НОВО

Крясъците не са решение

Има хора алармисти, има и спокойни хора. Алармизмът се превръща в проблем, когато идва от институциите, особено от наднационални институции, като тези на Европейския съюз. Превръща се в особено голям проблем, когато е в комбинация със сложни за решаване казуси като...

2020 г. – усеща се като 1988 г.

Забраната на хазарта, която е толкова желана от шумни морални стожери, не би била прецедент по българските географски ширини Вече е 2020 г, но се усеща като 1988 г. Или която и да е друга година, която предшества демократичните промени през 1989 г. Малцина от...

Срещата в Берлин за Либия – резултатът остава неясен и само намек

Само по себе си провеждането на изминалата конференция в Берлин, касаеща бъдещето на Либия, бе положително като действие. Най-малкото, което този форум успя да направи, е да събере на едно място иначе широкия кръг от държави и съюзи, които имат отношения спрямо...

Поредният спектакъл “Вот на недоверие”

Ще мине ли поредният вот на недоверие към правителството? Не, не това е правилният въпрос. Правилният въпрос е има ли основание да бъде искан. А още по-правилният е: какво ще стане, ако мине? Очевидно вотът няма да мине, поне според мнението на онези наблюдатели и...

Няколко икономически урока от водната криза в Перник

Няколко базови икономически урока от водната криза в Перник. И системните проблеми и решения. Първо. Държавата и общините НЕ са добри стопани. Защото дори те да изземат юздите на целия стопански живот (ако водоснабдяването или топлината са “публично” благо, то какво...

Завръщането на плановата икономика

В последните години е модерно политици да се самоопределят като “десни”, без да имат абсолютно никаква престава какво означава това, в политически и икономически аспект. Падането на комунистическия строй и преминаването на България от планова към пазарна икономика...

Расизъм тук, расизъм там

Все още има много хора, които отчаяно са се вкопчили в илюзията, че политическата коректност е просто проява на добро възпитание. Световните новини от последните дни предлагат ново остро опровержение на тази трагикомична дефиниция. Фактите от реалността на терен...

Имам 99 ВиК проблема и София не е един от тях

Да създадеш ВиК холдинг, който да управлява всички държавни дружества в сектора под една шапка е същото като да събереш десетки и стотици хазартно зависими хора и да ги обединиш в управата на едно казино. Да предоставиш на този холдинг средства от държавния бюджет в...

Тази мистериозна Зелена сделка

След като екологичното острие на ВМРО (бивше митническо острие на Царя) Ревизоро, спешно прекръстен от народния гений на Язовиро, пое Министерството на околното среда, нашият най-зелен евродепутат Радан Кънев, заливайки междувременно фейсбук с възторг по адрес на...

Нов президент от Демократическата партия може да нанесе непоправими щети на космонавтиката на САЩ

„Ние избираме да отидем на Луната! Ние избираме да отидем на Луната през това десетилетие и да направим други неща. Не защото са лесни, а защото са трудни“ - с тази вдъхновяваща реч, произнесена в Университета Райс в Хюстън през 1962 година, президентът на САЩ Джон...

Поглед към 10-ти ноември от човек на Прехода

Време за четене: 8 мин.

На 10-ти ноември 2019 година ще отбележим точно три десетилетия от началото на поредица от събития, които маркират края на комунистическия режим в България и началото на прехода към демокрация и пазарна икономика.

