Отличава ли се сегашната надпревара за новата изпълнителна и законодателна власт от миналите предизборните кампании?
Какъв е залогът пред играчите на политическата сцена?
Основните теми, послания и приоритети пред кандидатите за новия парламент дискутираме пред Българското Национално Радио Тома Ушев, редактор в платформа “Консерваторъ”
БНР: Разбира се, във всичко теорията и практиката се различават. По класическа дефиниция какво представлява и какво трябва да бъде предизборната кампания?
“Предизборната кампания в демократичните страни се основава на един принцип, който бива прилаган навсякъде, не само в предизборния живот, а именно – пазарният принцип. Затова една предизборна кампания трябва да бъде един своеобразен пазар на идеи, мнения и предложения, при който различните политически сили и техните водещи кандидати излагат своите идеи пред широката общественост и най-добрият печели, така да се каже… Този модел има един или поне един, ако не и повече, недостатъци. За начало това е фактът, че предполага едно образовано общество, в което хората имат някакви що годе така завишени познания за материята, която се обсъжда и могат да вземат отговорно и вярно решение съобразно различни критерии, които чуват. Докато в нашето общество това като че ли липсва”.
БНР: Сещам се за политическата сцена в САЩ, където има грандиозни дебати и диспути между кандидатите за президентския стол. В България, поне според мен, това нещо липсва. Хората имат нужда да чуват лидерите на най-големите формации един срещу друг.
“Да, това е друг проблем, който съществува. Подобни дебати у нас липсват, защото родната политика е все повече и повече нещо като лична вендета и все по-малко прилича на нормална политика. Самите хора, които се вълнуват и следят процесите, т.е т.нар електорати, дори те са изключително разочаровани и знаят, че на такъв дебат няма какво да се каже, което да не звучи нелепо на фона на поведението на политиците през останалото време”.
БНР: Парадокс значи. Прословутият Параграф 22. Когато големите политици, от които зависят съдбините на държавата, откажат да застанат пред камерата… остава по телевизията и радиата да слушаме хора, за които се радвам, че имат възможността да представят своите идеи, имат това право, което подкрепям. В крайна сметка обаче са кандидати, които ще съберат 200 гласа. Това е грозната истина.
“Реално се получава пародиен ефект”.
БНР: Не съм задълбавал особено какво се случва в предизборната кампания. Забелязвам, че може би този път отличителната черта е тонът, който е по-мек от предните кампании. Другото, което ми направи впечатление, е поредният пример как в България дясно и ляво се разлива. Пред очите ни има дясна формация, която продължава да се заиграва с лявото пространство чрез соц послания.
“Има дори не само една такава формация. Това е продукт на опошляването на политическия живот. Тези формации си подценяват избирателите като си мислят, че могат да ги рекетират емоционално, представяйки образ от миналото, който да им въздейства. Проблемът е много по-дълбок. Формация, която се представя за дясна, би следвало да има определена ценностна система, а при нас нямаме такъв случай. Възможно е това да се отнесе и за левите партии. Да не говорим, че самите им поддържащи общности, техните електорати, те трябва също да имат определена и автоматична по някои теми настройка. Определени теми не трябва да са предмет на разговор. В случая една такава сакрална тема, каквато е комунизмът, комунистическото минало, като сакрална е в негативен смисъл естествено, т.е тя е табу… почва да се изпира. Което може би ни води към това, че бъдещето няма да е по-различно от миналото. Може би тези политици предусещат накъде върви системата и искат да са актуални спрямо нея”.
БНР: Отново започваме да слушаме превърналите се в клишета твърдения за равноотдалечен премиер, за съвместен премиер, за общо правителство. Подобна риторика като че ли подсказва, че и този път никоя формация няма да има желанието да поеме отговорност.
“Да. Това обаче не означава, че няма да има ръководни личности и подбор на кадри. Това означава само, че този процес ще се случва на друго ниво извън камерите на журналистите и може би извън парламентарната зала. Приказките за това, че премиерът трябва да бъде равноотдалечен първо подсказват, че никой не е уверен в собствената си победа на предстоящите избори, а освен това – нереалистични са, защото се опитват да направят от политиката нещо друго. Хората гласуват за партии и очакват човек от определена партия, независимо коя е тя, да поеме тази отговорност. Ако говорим за една парламентарна позиция като за експертен пост, ние я превръщаме в нещо, което не е политическо, нещо, което е въпрос на мениджмънт и изисква други умения. Това е изключително погрешен подход”.
БНР: Друг погрешен подход, който мога да категоризирам отново като парадокс: в навечерието на пореден вот сме, но всичко, което ни залива от масовата медия, е борбата срещу купения вот. По този начин се съсипва за н-ти път доверието в изборния процес. МВР може да действа, но по-скоро се хващат хора, които са много надолу по веригата.
