Години наред интеграцията на Западните Балкания присъства като тема, макар че Съюзът не е приемал нови членове от 2013г., когато за последно Хърватия се присъедини към него, а разширяването от 2004г., както и приемането на България и Румъния през 2007г., само засилиха скептицизма сред част от по-старите страни-членки. През 2014г. комисията „Юнкер“[1] също обяви, че поне през следващите пет години ЕС няма да приеме нови членове, преди да се осъществят вътрешни реформи в Съюза от една страна, а самите кандидат-членки да се фокусират върху демократизацията и върховенството на закона в държавите си от друга. Поради тези причини, през 2014г. по инициатива на Германия стартира и „Берлинският процес“[2], като целта беше и е „подпомагането и задълбочаването на икономическата интеграция на шестте държави от Западните Балкани (Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Косово, Албания, Република Северна Македония), както и сближаването на региона с ценностите и социално-икономическите стандарти на ЕС“.
Войната в Украйна, излизането на Великобритания от Съюза, както и динамичната геополитическа обстановка през последните години, промениха мнението, че на ЕС не са му необходими нови членове, като към днешна дата убеждението е, че разширението е необходимо, за да засили устойчивостта му.
Заплахите пред страните в региона
Приемът на страните от Западните Балкани се превърна в ключов и поради още няколко причини. Влиянието на Русия в региона, което съществува от векове, винаги е било основен фактор. Макар след динамиката на промените от 90-те тя да е изолирана в някаква степен от амбициите и плановете на повечето балкански страни, които с надежда поглеждат на Запад, позициите ѝ в различните държави (особено в днешна Сърбия) са все така устойчиви, а сантиментът, който съществува в част от гражданите им – било въз основа на историческата свързаност, било въз основа на влиянието, което има след 45-та година, както и на историята, писана и учена през призмата на съветските цели и интереси в онзи период, неминуемо води до антиевропейски политики и опасност от настояща и бъдеща дестабилизация на тези страни. В последните години Китай също уверено стъпи на Балканите – както чрез инфраструктурни проекти, така и чрез опити за политическо въздействие.
Още през 2012г. Поднебесната империя загатна за намеренията си със създаването на формата „16+1“, който целеше да утвърди сътрудничеството на Пекин с държавите от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) в сферите на транспорта, финансите, науката, образованието и културата. В дългосрочен план Китай планира да увеличи инвестициите си, за да използва както ресурсите на региона, така и геостратегическото му положение за целите си. С оглед на тези специфики и в условията на геополитическа нестабилност, присъединяването на страните от Западните Балкани към Европейския съюз се превърна в приоритет. Това беше основна тема и на Българското председателство на Съвета на ЕС, по време на което беше утвърдена европейската им перспектива и интеграция с приемането на Стратегията на ЕС към Западните Балкани, на Софийската декларация и на Заключенията на Съвета на ЕС от 26-ти юни 2018г. Стъпка в правилна посока беше приемането на РСМ (2020г.) и Албания (2009г.) в НАТО.
