Част VI – Политическият слой на консерватизма и либерализма

Време за четене: 10 мин.

Част VI от монументалния труд на Лъчезар Томов за консерватизма, либертарианството, либерализма и сложните системи (от десет части)
Предговор
Част I
Част II
Част III
Част IV
Част V

 

Политическият слой на консерватизма и либерализма – иманентно и променливо

Началото на либерализма в древна Елада

Началото на либерализма и на демокрацията са дълбоко свързани помежду си – и двете са плод на осъзналия се рационален ум. Приемането на управлението като единствено проекция на волята на индивида е основна либерална ценност, директно следваща от методологическия редукционизъм – обществата не са нищо повече от съвкупности от индивиди, а не сложни системи, подложени на еволюция по същия начин, по който и живите организми. Разбира се, в първото хилядолетие пр. Хр. нито еволюцията е била позната концепция, нито сложните системи, въпреки, че етимологията на „система“ е гръцка и означава единство, цялост и въпреки изказаното от Евклид твърдение: „цялото е повече от сумата на частите[i] или разбирането на Аристотел за обществото като обединение на хора с обща цел – тяхното добруване (всяка система трябва да има цел). Това е времето на рационалния човек, както Аристотел обявява[ii][1], времето на създаването на основите на философията и математиката, тържеството на формалността и строгостта на разсъжденията, на логиката и дедукцията. Властта логично идва от народа (демоса), не от боговете или силата на Традицията. Разумните индивиди притежават власт над себе си, следователно властта на обществото, което е тяхно множество, е тяхна. Демокрацията в Атина е определена само за свободните, пълнолетни мъже, които са завършили военното си обучение[iii], по презумпция, че те ще са достатъчно независими в решенията си. Всеки гражданин на полиса има равни права с тези на останалите. Всеки гражданин има право да говори на общото събрание свободно и да взима участие в решенията, които определят множество аспекти на живота в града – както законодателни решения, така и изпълнителни (икономика, външна политика). Практиката на Атинската демокрация обаче показва, че правите линии, начертани от разума остават само част от света на идеите, но не и на реалността. Критици на демокрацията като Тукидид посочват, че не само че общите събрания биват доминирани от малко на брой хора (до 100) от елита – богати, влиятелни и добри оратори, но и че демосът бива лесно контролиран от демагози, падайки под властта на емоциите, предизвикани от добрата риторика, или поради липсата на необходимите знания, за да взимат съзнателни решения по специфични въпроси[iv]. Може би най-прочутото грешно решение, взето от Атинския народ е екзекуцията на шест генерала, които всъщност спечелват битката при Аргинуса през 406 пр. Хр.[v] Грешките на демоса са представени от историята за делото срещу Сократ, завършило с неговото решение да изпие чашата с отрова (Фиг. 13) Абстрактното теоретично творение на разума – рационалният човек, се сблъсква с реалността. Отговорът на този сблъсък от страна най-влиятелния философ Платон, е първата утопия, описана в неговото най-важно писание –  „Републиката“.  В нея са засегнати много аспекти на държавното управление и на това що е справедливост, като особено важни са две – теория на формите и държавния кораб. Първото е венецът на абстрактното мислене, а второто една от двете либерални философии на управлението.

Фигура 13. Делото срещу Сократ за обида срещу боговете и развращаване на Атинската младеж, рисунка Жак-Луи Давид

 

Теория на формите казва, че нефизическите, абстрактни форми и идеи (като правите линии и квадратите) представят най-точно реалността, а не сетивата. Те са вечни, непроменливи и независими от отделните обекти, които притежават някои от свойствата им. Всяка форма е чиста, защото представя точно едно свойство – тя е проста, истинна и красива, докато материалните обекти са нечисти, защото включват множество свойства – те са сложни, с много свойства (форма, цвят, мирис, тегло). Формите са архетипи – чисти и съвършени, за разлика от несъвършените материални тела – тържество на редукционизма в анализа и на свойството на мозъка да оптимизира моделите, които съхранява в паметта. Структурата на сложните системи, която предопределя тяхното поведение и кодира фазовите им преходи е част от този свят, но тя е и негов създател. Разумът е най-високото ниво на йерархия в най-сложната система във Вселената, в която във всеки слой текат процеси на отбор и фазови преходи, включително и съзнанието – пораждане на случайни мисли, които постепенно се изчистват и идва моментът на оригиналната идея. Съзнанието не е пълен господар на тялото, но няма съзнанието за това – рекурсивен недостиг на дълбочина. По същия начин разумният индивид не е пълен господар на съдбата си, но няма съзнанието за това. Това когнитивно отклонение се е оказало еволюционно предимство и е пример как естественият отбор интегрира устойчивите плодове на фазовите преходи. Тук, обаче то е доведено до крайност и стига до мистика – съществуват само моделите, обективните логически закономерности, а реалността на опитностите е само сянка на тях. Този начин на мислене е донякъде възприет в математиката и физиката – както Роджър Пенроуз пише в „Пътят на Реалността“ :