“Това е част от проблема, че ние като общество започваме да губим доверие едни спрямо други. Това се вижда и в други сфери. Чували сме за войната по пътищата и т.н… това нещо трябва да бъде излекувано от политиците. Те да зададат някакви норми, които да бъдат обединяващи за нацията, защото ние много сме се раздробили на хора с всякакви светогледи и интереси. Не можем да се споразуем помежду си дори за елементарно нещо като това, че е лошо да си продаваш гласа, че е лошо да купуваш гласове… Трябва самите политици, които досега ни разделяха, да си променят тона. Дали това обаче ще стане, аз съм изключително скептичен. Тук са нужни качества, които не са пряко политически, а са нравствени”.
БНР: А нравствените качества, както знаем, се задават първо у дома, а след това и от образованието. Когато тези неща не работят, може би няма как да очакваме кой знае колко от политиците.
“Това несъмнено е така. Ако обърнем поглед отново към Америка, която преди малко коментирахме… въпреки че ние понякога така подигравателно казваме “те са млада държава” – да, може да са по-млад народ от българския, но не са по-млада държава от Третата българска държава. Освен това са държава, в която има семейства с много стари традиции, включително семейства, които са отишли там от Европа. Тези хора имат определено отношение. Често си възпитават децата вкъщи. Следват определени нравствени принципи. Всички сме чували за библейския пояс и т.н… Да, тези хора могат да бъдат и много досадни, много глупави в други отношения, но в отношенията, които касаят тяхното поведение в обществото – те са изключително принципни. Това е един гръбнак на американското общество, който липсва като еквивалент в българското. Ще илюстрирам с пример: не е рядък случай в САЩ човек, който е завършил определено учебно заведение, което е частно – тази толкова страшна дума за българите, да се върне след време и с парите, които е натрупал, да създаде я библиотека, я да ремонтират нещо. Естествено ще кръстят новата библиотека на негово име като жест за благодарност, но това нещо изгражда обществото. Докато в българското общество богатеенето е изключително частен процес, който цели да се удоволетворят някакви непосредствени желания на човека, който вече разполага със средства. Една отлика, от която ние губим и от която трябва да се поучим”.
БНР: Доколкото разбирам, това е някакъв вид културно меценатство, нали така?
“Може и така да го наречем, да”.
БНР: Длъжни ли сме да отидем да гласуваме в ситуацията, в която сме днес?
“Най-хубавото нещо на демокрацията е свободата на избор, включително свободата да не избираш. Не мисля, че българските граждани са длъжни по някакъв начин. Дори ще кажа, че избирателната активност отразява това, което се предлага. Ако хората масово не гласуват, това означава, че масово не харесват нито една от партиите. Трябва нещо да се промени от страна на партиите. Да се втълпява отговорност на обикновения човек, че не гласува, при условие, че не е съгласен с нито една от формациите на достатъчно ниво, че да ги подкрепи или пък дори да е съгласен с тях на принципно ниво, те са го разочаровали на друго ниво – корупция, опит за непочтено отношение, с което са отблъснали избирателя… това е проблем на партията, не на обикновения човек. Той е напълно в правото си да бойкотира системата”.
БНР: Въпреки сравнително посредствената политическа култура, която ние имаме като народ, големият извод от последните 4 години е, че именно формациите са виновни, че голяма част от гражданите не се превръщат в гласоподаватели. Трябва да насочим фокуса си именно към партиите, а не да обвиняваме хората.
“Именно, именно. Това е и моята мисъл също. При нас като народ има едно такова виждане, че едва ли не, ако определена формация не спечели с пълно мнозинство парламента, то изборите са загубени и няма смисъл да се продължава. Обаче, ако погледнем към европейските държави, защото ние сме част от ЕС, нерядко Европа се управлява от коалиции. Така беше в Германия, така беше в Холандия дълго време. Другият вариант, който може би имаме хипотетично, е да променим закона така, както в Гърция. Тоест първият винаги да печели мнозинство по конституция с добавяване на гласове. Мисля, че за общество като нашето това може да създаде определено социално напрежение. Ние имаме развита култура на протести. При едно такова положение много хора биха били автоматично недоволни. Докато коалицията, колкото и мръсна дума да е за нас тя, предлага възможност хладнокръвно да има някакви уговорки по определени параграфи, които са важни за различните групи. Отново се връщаме обаче към това, че няма яснота кои теми са важни за определен избирател, кои не са. Подмятат се въпроси като Еврозоната и НАТО, но те са по-скоро с пропаганден характер. Не се коментират честно от политиците. Поради което също на практика не са съществени”.
БНР: Почти всичко, за съжаление, опира както до нравствен проблем, така и до невъзможност за визионерско поведение. Грешно е всеки да ни убеждава, че другият е по-лош, но без да ни обясни кой с какво е по-добър.
