Тази статия е част от поредица лекции на Димитър Димитров, които ще публикуваме в рамките на няколко седмици
ЧАСТ ПЪРВА можете да намерите тук
ЧАСТ ВТОРА можете да намерите тук
Стефан Попов за културно-историческия път на българския народ
Безспорно, никой не може да отрече мъченичеството на нашия народ. Ятаганът на настъпващите турски пълчища посече безмилостно средновековна България – тази многовековна люлка на славянската цивилизация – и пороби нейния дух за следващите пет века, отделяйки впоследствие душата ѝ от всеобщия европейски духовен организъм. Останало без водачество, българското селячество беше подложено на пряко и непряко обезкореняване и обезличаване. От една страна, това се дължеше на враждебните нагласи на новия властови ред спрямо „хората на книгата“ в лицето на християнското население, разпръснато из Балканския полуостров, от което българите бяха най-многобройни и най-близо до столицата на ислямската империя, поради което и подложени на най-тежкото потисничество. От друга страна, на насилствената ислямизация като например тази на потомството им, чрез т.нар. „кръвен данък“ (девширме), с чиято помощ нововъздигналата се Османска империя успява да положи основите на своя военен (еничарите) и административен елит. Следователно, печалният резултат е един изключително дълбок исторически разрив, който ще вкара народа ни в небитието за няколко века, докато не настъпи неговото постепенно съживяване през XVII-XVIII век с началото на един от най-светлите наши периоди – Българското възраждане.
Това е действителният исторически разказ, който Стефан Попов се опитва да ни предложи в своята книга „Идеята за Европа през вековете“ – един дълбок опит за разбиране на духовната взаимосвързаност между България и стария континент и мястото на родината ни в цялостния европейски организъм. Докато Янев се опитва да разгадае историческите възможности на българския народ чрез един откровено мистичен подход, Попов по-скоро разсъждава върху цялостния културно-исторически път, извървян от Възраждането насам, с цел обособяването на България не само като политически субект, но и като културен такъв, разгръщащ своя потенциал отвъд пределите на нашата първоначална югоизточна сърцевина.
Важно е да отбележа, че всички личности, които ще бъдат разгледани в тази лекция, спадат под определението за „аристократи на духа“, търсещи начини за „преосноваването“ на България и поставянето на идеята за „родното“ върху нови основи. Интересно е да се спомене, че подобно на Янев, Попов също е бил дълбоко повлиян от идеите на Артур Мьолер ван ден Брук, като оприличава запознаването с тях на „политическо откровение“. Вижда се, че т.нар. Консервативна революция оказва значително влияние върху формиращия се тогава нов интелектуален елит, или както Попов го описва – „третото поколение, към което и аз принадлежа“. Стефан Попов и Янко Янев можем без излишно двоумене да определим като първостепенните философски гении на Царство България, които съумяват да създадат своеобразен философски светоглед, насочен към пробуждането на българското. При Попов това се забелязва най-ярко в създаденото от него списание „Млада България“, където се опитва да събере гласовете на младото поколение около идеята за начертаването на нов политически път за родината, както и в редакцията му на ратническото списание „Пролом“.
По-рано споменах, че при нужда от смислово редукционизиране ни се отдава твърде удобната възможност да сведем сложната проблематика за нашата народностна идентичност до проблемите на съвременната биологична дисгеничност или до тези на виталистичната философия на живота, проповядвана от мнозина ницшеанци днес. Наистина, би било много лесно за нас да си представим понятието „народ“ като едно стадо коне, което можем свободно да „развъждаме“ според нуждите на времето, в стремеж да запазим неговите най-благородни черти. Но е редно да се запитаме дали това най-накрая не води до всеобхватен детерминизъм, който в крайна сметка лишава човешката личност от възможността ѝ да чувства, твори или изобщо да бъде или не бъде в един често хаотичен, но затова пък красив свят?
Разбира се, аз не съм от онези „блестящи умове“, които самоуверено повтарят догмите на съвременния свят, че расата била „социално построение“, възникнало за първи път в главите на злите буржоазни (бели) елити с цел умишлено потисничество над целия останал разумен живот на Земята. Относно правотата на това твърдение е достатъчно да се видят древноегипетските стенописи или родните тракийски такива, красящи царските гробници, за да стане ясно колко нереалистични са подобни либерално-хуманистични заблуди.
Това, върху което искам да обърна внимание, е, че макар в първичното ядро на всяко племе действително да стои неговото инстинктивно расово (сиреч биологично) самосъзнание, което го обособява до известна степен в света, то само по себе си не може да превърне едно племе в народ. Само то е неспособно да го поведе към исторически подвиг, създавайки уникално историческо поле за неговото осъществяване, тоест отечество. То също така не може да му позволи да вникне в дълбините на своя дух и да почувства ритмичния пулс на почвата под краката му – древната земя, от която е прорастнало, любяща го с цялото си естество и закриляща го от всевъзможни заплахи, или с други думи – родината.