Вторият аспект, макар и не толкова дискуртиран в общественото пространство, касае нарастващото влияние на Саудитска Арабия в региона, като войната в Сирия допълнително благоприятства за тази тенденция. Макар единици от Балканите да се присъединиха към „Ислямска държава“ (ИДИЛ) и други радикални групировки, които воюваха в Сирия, проблем представляваше завръщането им обратно и създаването на структури, което доведе до заплахи от проникване на радикален ислям. От страна на Саудитска Арабия беше направен опит и за инфилтриране на уахабитската версия на исляма, чрез изпращането на проповедници в региона – предимно в Косово и Босна, но не бива да забравяме и опитите за разпространение и проповядване на радикален ислям и у нас, което през 2012г. доведе и до процес срещу 13 мюсюлмански проповедници в Пазарджик, а още през 2009г., трима братя етнически албанци от Македония бяха замесени заедно с йорданец, турчин и косовски албанец, живеещи в САЩ, в предполагаем заговор за нападение на американската военна база Форт Дикс в Ню Джърси. Покрай този случай стана ясно, че към онзи момент уахабитите контролират и някои джамии в Скопие. В Сърбия от години има присъствие на радикални мюсюлмани в Санджак – най бедният район в страната, като тази година служители на сръбския специален антитерористичен отряд убиха водача на уахабитите Сенад Рамович-Бецан. Преди това, през юни, член на неговото движение стреля с арбалет по полицай пред израелското посолство в Белград, а впоследствие в апартамента на Бецан бяха намерени оръжия и знаме на „Ислямска държава“
В Босна ситуацията е още по-усложнена, защото след разпадането на бивша Югославия и войната от 1992-1995г. има засилено присъствие на ислямистки организации, които са изградили мрежа от терористични клетки. След терористичната атака на „Хамас“ в ивицата Газа от 07.10.2023г., се наблюдава активизиране на тези групи. Една от причините за разпространение на салафизма и влиянието на техни духовни лица е липсата на перспективи пред младите, както и тежката икономическа ситуация в някои от страните на Балканите, допълнително усложнена от високите нива на безработица, което създава благодатна почва за проникването на радикални идеи, макар ислямът на Балканите винаги да е изповядван в една от най-умерените му форми.
Членството в ЕС – перспектива и сериозно изпитание
Това е още едно сериозно основание да се търси по-бързото икономическо развитие на страните от региона, което може да бъде осигурено от приобщаването им към Европейския съюз и инвестициите, които ще постъпят в държавите. Сигурността на Балканите е от ключово значение за устойчивостта на целия Съюз, а по-нататъшно задълбочаване на някои опасни процеси може да бъде предотвратено именно чрез по-бързото им приобщаване. Но тук идват и проблемите. Заговорим ли за Балканите, неминуемо изниква определението „барутният погреб на Европа“ – често са в центъра на етнически и религиозни конфликти, близостта им едновременно до Изтока и до Запада ги прави както стратегическо място, така и кръстопът между различни култури, разбирания и религии, които понякога трудно съжителстват мирно. Многообразието безспорно обогатява региона, но неминуемо води и до конфликти. Когато говорим за стратегически и икономически интереси, за сигурност, за перспективи, всичко трябва да е прагматично и рационално. Но сложните отношения между страните, формирани през вековете, често тласкат посоката на разговора в доста по-емоционални коловози, а вкоренените балкански вражди са трудно разбираеми за западноевропееца.
Разпадането на бивша Югославия доведе до нови огнища на размирици, оставяйки отпечатък върху и без това трудната комуникация между държавите. На Балканите, за разлика от други части на Европа, миналото никога не е напълно забравено, а реваншизмът, макар и ограничен в сравнително мирните години, в които живеем, продължава да съществува под една или друга форма. Нещо повече, всяка от страните преплита на териториите си различни културни особености, а населението не е хомогенно – етническият му състав е разнороден, което води до допълнителни усложнения при формирането на обща проевропейска политика.
Русия продължава да има своето сериозно влияние, което се засилва и от присъстващия и периодично засилващ се евроскептицизъм сред по-новите членове на съюза Румъния и България. Но въпреки, че дългите години под комунистически ботуш са оказали своето влияние, по-горе изброените страни – макар в различна степен и с различни темпове – успяха да се впишат в европейското семейство, отхвърляйки управляващите ги авторитарни режими. Така ли обаче стои въпросът със страните от Западните Балкани? Хърватия доказа, че се е отърсила от сенките от миналото и с прилични темпове, изпълнявайки критериите, през 2013г. стана пълноправен член на Европейския съюз, което даде надежда и на останалите, че ще успеят да извървят пътя.