Изминало е достатъчно дълго време – 30 години са сериозен период, за да направим равносметка какво се е променило, какво е постигнато и в какво преходът се е провалил. Същевременно много от нещата, които ще се кажат, ще са абсолютно същите, каквито сме слушали нееднократно по време на предишни равносметки. Някои хора ще гледат на изминалите събития през призмата на носталгията и тъгата по изгубеното време – техните изказвания непременно ще си приличат по това, че според тях може животът да не е бил цветущ, но все пак ще кажат, че е имало безплатно образование и здравеопазване, а хлябът е бил 15 стотинки и кренвиршите били направени от месо. Други ще опонират и ще отвърнат, че здравеопазването е било некачествено, ще напомнят за недоимъка на животоспасяващи лекарства, за недостига на елементарни битови стоки, за опашките за банани и портокали по Нова година, за дългогодишното чакане за апартамент и кола. Все още в България се срещат истински дисиденти, които са усетили комунизма като непоносимо страдание и помнят затворите, Белене и репресивния апарат на Държавна сигурност. Как ще оценят прехода представителите на всичките тези групи? Ако носталгиците са си представяли, че „благата“ на социализма, т.е. безплатното здравеопазване, ежегодната почивка на море и „усещането“ за сигурност ще останат и занапред, но вече на фона на изобилие от западни стоки, те непременно ще заключат, че преходът ни е провал. Много хора с антикомунистически възгледи също биха намерили повод да не са доволни – те биха казали, че много неща не са свършени както трябва, например няма лустрация. И така, какво представлява преходът, кога е започнал, приключил ли е изобщо? Ще се чуе цял спектър от мнения по тези въпроси: че преходът е успешен, неуспешен, лош, недовършен, дирижиран от комунистическата партия и поради това нескопосан, провален от десните партии и т.н. и т.н. и т.н. Всичко това ще се изприказва отново и отново до втръсване.

Какво е различното днес?

Едно явление става все по-отчетливо, докато годините се изтъркулват една след друга и то е, че по въпроса за комунизма и прехода ще се изказват все повече експерти, политици, анализатори и въобще граждани, които нямат преки спомени за комунистическия период. Днешните работещи на възраст между 30 и 35 години, ако не се интересуват активно от темата, са си създали мнение на базата на това, което са чули и подочули от мама, татко, баба, дядо, семейни приятели и учители. Аз съм роден през 1986-та година и когато съдбовната 1989-та настъпила, съм бил още съвсем в началото на съзнателния си живот. Аз помня само, че тогава имаше магазини с табели „НарМаг“, а по времето на зимните празници родителите ми ме водеха при Дядо Мраз и това продължи до мига, в който ми бе оповестено, че вече няма да се казва така, а Дядо Коледа. Днес продължавам да се шегувам, че българският Дядо Коледа носи всички недостатъци на българския преход – сполучиха да го преименуват, но по руски образец продължава да броди заедно със Снежанка (Снегурочка). Тъй, отплеснах се от темата, освен че помня НарМаг-овете и Дядо Мраз, помня също така как в началото на 90-те, когато разформироваха ТКЗС-тата, един ден ме заведоха да видя какво представлява едно ТКЗС и се разходих сред общия обор с многото крави. Толкоз! Други на моята възраст не са видели и това. Обърнете внимание, че младежите, които през 2019-та навършват пълнолетие, са се родили през 2001-ва година – т.е. след управлението на Иван Костов, по времето на което са извършени огромна част от реформите на прехода. Тоест вече в България живеят хора, които са с право на глас и за които правителството на Костов е част от далечното минало.

Това не е задължително да е недостатък. В отсъствието на преки спомени за дадени събития, отсъства и един от най-съществените фактори, които правят възгледите ни пристрастни. Аз нито съм се редил на опашка за банани по Нова година, нито съм бил принуждаван да ходя на бригада. За Бога, даже никога не съм бил чавдарче и нямам синя връзка! Но това означава, че не изпадам в умиление по „онези времена“ и просто разглеждам всичко от дистанция, недоумявайки как изобщо е имало такъв режим и как хората са го търпели. Явно са го търпели и някои дори са го харесвали. Защо обаче, това ми е непонятно. Вярно е, че съм се родил твърде късно и не съм могъл да опитам от манджата. До мен е достигнала само па́рата, а нейният аромат не ми се нрави. На лошо мирише, на застой … на един режим, който винаги е обречен да се срутва и да търпи крах, където и да е по света.

Според мен, ако има някакъв провал на прехода, той е по-скоро ценностен.