Обективните математически понятия трябва да бъдат разглеждани като безвремеви, те не са призовани към съществуване в момента, в който за пръв път бъдат схванати от човешкия умТе обаче са съществували потенциално още от зората на времето или по-скоро извън времето, което означава, че неизбежно биха разкрили онази форма, която възприемаме днес независимо от това кога и къде дадено възприемчиво зза тях същество би избрало да ги проучи[i]

Тази мека форма на мистика приема за дадено нещо, което е извън-опитно – моделите, които човешкият разум строи са плод на цялостното устройство на йерархичната биологическо-абстрактна система. Те са плод на начина, по който информацията е възприемана и обработвана, на езика, на който тя е кодирана, като тук под „език“ се разбира всяка система за комуникиране, не само съзнателният слой, където са мислите и думите. Реалността, за която строим модели, форми и идеи е тази, която сме еволюирали да разберем. Няма гаранция, че друго мислещо същество ще види същото нещо, дали изобщо ще има възприятия за „закон“, „последователност“, „модел“, дали ще намира ред в случайността. Разумът ни казва, че има обективни истини, има закони, които движат Вселената и това най-вероятно е така, но при липсата на общо възприятие за тях от гледна точка на наблюдателя ще е все едно това да не е вярно. Допускането, че има обективни истини и факти, само по себе си е необходимо за развитие на теориите – в науките, във философията, в политиките; въпросът е крайността до която изпускането на посредника – езика, води. Схващането за твърдите, чисти, абсолютни истини, съчетани с потвърждаващото отклонение води до нетърпимост към различните тези поради липсата на усет за възможността за интерпретация. Рационалната дискусия винаги трябва да води до крайно заключение, което е едно, защото е отражение на обективната истина; представата за балансиране на аргументи като претеглена сума според субективната преценка за тежестта им и възможността за стигане до различни изводи в зависимост от различните приоритети, убягва на платонически мислещите. Нещо повече – крайната мистика на Платон, според която истинската реалност са само законите, идеите, формите и моделите, а материалното е просто сянка на тях, води до подценяване на информацията от сетивата и оттам – на опитността, за сметка на построенията на рационалния ум, които се объркват с рационалните построения на ума.  Умът откъснат от сетивата, изпълва сам собствената си Вселена, на която се чувства пълновластен господар и създава стройни, елегантни и логически непротиворечиви, но крехки теории, които корабокрушират при сблъсъка им с изпитанията на Времето и произвола на Съдбата.

Държавният кораб е една такава теория, едната от двете основни творения на либералната мисъл. Първата е пряката демокрация на Атина, видяла доминацията на елитното малцинство и вредите на демагогията и популизма, съчетани с ниското образование на демоса и страстите на тълпата. Твърдението на Аристотел, че човекът е политическо животно[ii] и смятането на тези, които предпочитат частните дела пред общите за идиоти[iii] не променят ниския процент участие на гражданите в тях, нито разпределението от тип Парето, в което сто души имат почти цялото влияние. Реакцията на Платон на тези проблеми е в неговата творба „Държавата“ чрез използването на аналогия с кораб, чийто собственик е народът, който обаче си няма представа от мореплаване, а демагозите и политиците са конфликтни моряци, които знаят как да сложат платната, но не могат да управляват кораба. Само звездоброецът може да се ориентира за посоката и той е капитанът на кораба – един крал философ, който използва формата на доброто като вечен ориентир. Моряците се карат кой знае най-добре да плава и подкупват собствениците с храна и вино, като игнорират звездоброеца, въпреки, че само той може да навигира кораба, чрез своите познания. Тази метафора е аргумент за абсолютистко управление от един човек, също толкова крайно, колкото пряката демокрация и другата страна на либерализма. То е крайно както политически, така и икономически – отмяна на частната собственост, децата, жените и имуществото стават общи, политическото единство стига до крайност, като държавата се превръща в един организъм и става по-важна от отделния човек. Причината либерализмът да дава две толкова крайни и различни решения, от които произтичат както анархизма, така и тоталитарният комунизъм се крие в абстрактното мислене и редукционизмът, породили теория на формите и всички техни превъплъщения през вековете (споменати в предишни глави). Или всички хора са рационални, следователно властта произтича от индивидуалните им осъзнати воли, или те са неспособни на рационалност поради липсата на познания и трябва най-знаещите да притежават абсолютна власт над тях  – и нищо по средата. Либерализмът не знае умереност, защото е плод на същия процес, който декомпозира съществуващото в абсолютни, идеални форми – и така е от Антични времена.