Дългият път на РСМ – една напред, две назад
Веднага след 2003г., когато хърватите кандидатстваха за членство в съюза, на 22-ри март 2004г., нейният пример последва и Република Северна Македония, а през декември 2005г. получи и статут на страна-кандидатка. Близо двадесет години по-късно страната не само, че не е влязла в Съюза, а тази перспектива изглежда все по-далечна. РСМ върви упорито назад, отклонявайки се от европейския си път, макар още през далечната 1991г. на референдум гражданите на тогавашната югославска република Македония да се произнесоха положително за независимостта си. Явно в зададения по този начин въпрос се крие и голямата драма на трудното им себеутвърждаване: „Подкрепяте ли независима и суверенна Македония с право да встъпи в бъдещ съюз на югославските държави?“ Сякаш още тогава македонските политичари са предначертали бъдещето на РСМ, която след години дезинформация, история, написана под диктовката на чужди интереси, и забрана правото на хиляди да определят своя етнос, няма никакви изгледи някога да се откъсне влиянието на Сърбия. Напълно независима Македония е утопия, трудна за разбиране и приемане както от самите македонци, така и още повече от сърбите, които са в основата на голяма част от днешните проблеми на страната.
Последва и спорът за името с Гърция, датиращ още от далечната 1991г., когато от обявяването на независимостта си държавата се назова Македония, а през 1992г. тогавашният гръцки президент Константинос Караманлис заяви: „Македония е само гръцка!” Поради острото им противопоставяне, в продължение на дълги години РСМ не можа да започне преговори за присъединяване както към НАТО, така и към ЕС. Причините според гърците касаят опитите за присвояване на тяхно културно наследство и опасността някога днешните македонци да предявят и териториални претенции. Те доведоха и до налагането на ембарго върху тях[3]. Взаимноприемливо решение се постигна едва през 2018г. чрез „Споразумението от Преспа“, уреждащо новото наименование на държавата — Република Северна Македония (или просто Северна Македония за по-кратко), което влезе в сила през февруари 2019г.
И когато през март 2020г. Европейският съвет най-накрая реши да одобри започването на преговорите за присъединяване на РСМ (и Албания, които вървяха в пакет, поради общата положителна препоръка на Комисията), същата година през декември, България не одобри преговорната рамка, като по този начин процесът за присъединяването им беше поставен на изчакване. Изискванията ни бяха в преговорната рамка да залегнат три основни условия: първо, придържането към формулата за езика от 1999г.; второ, пътна карта за изпълнение на договора от 2017г.; трето, ясен текст, че няма да се поддържат претенции за македонско малцинство в България. Те бяха добавени само в съпътстващата декларация на Съвета на ЕС, което не можеше да гарантира изпълнението им. Това своеобразно вето от наша страна доведе до остри реакции както от Скопие, така и от членовете на ЕС, предизвиквайки всеобщо неразбиране на позицията ни. Единодушно беше мнението на партньорите ни, че спираме РСМ по пътя им към европейската интеграция, изтъквайки причини от миналото, които нямат отношение към настоящето. Всъщност това, което остана неразбрано за повечето членове на Съюза, е, че настоящите проблеми на страната са вследствие именно на неразрешени конфликти от годините преди 90-та и няма как – дори не толкова за нас, колкото за македонците – преди окончателното им приключване, да се осъществи реална интеграция на страната.
Макар и сочен като ирационален, всъщност спорът ни с РСМ, който отново се разгоря след идването на власт на националистическата ДПМНЕ (именуваща себе си ВМРО ДПМНЕ), касае неизпълнението от страна на югозападната ни съседка на критериите за присъединяване („Критериите от Копенхаген“): правата на човека и зачитането и защитата на малцинствата; стабилните институции, които са гаранция за демокрация; както и основополагащият чл. 2 от Договора за Европейския съюз, според който ЕС се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство; свобода; демокрация; равенство; върховенство на закона; и отново – зачитане на правата на човека и правата на малцинствата.