Тогава какво е необходимо? Това, което извисява племето до равнището на пълноправен исторически субект със своя воля в света, е нищо друго освен неговият вроден стил и произлизащата от него култура. Стефан Попов нарича този процес на оформяне на народностния дух с думите „Wille zur Gestalt“, или както Петър Увалиев ги предава на български – „воля за самоизвайване“. За Попов културата представлява свързващо звено от ключово значение, което преодолява първичната стихийност на расата (или още рода) в името на изглаждането и най-накрая извисяването на племенните добродетели до нивото на инструменти за самоутвърждаване на всенародната воля в света.
Тук става въпрос не само за чисто теоретичното нищене на абстрактната структура на народа, но най-вече за неговото етическо и творческо преображение в ковач на собствената си съдба в контекста на дадена епоха и цивилизационна рамка. По този начин, според думите на Увалиев, идеите на Попов са сравними с тези на исполини в европейската историческата мисъл през XX век като Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби.
По повод всичко това той пише в автобиографичната му книга „Безсъници“:
Новата държава” си я бях представял едва ли не като идейния унес на едно национално възкресение, като волева завера на целия народ, в която той, надигнал се като историческо войнство, вижда пред себе си – като войските на император Константин някога – кръстната поличба на една победа над самия себе си. В нея българската нация трябваше да бъде ежедневно даваният обет за догонване на мечтаните исторически хребети. Новата държава трябваше да бъде родена в светлината на политическото ни възкресение, трябваше да стане дело на спонтанната воля, тя трябваше да изгрее в песента на едно мощно надигане. Привържениците на тази нова власт трябваше да подадат, като по даден знак, глави и да се наредят зад нея.
Благодарение на своята дипломатическа работа, Стефан Попов успява да изгради широк кръг от познанства с тогавашния културен и интелектуален елит в Европа, което му помага да спаси семейството си след идването на комунистите на власт в България. Той живее в Швейцария, Париж и Мюнхен и напуска този свят на 20 октомври 1989 г., малко преди падането на Желязната завеса. По време на своето изгнание в Западна Европа, Попов наблюдава постепенното разложение на европейската цивилизация, докато същевременно скърби за съдбата на родината, чийто дух, според него, е задушаван и поруган под комунистическия ботуш. Следният цитат от „Безсъници“ добре отразява тогавашните му натежали мисли:
Всъщност за упадъка на Европа, за културното и превръщане в „степи” не се спори вече, а само се бележат уплашено явните му симптоми: обезверяване в свръхестественото, изчезване на авторитетите (и на небесния и на земния!), отричане на обективните ценности, скарване с естетиката, пролетаризиране на жизнения стил, обезмисляне на образованието, проституиране на изкуството и…, и…, и… всичко това в резултат на абсурдното консеквентно „демократизиране” – чети: плебеизиране – на масата като реквизит на нашия свят
Някога бележитият италиански елитистки социален теоретик Вилфредо Парето отбелязва, че историята не е нищо друго освен „гробище на аристокрациите“, с което подчертава първостепенната роля на различните организирани малцинства в начертаването на историческия курс на нации, държави и дори религии. Ако вземем под внимание делото на Мартин Лутер с началото на протестантската Реформация, това на Жан Хус и ранните опити за противопоставяне на Католическата църква в Бохемия, или дори делото на родните богомили и съвременното им историческо продължение от страна на дъновистите, ще видим потвърждение на това твърдение. В разсъжденията на Стефан Попов и Янко Янев също се наблюдава подобно влечение към един прецизно организиран, строго йерархизиран и творчески вдъхновен елит, създаден с цел тоталната трансформация на нацията – нещо, което наподобява националните движения в Италия и Германия през миналия век. Въпреки това, Попов твърди, че в същината на неговите политически възгледи не стоят ключовите идеи на тези движения, макар и да присъства известно вдъхновение от тях. За него основната цел винаги е била преображението на България посредством нейния уникален културен стил, въпреки творческото вдъхновение, което черпи от националните революции, бушуващи тогава из Европа.
В тази връзка една от по-интригуващите идеи на Попов е тази за творческата метафизика на всяко съсловие, което участва в творчеството, било то на национална, било то на световна история. В родната ни история най-явните примери, подкрепящи тезата на Попов, могат да бъдат открити в аристокрацията и духовенството на Първото и Второто българско царство, както и сред просветителните и революционни съсловия по време на Възраждането. Ако хвърлим поглед върху цялостната европейска история, ще открием безброй други примери. От това без колебание можем да изведем заключението, че духовният стил на даден народ се проявява чрез неговата творческа метафизичност, тоест чрез неговата правечна традиция и въплъщаването на същата във висшата култура, създадена и разпространена от неговото политико-културно водачество. Спомнете си Златния век на Симеон Велики и процъфтяването на Преславската книжовна школа, или Франкската империя на Карл Велики с т.нар. „Каролингски ренесанс”.