Реакцията на Аристотел и еволюционният подход

Аристотел, който е ученик на Платон пише труд „Политиката“, в който реагира по-скоро консервативно (като за периода) на неговите крайни идеи. Той приема еволюционния подход – съществуващите различни форми на държавно управление са плод на дълго развитие и не трябва да се създават нови без да се опрем на опита:

„Нека помним, че не бива да отхвърляме мъдростта на времето: през хилядолетията, тези неща, ако са добри със сигурност не биха били непознати, тъй като почти всичко вече е било открито, въпреки, че в някои случаи откритията не са били систематизирани; в други случаи хората не използват знанието, което са натрупали”[1]

Самият Аристотел следва съвета си и прави анализ и класификация на 158 конституции на различни държави, на които прави анализ и говори за олигархии, демокрации и тирании. За него терминът конституция „политея“ означава не само писаният закон, но също институции, обичаи и образование по етика и морал за децата.  Конституцията е формата на съединението, това, което държи обществото стабилно и непроменливо във времето – аналог на структурата на мрежовите връзки в съвременната теория на сложните системи. Самата дефиниция на държава е като цялост, която съдържа много части, с общи функции и цели – като прототип на идеята за система, без динамичността. При Аристотел хората са с фиксирани качества – някои са родени да са роби, други да са господари, това са техните, естествени състояния. Това сродява неговата визия с тази на Платон и с теория на формите – управлението като форма, като нещо извън времето, като окончателно решение. Неговият подход е преходен между абстрактния и еволюционния, не само поради това, че се опира на опита на държавите преди Атина, но и на това, че препоръчва устройство на управление, което се основава на умереност, а не на крайности.  Либералната елинска мисъл поражда две противоположни идеи: управлението на бедните – пряката демокрация, и предложената от Платон абсолютна власт на образования диктатор и отхвърляне на частната собственост за благото на общото, придобило стойност само по себе си. Аристотел предлага за общества, които не са с напълно добродетелни граждани различно управление, базирано на многобройна средна класа, която e по природа по-независима и умерена в действията си и отхвърля идеята за споделена собственост на жени, деца и имущество. За него олигархията, пряката демокрация и тиранията са извратени форми на управление, обединени от това, че управлението се извършва единствено в полза на управляващия. Кралството от друга страна се различава от тиранията по това, че кралят се грижи за добруването на кралството си и е там по закон, а не е заграбил властта със сила. В тази ситуация дори абсолютната власт е правилна, ако е взета чрез избори или по наследство  – аргумент за ползата от традицията и естественото оформяне на държавата.

Политиката на Аристотел е първият отговор на двете форми на либералното управление, утопични по своя характер. Той е основан на традицията и опитът на поколението, но и на теорията, логиката и търсенето на идеални, непроменливи и опростени форми на управление, които да дадат крайно решение за проблемите на управлението и стабилност, разбирана като неизменчивост в състоянието на държавата. Това е сплав от консервативното и либералното, със зачатъци за разбиране на системите, естественото развитие и ролята на традицията в управлението. То заема по същество междинна позиция между либералното, намерило своето начало в Античността и консервативното, опряло се в Запада на Християнския прочит на същата тази Античност и на концепцията за грешния човек. Тя е диаметрално противоположна на Платоничната философска представа за човека като изначално добър и правещ злини единствено поради липсата на образование – представа, залегнала в либералната политическа философия и до ден-днешен.

 

Kъм Част VII – Християнската революция

 

Библиография:

[1] Авторски превод от предговора на превода на Политика на William Ellis

[i] Роджър Пенроуз, Пътят към реалността, Изток – Запад, 2017 стр. 47

[ii] Aristotle, Politics, Translated by William Elis, 1912 http://www.gutenberg.org/files/6762/6762-h/6762-h.htm  Retrieved at 29-08-2017

[iii] Walter C Parker, (v86 n5 p344 Jan 2005). “Teaching Against Idiocy”, Bloomington: Phi Delta Kappan. http://faculty.washington.edu/rsoder/EDUC305/305parkeridiocy.pdf

[1] Всъщност Аристотел твърди, че човекът е способен на рационална мисъл, а не, че е рационален през цялото време, което е филтрираното през когнитивни отклонения негово твърдение

[i] Euclid, Elements, Book I http://farside.ph.utexas.edu/Books/Euclid/Elements.pdf

[ii] Aristotle, Nicomachean Ethics I.3 http://oll.libertyfund.org/titles/aristotle-the-nicomachean-ethics

[iii] JA Rothchild, Introduction to Athenian Democracy of the Fifth and Fourth Centuries BCE. http://homepages.gac.edu/~arosenth/265/Athenian_Democracy.pdf

[iv]  J. Ober, “Thucydides’ Criticism of Democratic Knowledge, https://web.stanford.edu/group/dispersed_author/docs/ThucydidesCriticism.pdf  Retrieved at 27-08-2017

[v] M. Cartwright, Athenian Democracy. Ancient History Encyclopedia 13-10-2014. Retrieved from http://www.ancient.eu/Athenian_Democracy/

Лъчезар П. Томов, доктор, главен асистент в НБУ-София (департамент Информатика), работи в софтуерната индустрия от 2008-а г., участвува в проекти на ЦАУР (център за анализ и управление на рисковете) като математик и програмист

Share This