“Тук мисля, че коренът на проблема е, че политиците на Прехода подеха нещо, което е съществувало под някаква форма и в режима преди това, а именно – редуцираха доброто до материални блага и до статистическо задоволяване на нуждите на населението с целия цинизъм, който следва от това. И когато разглеждаш хората като говеда и прасета, несъмнено обществото почва да придобива подобни характеристики”.
БНР: Трябва ли да се следят партийните програми?
“Аз мисля, че не трябва. Защото тогава отговорността отива към избирателя, който трябва да отделя от своето скъпо време, да се затормозява с някакви документи, които често са написани сухо… като цяло нямат нещо кой знае колко впечатляващо, за да бъдат прочетени. По-скоро е отговорност на политика да отиде и да запознае своя потенциален избирател с програмата си, независимо дали това ще бъде на формален политически и юридически език или ще бъде на неформален език. Тук социалните мрежи в България, например, остават впечатляващо неизползвани от политическата класа. Тези мрежи предоставят невероятна възможност за изключително евтина предизборна кампания и за комуникация с широкия кръг от хора”.
БНР: Прави впечатление, че формациите вървят ръка за ръка по начина, по който действат. В момента кампанията очевидно акцентира върху младите хора и семейства. Сипят се обещания, които не че не звучат хубаво. Здравеопазването обаче няма да се оправи за година, а за 30. Не е ли посредствен този призив обаче, когато партиите имаха 4 години да направят нещо за обществото, но всячески отказваха да го сторят…
“Аз не съм сигурен дали те са отказвали да го направят или въобще не са знаели как да го направят, защото едно е да можеш да направиш нещо и да не го правиш, а съвсем друго нещо е въобще на първо място да ти липсва компетенцията и погледът върху проблемите, които стоят в системата”.
БНР: Малък плюс е обаче, че познатата дъвка от миналите кампании, а именно сблъсъкът Изток/Запад, сега поизчезна. Аз такава дилема не мисля, че съществува наистина.
“Българите ясно и недвусмислено “гласуват” в този сблъсък между Изтока и Запада като избират къде да изпращат децата си да учат, къде да ходят на почивка, къде да живеят и да работят. От това, което виждаме – българите масово се стремят към Запада, колкото и да е неприятен този факт за някои хора. В това число, например, българите дори да живеят физически в западноевропейска държава, те могат да имат някакъв несублимиран сантимент, който да ги кара да говорят из социалните мрежи или в частни разговори колко са недоволни, колко много обичат Изтока, но ние нямаме нито един българин, поне на мен не ми е известно за човек, който да е предпочел да живее в източна държава. Ако коментираме самия новооформил се източен блок от държави, единствената там, която с нещо е привлекателна за определена част от населението е Китай. Докато Северна Корея, Русия и Иран по никакъв начин не виждам как биха спечелили симпатиите като място за живот на който и да било българин”.
БНР: На различни места по света все по-голяма популярност придобиват определяни като крайнодесни формации, макар да не са такива по-скоро. Такава обаче липсва в България. Защо не следваме тенденциите?
“Ние винаги сме имали една особена самобитност в нашата политика, която общо взето ни кара да вървим по някакъв начин паралелно на световните тенденции, но да си го правим нещото като за нас си. Аз мисля, че има формации, които по някакъв начин отговарят на това описание, но са побългарени. Съответно не копират директно някакъв модел, а се опитват да намерят еквивалента на този модел за нашето общество. Ако подобни формации са на ниско ниво като политика, като комуникация, като програма и обещания, това е защото те отразяват настроенията в съответния електорат. Аз даже ще си позволя да дам един пример за политици, които се представят за крайнодесни, но пък после величаят в речите или ходят на поклоления на леви политици. Това създава определено впечатление за неразбория”.
БНР: Но има ли шанс да достигнат и до нас тези тенденции? Поради много причини политическият модел на много места започва да бъде изчерпан. Често в медиите не се осъзнава заплахата от ляво, например.
“Политическият модел започва да става изчерпан, а това е проблем на глобалния Запад, защото поначало ние рядко си даваме сметка, че политическият модел е следствие от демографията и от разпределението на населението по линията малко населено място-голямо населено място. Съответно демократичният строй е възникнал, когато градът е започнал над селото, да надделява над селото с производството на манифактури, които произвеждат различни блага по-добре, отколкото подобни неща биха се произвели другаде. С това самите градове забогатяват и създават тази система на демокрацията. В момента Запада се намира в друга фаза, в която голяма част, огромна част от популацията, е събрана в градовете, но те вече не са производствени центрове, а са центрове на услуги. Това създава необходимостта да се промени съответният политически модел и съответно най-логичният политически модел, който би подхождал на една такава демография с подобно разпределение е нещо, което би приличало на комунизъм. Затова крайнолявата заплаха не се вижда, защото тя се олицетворява в самото статукво, в т.нар establishment на Запада, който на някакво не гласно ниво изключително добре е осъзнал тази реалност и се стреми да я имплементира, за да направи преход към някаква нова фаза в политическото развитие на западния свят”.