От тези разсъждения следва да добавим очевидната прилика между идеите на Янко Янев, изложени в „Героичния човек“, и тези на Стефан Попов в размишленията му в „Безсъници“. Тук възниква любопитният въпрос дали тогавашната философска мисъл в България не се е развивала в едностранна посока с точно определени крайни цели, макар и тогава все още несъзнавани поради факта, че нейните застъпници не са се оформили като обединено културно явление. Та питам се и в разширения контекст, дали, както е имало германска „Консервативна революция“, можем да обозначим междувоенния период в България с термина „Национална културна революция“? Може би това е преувеличение от моя страна, но все пак държа да изложа тази своя мисъл тук, а и в тези наши дни една доза „етнонарцисизъм“ и романтика никога не е излишна.
Дотук всичко изглежда добре, но така достигаме до най-важния въпрос за тази лекционна част: възможно ли е днес да проявим метафизичния стил, за който мечтае Попов, и съответно да го въплътим във висша култура?
Ако трябва да бъдем напълно честни със себе си, както призовах в самото начало на тази лекция, е наложително да отбележа, че в съвременна България липсват качествени опити за търсене на реализация на подобен стил. Вместо това наблюдаваме твърде странно и понякога гротескно подражание на привиден, леко побългарен в един случай американски, а в друг случай европейски „консерватизъм“
Възниква въпросът какво изобщо трябва да бъде модерният български консерватизъм, с оглед на сегашното ни положение? Дали той се свежда до борба с катастрофално ниската ни раждаемост, по подобие на Унгария? Или пък е свързан със запазването на т.нар. „традиционни семейни и християнски ценности“, каквото и да означава това днес, предвид че е един празен слоган, подобно на крайно левите обвинения във „фашизъм“ и „нацизъм“?
Мьолер ван ден Брук ясно е казал в своята „Трета империя“, че истинският консерватор е преобразителят на миналото – този, който запазва основата му и го приобщава към проблемите на настоящето. Прекрасно, но какво се случва, когато дори не разбираш собствената си традиция? Погледнете т.нар. знак на дуло или известната розета от Плиска. Какво виждате, освен символ, натоварен с някакво историографско тълкувание? Според вас блика ли от тях духът на народа? Според мен – абсолютно не. Защо? Нашите национални символи и традиции са изпълнени със смисъл дотолкова, доколкото са вградени в един самобитен национален начин на мислене, който ни предразполага към задаването на ключови въпроси, определящи нашето битие.
От тази гледна точка т.нар. „български консерватизъм“ представлява отчаян зов за привидно „обособяване“ в един глобален свят, който се опитва да разтвори нацията. Но с това ние няма как да разберем значимостта на въпросите, които задаваме, или изобщо необходимостта от тях. Например, болезненият въпрос за произхода на българите – какви са били дедите ни, кога е била основана България – това са историографски подробности, които би трябвало да ни донесат яснота. И въпреки това, същинският подтик зад задаването на тези въпроси остава неразбран или доброволно избягван, защото не се вниква в неговата „историческа значимост“ – тоест онова, което на първо място би могло да ни събуди като „хора“, и на второ място да породи решителност (първо на индивидуално, а след това и на колективно равнище) да бъдем „българи“ в настоящата ни пропадналост.
С правилното задаване и разбиране на подобни въпроси ще си дадем сметка защо политиката за насърчаване на раждаемостта в страни като Унгария и Швеция е гръмогласен провал. Очевидно нещо фундаментално липсва – нещо духовно. Стефан Попов и Янко Янев несъмнено биха се усъмнили дълбоко в идейната основа на днешната консервативна мисъл и биха я критикували за липсата на дълбочинно вникване в проблемите на българската култура — нещо, от което първият е останал разочарован още в Царство България, преди да замине за Германия, както споделя в „Безсъници“ по повод едно от най-късогледите решения на Асен Кантарджиев, струвало скъпо на ратниците:
В София общественият ми живот щеше да продължи под мъчителния гнет на вечната въпросителна за безсмислеността, безплодността и най-идеалните пориви и проявления.
С всичко казано дотук, ни остава да разгледаме разбиранията на последната личност, която ще разгледаме в тази лекция, във връзка с възможностите за интеграция на България в европейската цивилизация и дали това изобщо днес (а и тогава) е било възможно, предвид състоянието на последната – Константин Гълъбов.
Очаквайте Част Четвърта: Константин Гълъбов за мястото на България в Европа следващата седмица
