Това е реч на Ришард Легутко, произнесена след връчването на наградата на фондация “Едмънд Бърк” на Националната конференция на консерватизма във Вашингтон, окръг Колумбия, на 8 юли 2024 г.
Искам да благодаря на фондация “Бърк”, че ме удостои с наградата “Beaconsfield “. Много съм благодарен за тази прекрасна форма на признателност. Позволете ми също да кажа, че съм щастлив и горд, че съм част от това движение на хора, които не само са устояли на атаката на лудостта, но и са се превърнали в значителна сила.
Искам да се възползвам от възможността и да споделя с вас, както е редно в такива случаи, някои мисли по един по-общ проблем. Предстои ми да напусна Европейския парламент след петнадесет години парламентарна работа. Преди да се включа в европейската дейност, участвах в националната политика на няколко важни длъжности. Цялото това време не беше интелектуално безплодно, тъй като непосредственият опит в процеса на вземане на политически решения ми даде повече знания за функционирането на политиката, отколкото бих могъл да придобия от позицията на наблюдател. Темата, която избрах по този повод, е “Политиката на лъжата”.
Е, в политиката има лъжи, има и лъжи. “Не съм имал никакви сексуални отношения с тази жена” е един вид лъжа. От фактическа гледна точка твърдението е невярно, а неговата противоположност е вярна. Но има и друг вид лъжа. Позволете ми да направя много голям скок от Бил Клинтън до Йосиф Сталин. Едно от запомнящите се изказвания на последния беше: “Животът е станал по-добър, животът е станал по-щастлив”. Сталин го казва в началото на епохата на големия терор, при която стотици хиляди хора са екзекутирани, а милиони са съдени по фалшиви обвинения, измъчвани и изпращани в трудови лагери. Никой, буквално никой, не можеше да се чувства в безопасност, независимо колко високо е в комунистическата йерархия. И все пак съветските граждани повтаряха този лозунг и никой не знаеше колко хора вярват, че той е верен. Със сигурност броят на тези, които вярваха, не беше незначителен. Повече или по-малко, по същото време един съветски композитор написва песен, която се превръща в неофициален химн на Съветския съюз. Тя започваше с “Голяма е моята родина”, а след това строфата завършваше с “Не познавам друга страна, където човек да диша толкова свободно”. Отново всички съветски граждани пееха тази песен и много от тях вярваха в това, което пееха. Сред вярващите бяха и милиони комунисти по целия свят, включително доста голяма армия от съветофили.
Какви са характеристиките на този вид лъжа? От една страна, тя е толкова чудовищна, че ви оставя безмълвни, срива ви на колене и ви разтърсва. Първата ви реакция би била двупосочна: първо, няма как някой със здрав разум да повярва в това, а после, човекът, който го казва, трябва да страда от сериозен интелектуален и морален недостатък, тъй като не е в състояние да прави разлика между добро и зло. И все пак може да се види, че хиляди, понякога милиони хора – добри хора – приемат такива лъжи. Защо го правят? Защото естеството на тези лъжи е системно: щом сте част от системата, приемате нейната логика; щом приемете логиката, приемате и последствията. Давам пример: който приема определена версия на европейската история, няма проблеми да се съгласи с тезата, че революцията от 1789 г. във Франция е велик триумф на свободата. За съжаление историята на човечеството е пълна с подобни случаи.
Не съм първият човек, който вижда в лъжата гръбнака на тоталитарната система. Преди няколко десетилетия Лешек Колаковски написа есе точно по този въпрос, а съвсем наскоро Род Дреер публикува превъзходна книга, в която разказва какво можем да научим от онези, които са отказали да живеят с лъжата по време на тоталитарния режим.
Колко страшна е лъжата днес?
Някои биха казали, че предвид днешния дух на критика, плуралистичните медии и необуздания скептицизъм, системната лъжа е невъзможна. Да, хората могат да лъжат и лъжат за това, което са направили или не са направили, но няма как човек да заблуди масите от хора и големите институции. Странното обаче е, че това е възможно, а системната лъжа е толкова дълбоко вкоренена в обществото ни, колкото никога досега.