Не беше направено необходимото, за да може предходният политически режим да се изучава обективно в учебните заведения – но обективното изучаване е възможно само ако вярваме, че има обективни ценности, които са приложими във всяка една област от живота ни. Обективните ценности предполагат, че има обективно добро и обективно зло. И ако вярваме, че да те пребият в мазето на „Московска 5“ заради шега по адрес на Тодор Живков е обективно зло, то тогава нашата оценка за комунистическия режим би следвало да е еднозначна. А именно: независимо дали хлябът е бил 15 стотинки, независимо дали всички са имали възможността да почиват на море всяка година, злото си е зло, репресиите са били жестоки и следователно говорим за един режим, който е престъпен. Но уви, след 10-ти ноември нашето общество се люшна по люлката на релативизма, на схващането, че когато говорим за ценности, всички изказани мнения са еднакво стойностни. За моралните релативисти няма значение от коя страна на съюза „но“ в едно изречение стои дадено твърдение. Само че тук не спорим дали рибата е цаца или цацата е риба. А дали заради ежегодните почивки на морето, безплатното образование, хляба за 20 стотинки и кренвиршите от месо си е струвало да има Държавна сигурност, Белене, задължителни бригади и манифестации, да ти определят кое облекло е подходящо и кое не, дори да ти казват каква да ти е прическата и дали можеш да имаш брада или не!

Смятам, че провалът на прехода в ценностно отношение и прегръщането на западния релативизъм вместо на обективния морал за добро и зло, основан на християнската култура, се простира по-далече, отколкото можете да предположите. Ако своевременно и без колебание бяхме осъдили комунистическия режим като престъпен, много неща днес щяха да са различни. Като например това, че комунистическата партия щеше да е забранена, лустрацията отдавна щеше да е извършена и лица, свързани с тоталитарния режим, нямаше да участват пряко във властта. Съответно нямаше да има толкова икономически сътресения и стандартът ни щеше да е по-висок.

Но нещата са такива, каквито са. Независимо от очевидните пропуски през последните 30 години, общата ми оценка за прехода е по-скоро положителна. И тук вече мога да я карам по спомени – защото тези от 90-те години са пресни в главата ми. И аз, както и много други познати  на моята възраст, помним Виденовата зима, помним банковите фалити, помним, че имаше реален недостиг на хранителни продукти и да, съществуваше реален глад. Забележително е, че две десетилетия по-късно тези времена са в историята – а тогава нямаше никакви гаранции, че може да изплуваме обратно. В България бяха извършени реални реформи, страната ни пое твърд курс към ЕС и НАТО, а икономиката започна да бележи ръст. Безспорно мога да заявя, че имам усещането, че светът пред мен е открит, че притежавам необятни възможности да се развивам и да реализирам потенциала си. При това мога да го правя тук, в България. Не е необходимо да търся щастие в странство. Факт е, че през 90-те години възможностите за приличен живот у нас бяха ограничени и ако човек искаше да изхранва семейството си без да се лишава от елементарни човешки удобства, често пъти се налагаше да става гурбетчия. А днес все повече хора избират да се развиват в България или, ако са били в чужбина, се завръщат у нас, за да работят. Сигурен признак, че стандартът в дадена държава става висок е ако повече хора отиват в чужбина за отдих, отколкото за да се трудят. В хода на българския преход това стана реалност – днес мнозина избират да прекарват лятната си отпуска зад граница, а не у нас.

За да не звуча прекалено оптимистично, не бих казал, че у нас има само позитиви.

Например като човек, който се занимава активно с научна дейност, забелязвам, че все още интелектуалният труд не се цени достатъчно, все още трябва да се работи по въпроса за добро и достойно заплащане на научните работници, освен това някои от най-важните изследователски бази (напр. НАО „Рожен“) имат нужда от сериозно финансиране за извършването на неотложни ремонти. Проблеми има. Дали ще намерим ефективно решение за тях, зависи от самите нас. Никой друг не ни кове съдбата, сами решаваме и определяме кои ще са приоритетите ни. Не споделям обаче възгледите на крайните песимисти, които продължават да недоволстват, че България е зле, че нещата вървят главоломно надолу, че никога няма да се „оправим“ и че няма кой да ни „оправи“. Тези хора като че ли използват прехода по-скоро като оправдание за собствените си неудачи. В крайна сметка, когато нещо не ни върви, винаги сме склонни да потърсим вината във външен фактор, отколкото в себе си – а преходът е чудесно извинение за това. Лично аз смятам, че ще направим услуга на обществото и (чисто морално погледнато) би било хубаво, ако ясно и категорично пресичаме необоснованото ломотене на тези мрънкачи, които постоянно недоволстват колко им е тежък животът и колко им е зле, без реално да има признаци, че наистина преминават през сериозни проблеми. Нека насочим усилията си към истинските каузи и нуждите на реално бедстващите ни сънародници.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!