Братя или врагове
Преди 32 години, след като в Македония предишната година (8-ми септември 1991г.) е проведен референдум за независимост, на 15-ти януари 1992г. България първа в света признава независимостта на днешна Република Северна Македония. С този акт ясно показваме, че нямаме никакви претенции към тях, а искаме да покажем на гражданите ѝ, че сме приятели, не врагове, подавайки първи ръка. И макар с това си действие да рискувахме отношенията си с Гърция, които твърдо се противопоставиха срещу името „Македония“, а в страната им започва мащабна кампания, насочена както срещу името, така и срещу признаването ѝ от тогавашната европейска общност, ние бяхме категорични. За разлика от всички останали, които или бяха против, или скептично мълчаха, ние, макар и в доста сложен вътрешно и външнополитически период, се осмелихме да застанем зад порива им за свобода и независимост. Нещо повече – в противоречие с европейската общност (тогава още няма Европейски съюз), която не смее да се обяви „За“, ние ясно показваме отношението си към Македония. На 8-ми април 1993г., Общото събрание на ООН прие югозападната ни съседка като пълноправен член на организацията. Все пак заради Гърция днешна РСМ е приета под името Бивша югославска Република Македония, макар името, което е избрано от нея при обявяването на независимостта ѝ, да е само Македония.
Трудни години – влошени отношения с Гърция, опасност от дестабилизация, бежанска криза
По-малко от година след това, през февруари 1994г., Атина налага и икономическо ембарго на Македония, което включва спирането на страната от излаз на море, за да не може да използва пристанището на Солун, което е основният търговски пункт за стоки и нефт, внос от други страни. Ние декларираме, че от бургаското пристанище сме готови да поемем доставките на нефт за Македония. По този начин Скопие продължава да получава стоки и петрол, а на практика Бургас за този период се превръща в най-голямото македонско пристанище. Паралелно с това има наложено и международно ембарго срещу Сърбия, което допълнително затруднява македонците. Но благодарение на нашата позиция, днешна РСМ успява да превъзмогне икономическата изолация, на която е подложена. Едва година и половина по-късно Гърция и Македония подписват споразумение, което нормализира икономическите им връзки, но спорът за името продължава да виси като Дамоклев меч над отношенията им.
Няколко години по-късно следва ново изпитание за РСМ. През 1999г., когато бежанска вълна от Косово ги залива, а сред прииждащите има и бивши членове на Армията за освобождение на Косово, както и други активисти на радикални ислямски организации, свързани със Саудитска Арабия, югозападната ни съседка е сериозно застрашена освен от нова икономическа криза и от дестабилизация, която до доведе до много тежки последствия. Тогава ние поемаме пълната издръжка на един от бежанските лагери край Скопие в село Радуша, а през целия период на криза български доброволци и медици са на терен. Освен цялостната издръжка на лагера осигуряваме и полеви кухни за оказване на помощ за другите бежански лагери в Република Македония с храна. Хуманитарната помощ за възлиза на сума, надхвърляща 1,5 млн. лв., а впоследствие помощи за още 150 млн. лева се поемат от страната ни. През 1999г. правителството на Иван Костов подарява на Македония 100 танка Т-55 и 100 буксирни гаубици Д-20, както и резервни части и оборудване за поддръжка. Преди да им ги предоставим, извършваме пълен ремонт за наша сметка, което струва на страната ни няколко милиона лева. По това време дарението е жизненоважно за тях страна, защото след разпадането на Югославия, сърбите изтеглят цялата си военна техника, оставяйки македонците безсилни срещу евентуални опасности. По-късно, когато през 2001г. етническите албанци от Армията за национално освобождение нападат силите за сигурност на РСМ, благодарение на това дарение македонците успяват да устоят на натиска.
При избухването на пандемията от Ковид-19 през 2020г. българската дипломация в цяла Европа непрестанно оказваше безусловна подкрепа на македонските граждани за завръщането им в страната.
