fbpx

Поетът и духът на времето

Време за четене: 5 мин.

Името на Никола Вапцаров е добре познато на българите от всички възрасти – все пак творчеството, а и животът му се изучават в училище. Но изучаването им, за жалост, е твърде избирателно. От делото на безспорно талантливия банскалия се пропускат твърде любопитни моменти, изясняващи личността му и контекста, в който е творил – а от там и поезията му.

Осъден на смърт и разсрелян на 23 юли 1942 г. заедно с други важни лидери на Българската комунистическа партия, сред които виждаме имена като Антон Иванов и Петър Богданов[1], Вапцаров понася последствията от активната си – да се чете „агресивна и кървава” – дейност в партията, проводник на влияние от СССР.

Биографичните справки за Никола Вапцаров често са твърде охотни относно какво ли не – от личните връзки на баща му и революционер от ВМОРО Йонко с царското семейство, до годините му в Морското машинно училище във Варна и осъждането му по Закона за защита на държавата. Неудобен момент обаче е участието му в така наречената „Соболева акция” – когато поета, в качеството си на член на БКП – практически клон на КПСС се връща към родният си град Банско за да пропагандира и събира подписи в полза на идеята за военен съюз на Царството със СССР. Годината е 1940, месецът – ноември.[2] В този момент от историята пактът между нацисткият диктатор Адолф Хитлер и съветския му колега Йосиф Сталин все още не е нарушен и двете социалистически военни машини туко-що са си поделили Полша. Призивите на Вапцаров за сключване на съюз между България и Съветският съюз са в контекста на горните събития и партньорството между националсоциалистите и болшевиките.

Лозунгите на БКП и РМС от онзи период изглеждат скандални на неинформирания за историческите събития читател. Българската комунистическа партия не се свени да заяви пред българския народ нареденото от Москва, именно че желанието им е зa: „[Искаме] съюз с героична и социално-прогресивна Германия!“, а за да няма недоразбрали симпатиите им, комунистите гласно заявяват:

„Да живеят другарят Сталин и другарят Хитлер, вождовете на съветската и немската работническа класа.“

В този период функционерът на БКП Никола Вапцаров пише едно от най-знаковите си и известни стихотворения – „Селска хроника”. Там могат да бъдат видени отчетливо не просто творческите способности на поета, но и неговите съкровени усещания и политически предпочитания:

„А и в писанието

писано е божем:

„Глас народен – глас божи.“

[…]

Та казвам аз,

понеже няма

олио

и хлябът е

от мъката по-чер,

един е лозунга:

Терора долу!

Съюз със СССР!”[3]

Дали Вапцаров не познава Евангелието или спекулира свободно от днешна гледна точка е трудно да се каже. При всяко положение за християните е ясно – гласът народен не е глас Божи, никога не е бил. Напротив – верните на Бог винаги през всяка една епоха и във всяко едно земно царство винаги са се движели срещу тълпата, а не в нея. Гласът народен осъди нашия Господ Иисус Христос.[4] Гласът Божи даде опрощение за всички човеци.[5]

Времето на първата половина на ХХ век е твърде наситен с емоции и нюанси. „Духът на времето” („Zeitgeist” по немският философ Хегел) е нетърпелив, изпълнен с надежди, очавания, но и омраза. На запаления чрез искрата на Октомврийската революция в сърцата на мнозина (включително видни интелектуалци) из целият свят футуристичен и прогресивен марксизъм, се противопоставя „духът” на реакцията – национализъм, религиозност и капитализъм. Често независими едни от други, друг път преплитащи се, тези три и без друго основни опонента на марксистката доктрина имат своите представители – ярки индивидуалности, които обаче поради условията на политическата конюнктура след 9 септември 1944 г. не могат да бъдат употребени като символи, не са „идеологически удобни”, и логично са почти забравени в народната памет.

Един от представителите на този характерен и самобитен „дух на времето” в Царство България казва за себе си:

„Душата ми копней за тишина, сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме Горда Стара планина и сгушения в нея манастир.”

В същия този манастир, по стечение на обстоятелствата и като изгнаник пред новата тоталитарна власт е погребан и в последствие – името му е Светозар Димитров, известен с творческия си псевдоним Змей Горянин.[6]

Роден в Русе през 1905 година, счетоводител по професия. Съратник и приятел с друг голям български творец – Елин Пелин. Публикува в множество издания: „Светли зари“, „Ученическа мисъл“, „Изгрев”, „Хиперион“, „Българска мисъл“, „Литературен глас“, „Светлоструй“, „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и много други. Превежда от руски и френски език.

През 1942 година за кратко е цензор в Дирекцията по печата, поради което е осъден на затвор от Народния съд. Счита себе си за невинен, като заявява публично:

„Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт.”

Обявен от бившите съюзници на Хитлер за фашист, книгите на Змей Горянин са иззети от библиотеките и читалищата.[8] По този начин един талантлив творец остава забравен за половин век.

Стиховете на Змей Горянин обаче ни показват не фашист, не и комунист. Нито песимист, изживяващ се за жертва на обстоятелствата. Иронично, не ни показват също и политически активист, а напротив – смирен и обърнат преди всичко към вътрешния си свят християнин. Също и човек – предвид и биографията му, който не се гнуси от труда и се стреми към семплия начин на живот.  В стихотворението му „На нивата” четем:

„Ще стана раничко в зори,

ще се прекръстя и помоля,

и моят дух ще се смири:

– да бъде Божията воля!

На къра ще изляза, там

ще найда Божията нива

и житните зърна ще ям

и от росата ще отпивам.

И може би ще ме съзре

Христос, край него като мина.

И всичко той ще разбере!

И ще ме викне, като Рут

глава на неговия скут

да сложа и да си почина.

Змей Горянин, из „Майчина вяра“

В „духът на времето” на Змей Горянин – Царска България стихосбирката „Моторни песни” на Никола Вапцаров излиза свободно, без проблем се печатат и разпространяват и стихотворенията му.

Комунистическият деец Вапцаров е осъден поради нещо, за което ще бъде осъден във всяка една държава на света – включително СССР, включително и да речем САЩ днес. Присъдата е за държавна измяна и за въоръжени насилствени действия срещу мирното население и властта. С една дума – тероризъм.

Змей Горянин е осъден за слово, за „неправилни” според някого убеждения. „Духът на времето” от ранната Народна република е смазващ за инакомислещите. Стихове, различни от утвърденото от конюнктурата трудно могат да видят бял свят. Писател и поет стават професии на заплата, част от държавния пропаганден апарат.


[1]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%92%D0%B0%D0%BF%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2

[2]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B0_%D0%B0%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F

[3]http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=17&WorkID=169&Level=1

[4]От Матея Свето Евангелие 27:21-40

[5]От Лука Свето Евангелие 23:34

[6]http://www.pravoslavieto.com/history/20/1904_zmej_gorjanin/1904_zmej_gorjanin.htm#майчината

[7]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%BC%D0%B5%D0%B9_%D0%93%D0%BE%D1%80%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D0%BD

[8] http://www.slov

Споделете чрез

Предишен

Следващ