отвращава от всички възможни предмети и отношения – мръсотия, сексуалност, хранене, а светът става „лекпав“.
„Естествено, че мога да ям с твоите прибори. След това ще си оближем мишниците и ще си разменим пъпен мъх, а само след секунди ще припаднем от пълзящата зараза!“
Има ли консерватор, който да не обича собствените си заблуди и да не предпочита подредения свят пред суматохата?
Уви, за натрапчивата невроза, пише Франкл, е характерна „недостатъчност на чувството за очевидност“. Пациентът крайно трудно понася неизвестността и затова иска да знае, прави и може всичко на „сто процента точно“. Гинещ пред необятния свят, пациентът си създава негови „обвивки“, които да го правят разбираем. Според същия, този тип човек влага по-голяма прецизност в написването и пускането на писмо, отколкото в подбора си на булка. Инвестиция на много енергия и внимание в детайли, докато основните неща биват подминавани с лекота.
„Няма нужда от излишни емоции.. Много е просто. Когато умреш, отиваш или в Рая или в Ада. Това е. Чистилището е католическа измишльотина.“
Лечението?
Виткор Е. Франкл създава изключително проста формула за лекуване на неврози и депресии. Нарича го „оптимизъм на миналото“. За целта трябвало просто да изживяваме настоящето „активно, любящо и търпеливо“.
„Ъ?“
…
Банските? Хавлията? Крем с фактор 50+?
Не. Когато един консерватор отива на море, първото нещо, което слага в сака си, са три-четвъртите си чорапи. Кой ходи на море с три-четвърти чорапи?
Този, който не стяга багаж и не понечва да излезе от сянката на собствения си дом, без да е нарамил и миналото, и скрупулите, и заблудите си. Консерваторът има нужда от тях. Има нужда от своите три-четвърти чорапи. Както става ясно от впечатленията и на някои психоаналитици, може би има нужда и от хапчета.
Но в „болен“ свят здрави хора няма. Това е едно от много предимства на консервативния човек пред либерала: знае себе си, какво може, какво не може и защо киха. Всички хора са невежи и болни, но само консерваторът го осъзнава. Нека е демоде и социално настинал. Консерваторът си знае медицинския картон и не оставя носа си без кърпичка.
В света на гайките, пергелите и топлото слънце на демокрацията, ако видите човек на плажа с впит „тежък“ поглед във вълните, обул три-четвъртите си чорапи, то той най-вероятно или е пациент, или е консерватор, или е и двете.
Моля, втурнете се бързо към него. Започнете ободряващ разговор. Първо, похвалете чорапите му. Второ, кажете нещо от сорта на „Светът е само началото“.
„Не знам нищо за света. Апчих. Освен това, че земята е плоска. Апчих”.
Отдъхнете си. Спокойно може да се отдалечите. Мимоходом, помолете плацикащите се наблизо баба и внуче да излязат за малко от морето.
Винаги има баба и внуче. Понеже няма друга логика един консерватор да стои настръхнал на брега и да не смее да влезе в морето, преди другите да са излезли.