Антибългарска пропаганда
Вместо с оглед на подкрепата, която постоянно им оказвахме през годините, отношенията ни да се затоплят, става обратното. От 2006г. до 2016г. начело на страната застава Никола Груевски, който е върл българофоб. През този период Македония попада в международна изолация, режимът е крайно авторитарен, отличава се с постоянен натиск срещу медиите и правосъдната система. Задълбочава се и конфликтът с Гърция, заради мегаломанския проект „Скопие 2014“, след чиято реализация центърът на града заприличва на сцена от някой филм: гигантски статуи на Александър Велики, цар Самуил и други чужди владетели, свързани с нашата или гръцката история. По време на режима на Груевски властва антибългарска пропаганда, захранваща омразата си от периода на бивша Югославия. Това отново не ни спира да подкрепяме усилията им за присъединяване към Европейския съюз и военния алианс, като след падането на правителството на Груевски ги измъкваме от тоталната изолация, в която са попаднали за това десетилетие. Това са думи на самия македонски президент по това време – Стево Пендаровски.
През 2017г. подписахме Договор за добросъседство, само два месеца и половина след съставянето на правителството на Зоран Заев, заявявайки подкрепата си за РСМ отново. През март 2020г. Европейският съвет най-накрая реши да одобри започването на преговорите за присъединяване на РСМ и Албания, а след две години ЕС одобри и Преговорната рамка, известна като „Френско предложение“, която беше ратифицирана от парламентите на двете страни, а вписването на сънародниците ни в Конституцията на РСМ се превърна в единствен и основен въпрос, измествайки другите условия, залегнали като критерии за членството им в ЕС, не по-малко съществени и неизпълнени и към този момент, за да може РСМ да се впише в европейската реторика и принципи: изкореняването на езика на омразата към българите и България, съдържанието на учебниците им, държавната политика, която толерира българофобията, зачестилите случаи на агресия срещу хора с българско самосъзнание. За да стигнем до 2024г., когато на власт дойдоха ДПМНЕ, които категорично отказаха да изпълнят споразумението, подписано няколко години по-рано от техните управляващи, в което ясно е посочено, че напредъкът им ще се измерва включително и с това дали спазват договора със страната ни, подписан през 2017г. Зачестиха и исканията за „предоговаряне“ – както на „Споразумението от Преспа“, така и на „Френското предложение“, а новият премиер на РСМ Християн Мицкоски, реши, че може да хитрува на дребно, предлагайки страната му първо да влезе в ЕС, а после да впише българите в Конституцията.
Да не забравяме и Коридор №8, който и до ден днешен не е завършен и който имаше за ключова цел да свърже Балканите с европейския пазар, а засиленият поток на хора и стоки по-бързо щеше да превърне Албания, България, Турция, РСМ (дори и Косово) в част от единния европейски пазар, а отделно, но не по-малко важно – щеше да гарантира стабилността в региона. Но настоящето правителството на Никола Мицкоски реши да спре завършването му, макар изграждането да е вече осигурено с финансиране от предприсъединителния грант на ЕС „Финансова рамка за Западните Балкани“, както и два заема от ЕБВР и ЕИ. Нещо повече – управляващите в РСМ заявиха, че техен приоритет е Коридор №10, който включва и Сърбия.
