Теодора Димова*
Преди няколко дни се подписах на подписката за референдум. Никой не ме попита от коя партия съм и дали изобщо симпатизирам на някоя партия. Никой не зададе подобни въпроси нито на хората преди мен, нито на хората след мен. А някои депутати, социолози,политолози и коментатори се опитват да ми внушават, че щом съм за референдум, значи аз непременно съм от някоя партия, че обслужвам нейните интереси, че тя ме манипулира, и най-вече, че ми плаща за това. Ако ли не е така, тогава аз полагам подписа си за референдум от глупост, наивност, невежество и неинформираност.
Истината е, че хората са зажаднели да бъдат питани. Поколения наред никой не ни пита за нищо. На думи Конституцията въздига народа като суверен, а народът е лишен от правото да се произнася пряко. Някой коментатори откровено криминализираха референдума. Той беше заподозрян, че служи за лично ползване. За него се заговори с отблъскваща истерия.
Представителната демокрация е нещо добро, а пряката се оказва голямото зло. Опитвам се да намеря някакво обяснение на този парадокс. Всъщност май не е толкова трудно, защото в този парадокс има много логика. На изборите ни предлагат партии, които вече са минали един филтър. И за която и от тях да гласуваш, получаваш един и същи политически микс. Те самите го бяха казали най-ясно: – Гласуваш за Борисов, получаваш Костов. Това беше, когато ни плашеха с Костов. На последните избори вариантът беше: – Гласуваш за Станишев, получаваш Доган. И още по-парадоксално (парадоксално ли!): – Гласуваш за Волен, отново получаваш Доган. Получаваш Доган, дори когато Доган вече го няма – нали беше застрелян с газов пистолет (впрочем не беше застрелян, нали Бисеров му спаси живота). И така, омотани в това демократично кълбо, сега сме управлявани от червено правителство, в което половината от министрите са сини. От обратната (обратната ли!) страна има Реформаторски блок, в който половината от реформаторите са бивши членове на комунистически правителства. А как ни болеше, как се ядосвахме, как се вбесявахме преди години, когато Жорж Ганчев говореше за червено-синята мъгла. Сега, години по-късно, май трябва поне с половин уста да признаем, че е бил прав, след като с ушите си чухме синия експрезидент да прави безплатен (безплатен ли?) пиар на Бареков.
Мъглата вече не е червено-синя, защото синият цвят избледня от времето и стана сив. Сив като живота ни, сив като политиците ни, сив като идеите им.
И сега с мракобесния вой срещу референдума искат да обявят сивия цвят за най-красивия, най-яркия, най-привлекателния. Дори за единствения законен цвят. Всички, които виждат света цветен, са обявени за далтонисти, екстремисти и соросоиди. Рудимент от времето, когато единственият законен цвят беше червеният, когато всички други цветове, идеи и хора бяха интернирани, убивани или безследно изчезвани.
В годините на прехода упорито и методично бяха промивани мозъците ни. Идеята беше ясна, генералната линия беше една. Преходът трябваше да се осъществи в полза на тези, които извършиха преврата. Фасадата трябваше де се смени, а трезорът да се преразпредели. Преходът се осъществяваше методично, при стриктно спазване на опорните точки и следване на тази генерална линия.
През годините на прехода официалното изкуство стана чалгата. Тя стана музикалният фон, който заглушаваше звъна от трезора, изстрелите от автоматните откоси, с които килърите разрешаваха бизнес конфликтите на задкулисните герои на прехода. Чалгата беше натоварена и с още по-важни функции – затъпяване, обезличаване, убиване на всяка представа за възвишено, морално, патриотично и духовно. Опростачването се оказа най-силното ефикасното оръжие за подивяването на прехода. Ефикасно, защото дава възможност уютно да затъпяваш, докато менторите на дирижираната демокрация те заливат със социологически числа и ти проповядват морални ценности.
И менторите май наистина си повярваха, че културата на опорните точки, на генералната линия, на сивия цвят, на единствената истина са победили безвъзвратно и необратимо. Затова сега така стреснаха и побесняха от най-естественото нещо – народът сам да каже как иска да се провеждат изборите. Рядко перверзна гледка е да виждаш менторите, запенени от злоба. Лъснаха фалшът им, мизантропията им, изкривеното им злост лице. Избиха незабравените им инстинкти от времето на единствената партия и единствената истина. Усещат, че все пак нещо се е променило. Усещат, че няма да могат да манипулират референдума, така както са го манипулирали, когато ни превърнаха в народна република. Усещат, че времената вече не са като тогава. Цялото национално богатство е в техните джобове и въпреки това са толкова истерични от една толкова естествена идея, че не успяват да се държат поне външно прилично.
А ние видяхме страха им, видяхме от какво най-много се страхуват. Преди да видим беса им, едва ли сме се досещали, че най-страшното нещо за тях е референдумът, прякото волеизявление на суверена.
КОЙ има интерес да няма референдум? Отговорете си на този въпрос и ще намерите отговорите на всички въпроси КОЙ, които кънтят от девет месеца или от 24 години.
Ние не си правим илюзии. Нека да не си правим илюзии! Те имат опорни точки, шамани, медии и трезори и срещу референдума. Тепърва предстои да видим как ги разиграват, как ни разиграват. Ще пускат в употреба партийните си оръжия едно след друго, това ни е познато.
Нека да не си правим илюзии и за друго – референдумът не е панацея. Ако ние нямаме нашите опорни точки в демокрацията, в човещината, в доброто, във вярата, в родолюбието, нашата кауза е обречена. Референдумът е само едно средство, един инструмент. Ако не умеем да си служим с него, той ще се окаже безполезен.
Ценностната система, разрушена от черните ангели през годините на натрапената с фалшифициран референдум народна република, е истинската причина за днешната криза. Без ценностна система нашето общество е без компас. Затова четвърт век след започването на прехода, ние сме в неговото начало. Оказа се, че сме се въртели в кръг. Оказа се, че кръгът е омагьосан. Едва сега започнахме да разпознаваме злокобните магьосници. Те се оказаха същите, които претендират да са водачи. Те са ни омагьосвали в този омагьосан кръг под звуците на чалга-тамтамите, социологическите числа и шаманската демагогия. Стискали са ни за гърлото, стягали са ни колана, запушвали са ни устата, промивали са ни мозъка, подменяли са истината, узурпирали са властта.
Може би трябва да се върнем много, много назад, може би чак във времето на отец Паисий, Софроний Врачански, Раковски и Левски. Защото се оказва, че други народни будители нямаме. Може би трябва да се върнем назад във времето на националното ни Възраждане, ако искаме да сътворим ново възраждане. Трябва да потърсим духовна опора. Без опора пак ще ни съборят с техните опорни точки.
Дайте власт на народа!
Res publica означава обществено, всенародно дело.
Дайте власт на народа!
Народе, вземи си властта!
Народе!
Народе????
От kultura.bg
* Теодора Димова е български пистаел и драматург, дъщеря на писателя Димитър Димов.