Най-добрият скорошен пример е моята страна, Полша. След като беше жестоко атакувана по време на управлението на консервативното правителство по скалъпени обвинения, тя се превърна в мишена за институциите на ЕС, които започнаха наказателна акция срещу нея за това, което нарекоха “нарушаване на принципите на правовата държава”.
След парламентарните избори правителството попадна в ръцете на ляво-либералната коалиция и познайте какво? Почти за една нощ Полша заприлича на бананова република. Това не означава, че оттогава насам законът е бил просто обтекаем или някак несправедливо прилаган. Не; законът беше нарушен – законовите разпоредби и конституцията – или изнасилен, ако искате по-категорична дума, и всичко това, за да се заличи всяко легитимно присъствие на консервативната партия в публичното пространство.
Това само по себе си не би било шокиращо, ако не беше общото одобрение на тези политики. Одобрението беше почти всеобщо. ЕС открито похвали новото правителство и отмени наказателните процедури. Други международни институции публикуваха похвални или в най-добрия случай изчакващи изявления, а западноевропейските и американските политици не скриха задоволството си. Нека добавя, че посланикът на САЩ в Полша, една доста подла фигура, от самото начало подкрепяше ляволибералните партии срещу консервативното правителство.
Но това не е всичко. Всички тези безброй институции и безброй медии не само подкрепят премахването на всички законови ограничения за справяне с политическата опозиция, но и наричат това “възстановяване на върховенството на закона”. Възстановяване на върховенството на закона чрез превръщането на една държава в бананова република – ако това не е системна лъжа, не знам какво е.
Очевидният въпрос е: защо да лъжем за Полша? Или за националния консерватизъм, в този смисъл?
Отговорът е за съжаление прост. От известно време насам живеем в свят на лъжата или, по-точно казано, живеем в свят, който е създал лъжлив език, а ние сме станали безразлични към неговата лъжливост или не я осъзнаваме. Факт е, че повечето думи, чрез които тълкуваме днешния свят, оценяваме го и изразяваме желанията си, означават обратното на това, което всъщност означават: демокрация, плурализъм, свобода, разнообразие, толерантност, диалог и т.н. Днешната им употреба все повече прилича на практиката на “двусмислието”, която Джордж Оруел описва в книгите си: войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила.
В днешния дискурс демокрацията не е система, в която избирателите избират своите представители в съответствие с установените и справедливи правила, а вместо това е управление на партиите, които по дефиниция се считат за имащи право да управляват независимо от изборните резултати.
Управлението на консервативните партии, които – отново по дефиниция – нямат право да управляват, се нарича автокрация. Така че не е важно какво прави правителството, а по-скоро коя партия съставлява правителството. Същественото е да не забравяме днешното разделение между демократични и популистки партии. Моля, обърнете внимание на кариерата на прилагателното “популистки” като дума за осъждане, отново придобиваща значение, което няма нищо общо с първоначалното. То означава да имаш възгледи, които са неприемливи за партиите, които имат право да управляват, независимо колко разумни и легитимирани от демократична гледна точка са тези възгледи. Каквото правят демократичните партии, по дефиниция е демократично; каквото прави популистката партия, по дефиниция е недемократично. Ако демократичната партия затвори популистката партия в санитарния кордон или я преследва, или ако преследва популистки политик, тя става още по-демократична. Ако популистката партия упражнява властта, дадена ѝ от избирателите, тя е автократична.
Всъщност не споря с думите. Тази логика обяснява факта, че 30-50% от населението на Европа (в зависимост от страната) нямат реално представителство в нито една от европейските институции (а ако имат, то техните представители са зад санитарния кордон) и нямат думата за нищо, което се случва в тези институции. Това открито и недвусмислено се нарича триумф на демокрацията. Доколкото ми е известно, нито Freedom House, нито други подобни организации някога са вдигали шум по този въпрос. Да, от време на време някой пуска евфемистичен термин – “демократичен дефицит” – но това няма никакво значение.
Същата логика важи и за понятието “плурализъм”. Плурализъм не означава ситуация, в която има множество мнения и широк спектър от медии. За да има плурализъм, трябва да са изпълнени две условия: първо, всички партии и всички хора да имат повече или по-малко еднакви “правилни” възгледи, и второ, всички да се обявяват в подкрепа на плурализма. В Европейския парламент около 70 % от депутатите имат повече или по-малко еднакви възгледи, а останалите 30 % са популисти, ipso facto антиплуралисти. Логичното заключение е, че в момента, в който 100% от депутатите имат повече или по-малко еднакви правилни възгледи, Европейският парламент ще постигне пълен и съвършен плурализъм.
Човек би могъл да разшифрова действителното значение на всички думи, които споменах, а и на други. Помислете за “разнообразие”: всеки в тази зала знае, че всички органи, отговарящи за разнообразието в университетите, корпорациите или правителствата, всъщност отговарят за налагането на хомогенност. Или помислете за “диалог”: повечето от нас са забелязали, че когато хората използват думата “диалог”, те всъщност имат предвид “монолог” или дори по-лошо. Когато Европейската комисия заяви, че води диалог с консервативното правителство на Полша, това означаваше тормоз, измама и изнудване.
И накрая, кратък коментар на още едно лъжливо понятие: “отворено общество”.
Отвореното общество не е общество, което е отворено за различни групи и вероизповедания, а общество, в което се води ожесточена война срещу враговете на отвореното общество. А враговете са многобройни, те са дълбоко зли, а вездесъщата опасност, която представляват, е апокалиптична. Почти като в Откровението на свети Йоан: “чудовище, което имаше десет рога и седем глави, и на роговете му имаше десет корони; и на короните му бяха имената на богохулството”. Ето една извадка от днешните корони с имената на богохулството: мизогиния, сексизъм, расизъм, хомофобия, трансфобия, ислямофобия, европоцентризъм, фалоцентризъм, логоцентризъм, бинаризъм, популизъм, превъзходство на бялата раса, национализъм, ксенофобия, език на омразата, крайна десница, евроскептицизъм, неправилно определяне на пола, фанатизъм, фашизъм, отричане на глобалното затопляне и така нататък, и така нататък. Почти всеки ден някой открива нов грях и отвратителна глава с нови отвратителни рога. Както виждате, колкото по-отворено става отвореното общество, с толкова повече хидри му се налага да се бори. С други думи, за да съществува и да се развива едно отворено общество, се нуждаем от все повече полицейщина и самополицейщина, както и от все повече цензура и автоцензура.
Дали вече сме в света на Оруел, където езикът е напълно покварен? Може би не, но всеки, който има очи да вижда, със сигурност ще види, че това се случва. Най-пагубният аспект на това е, че то вече не се възприема като лъжа. Използването на този лъжлив език се е превърнало в белег за благородство на характера, честност, благоприличие и почтеност. Всичко това – признавам – създава доста депресираща картина.
Въпреки това от него може да се направи и по-успокояващо заключение. Ако толкова много неща в съвременния свят са изградени върху лъжа, тогава стратегията за противопоставяне е много проста: не трябва да лъжем и не трябва да участваме в лъжата. Достатъчно ли е това? Вероятно не. Но в един свят на вездесъща пропаганда и оглушителна какофония сме склонни да подценяваме силата на истинското слово, силата на логоса. Не бива да я подценяваме. В края на краищата, нашата цивилизация е създадена и се развива благодарение на силата на логоса. Трябва да помним това и да използваме тази сила колкото се може повече, дори ако понякога си мислим – донякъде отчаяно – че това изглежда като сизифовска задача.
Професор Ришард Легутко бе и гост на събитието на “Консерваторъ” “Битката за Европа” през 2018 г.