Тази реторика на новите политичари доведе до това, че дори категорично подкрепящите интеграцията на РСМ ЕС и САЩ заявиха, че „договорите на Северна Македония с Гърция и България, свързани с напредъка към ЕС, няма да бъдат предоговаряни“, като по този начин ясно индикираха, че македонските управляващи сами блокират европейския си път, опитвайки се да променят отдавна уточнени условия. И въпросът вече не е кога РСМ ще се присъедини към Съюза, а иска ли РСМ изобщо да влезе в него? Настоящите проблеми в Република Северна Македония, касаещи освен приобщаването ѝ в Съюза, също и влошените ѝ отношения с нейните съседи, по-конкретно с България, са базирани на антибългарската концепция от края на ХІХ и началото на ХХ век, в чиято основа са сръбски и руски интереси. От първата половина на XIX век в Сърбия стратегията на сръбската държава и създадената от сръбската наука „Великосръбска доктрина“ предвижда след разпадането на Османската империя тя да стане определящ фактор за останалите южни славянски и балкански народи и поради тази причина възниква доктрината на македонизма, която е приета като „съюзник“ срещу „българизма“, и която излага вижданията, че българите в Македония трябва да станат сърби. С приетата през февруари 1934 г. от ИК на Коминтерна резолюция по македонския въпрос се обявява създаването на т.нар. „македонска нация“ и отделен „македонски език“. Тук се появява и първият парадокс – макар македонизмът да приема, че т.нар. македонска идентичност няма общо нито с българската и сръбската нация, с езика и културата им, тази идеология постепенно бива наложена като начин за крайно противопоставяне и антагонизъм спрямо българите.
По коренно различен начин стои въпросът с отношението на македонците към сърбите – до ден днешен в РСМ има крайно силна носталгия, поддържана активно и от отношението на управляващите там. В цялата страна продължават да висят портрети на сръбския сатрап Йосип Броз Тито, все още се почита паметта му, има сръбски телевизии, печатни медии и прочее. Парадоксално е и че макар основната цел на последните две поколения македонци е по всякакъв начин да скъсат връзките си с всичко българско, тяхната национална идентичност лежи върху български национални герои. Периодично, макар и сред морето от пропаганда и заглушаване на истината да е трудно да се чуят други гласове, някой техен историк признава, че историографията им е била функция на изграждането на нацията им.
„Да, тази нация е изградена, да, в миналото ѝ има неща, които не отговарят на академичната наука – някои неща са били прикривани, други разглеждани селективно. Трябва да признаем, че е имало и фалшифициране на документи, вместо „българин” са писали „македонец ”.“
Това са думи на историкът Драги Георгиев, който до септември тази година беше съпредседател на Съвместната мултидисциплинарна комисия между България и Северна Македония. Това е най-големият проблем пред РМС – изграждането на идентичността им се случва чрез опити за подмяна и присвояване на чужда история (основно българската) и на чужди личности (български или гръцки). Ако някой обаче смята, че това е вътрешнополотически проблем или в краен случай проблем между две (или три) съседни държави, греши. Македонизмът като доктрина по никакъв начин не кореспондира с ценностите на ЕС и в същността си, освен антибългарски, е и антихуманен. Случаите на насилие, дискриминация и реч на омразата са ясна индикация, че страната буксува на едно място. Приемането им в ЕС няма как автоматично да изкорени тези проблеми, напротив. Процесът е обратният – за да се впишеш в съюз, пакт или организация, към които искаш да се присъединиш, първо изпълняваш необходимите критерии, едва тогава си приет.
Не по-малко съществен проблем е, че страната е застанала в разкрачена позиция между членството в ЕС, с всички преимущества, които то ще и донесе, и югоносталгията. Това също няма как автоматично да бъде изкоренено, още повече, че към днешна дата евроскептицизмът е доста засилен дори сред членовете на Съюза, което ще означава още по-труден преход към вписване в рамките и изискванията на ЕС. Основните проблеми, които стоят пред РСМ на този етап, са корупцията, липсата на реформи, зачестилите показни и жестоки убийства, които бяха извършени в страната, а вместо новите управляващи да приоритизират важните въпроси, цялата им предизборна кампания беше изцяло базирана на антибългарска реторика, допълнително радикализирайки и без това дълги години настройваното в омраза към България население.
Друг немаловажен въпрос, който трябва първо да бъде решен, преди да се говори за членство, е този с отварянето на досиетата на югославските комунистически служби в РСМ. Макар това да не фигурира като условие за приема им, то е ключово. В Европейския парламент вече са постъпвали въпроси (от словенски и хърватски евродепутати) какви мерки ще предприеме еврокомисията, за да убеди правителството на Сърбия да отвори тези архиви, защото като страна, която желае да стане член на ЕС, трябва да осигури свободен достъп до информация на всички граждани до въпросните архиви. Това важи и за РСМ, където също се съхраняват архиви на УДБА. Свързаността на македонските служби с бившите югославските тайни служби е актуална и към момента – те още са под сръбско влияние, а чрез Белград в страната действа и силна руска агентура. Ако така нереформирани днешните македонците влязат в ЕС, ще са като троянски кон на Сърбия и особено на Русия. Без да бъде осъществен процес на демократизация, тоталитарното минало ще продължи като мрачна сянка да спъва евроинтеграцията на страната, застрашавайки стабилността ѝ.
В страната вече се наблюдава и институционализиране на омразата към българите. Това води до все по-чести случаи на тормоз, потискане, побоища и заплахи с убийства на хората с българско самосъзнание. А в т.нар. „Френско предложение“, подписано и от РСМ, изрично пише, че „преговорите за присъединяване предвиждат специално внимание да се обърне на защитата и недискриминационното отношение към граждани от малцинствените групи и общности в Северна Македония“. Страната има задължение да приеме и „План за действие, посветен на защитата на правата на малцинствата в сферите недискриминация, борба срещу речта на омразата, образование, създаване на ефективни мерки, механизми за докладване и определяне на отговорни институции, като прилагането на тази пътна карта и План за действие ще бъде постоянно следено и редовно обсъждано на междуправителствените конференции по време на процеса по присъединяване.“
Интеграцията – (не)възможна
Че проблемите пред РСМ не са просто неразбирателства между две държави, говори и безпрецедентното решение Албания да продължи пътя си към ЕС сама, въпреки че двете страни вървяха заедно до момента. Причината е, че Скопие не е изпълнило условията за отваряне на преговорни глави, заложени в преговорната рамка, а именно – промяна в Конституцията за включване на българите. Безспорно е, че съвременните държави трябва да водят политика на база на днешните реалности, а не основана на историческото наследство и реваншизъм. Тук няма но. Има обаче важно уточнение: говорейки за Западните Балкани, трябва да отчетем трудното им скъсване с миналото, сложните отношения помежду им и не на последно място задължителното условие, че за да продължат напред, интегрирайки се напълно в европейското семейство, е необходимо всички остатъци и прийоми от авторитарните режими да бъдат премахнати. Към този момент РСМ не само, че не е направила подобно нещо, напротив – в страната култът към бивша Югославия продължава да определя и настоящата им политика, която категорично не е проевропейска, а просръбска.
Актуалната геополитическа обстановка в днешни дни, войната на Русия срещу Украйна, войната в Газа, борбата срещу терористичните групировки, мигрантската вълна, която неизбежно залива Стария континент след подобни катаклизми, изисква още по-силна и обединена Европа, което води до още по-активна подкрепа за страните от Западните Балкани и интеграцията им в Съюза от една страна, но от друга изисква ангажираност и активни реформи от тях, скъсване с миналото, загърбване на езика на омразата и отстояване на фундаменталните ценности на Европейския съюз.
[1] краткото название на действащата от 01.11.2014г. до 01.12.2019г. Европейска комисия. Неин председател е Жан-Клод Юнкер, а целите ѝ са да възвърне доверието на редовите европейци към ЕС.
[2] платформа за сътрудничество между държавите от Западните Балкани и страните домакини на “Берлинския процес”: Германия, Австрия, Франция, Италия, Хърватия, Словения, Великобритания, Полша, Гърция и България.
[3] Поводът беше символът на тогавашното знаме на РСМ – звездата на Вергина – датираща от гръцката античност, което принуждава македонците да променят флага си през 1995г.
Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук
