– Проф. Готфрид, каква, според Вас, е ролята на либералните интелектуалци в съвременното западно общество?
– Либерални интелектуалци удържаха победа и днес контролират почти всички сфери на обществения живот в западните общества. Впрочем, на тази тема са посветени и почти всичките ми книги. Нещо повече, последната от тях („Консерватизмът в Америка”) е изцяло посветена на анализа на пътя, изминат от западните интелектуалци в щурма им към властта.
Идеите на политическата коректност и мултикултурализма, лансирани и яростно отстоявани от либералните интелектуалци, доминират в повечето западни държави и, както самият аз съм убеден, постепенно разрушават западното общество. Заплахата, която представляват тези идеи, е по-страшна от сегашната икономическа криза, защото инициираните от тях процеси са необратими. Скоро на Запада ще се наложи да се сблъска лице в лице с ислямските фанатици и то не в Афганистан и Ирак, а в благополучните доскоро държави от Западна и Централна Европа и Северна Америка. Не знам, доколко тези тенденции в развитието на западната цивилизация се усещат в България, защото източноевропейските страни изостават в развитието си от своите „по-цивилизовани” партньори с доста години, затова населението им едва ли може да си представи мащабите на културната катастрофа, която е поразила днес Запада.
– Доколко е в състояние един либерален интелектуалец да подкрепи твърдите действия на властта в собствената си страна, мотивирани от необходимостта да се гарантира националната и сигурност? Съществува ли въобще комуникация между онези, които подкрепят твърдата политика на държавата, и техните опоненти?
– Мнозинството либерални интелектуалци не разбират особено проблемите на националната сигурност. Те симпатизират на мюсюлманите, защото ненавиждат обществото, основано на християнските ценности. За тях, мюсюлманите са хора, които могат да ни обогатят културно и да сложат край на християнската доминация, а тъкмо това желаят въпросните интелектуалци, като в по-голяма степен това се отнася за европейските, а не толкова за американските им представители. Известно изключение в това отношение е може би само неоконсервативното движение. Само че принадлежащите към него не са достатъчно последователни в своята позиция. От една страна, те фанатично защитават необходимостта да бъде подкрепен Израел в борбата му със световния „ислямски фашизъм”, а от друга – се обявяват за отваряне на границите на САЩ с централноамериканските държави.
Що се отнася до спора между „либералите” и т.нар. „държавници” относно политиката в сферата на националната сигурност, следва да отбележа, че въобще не се води полемика по нито един наистина сериозен въпрос. Мнозина у нас, в Америка критикуват Русия или Турция, че не могат да гарантират, в достатъчна степен, свободата на словото например. В същото време, дори в такава уж демократична държава, каквато претендират да са САЩ, никой не се осмелява да защитава публично гледна точка, различаваща се от официалната, по ключови въпроси, от чието решение зависи оцеляването на нацията. Нещо повече, в редица западноевропейски страни, отстояването на подобна гледна точка, може да те вкара в затвора. В Германия например, всяка проява на „политическа некоректност” официално се преследва от закона. В днешна Великобритания, смятана за родина на либерализма, интелектуалната свобода доста напомня онази в Съветския съюз, по времето на Сталин.
Що се отнася до свободата в САЩ, собствената ми съдба е пример, че такава липсва. Вече съм на 67 години, но все още преподавам в малък колеж. И въпреки че съм написал толкова много книги, именно защото се бунтувам срещу фалшивата политическа коректност, не мога да разчитам на работа в някой престижен американски университет. Затова ми се налага да чета лекции почти изключително в държави от Източна Европа, тъй като в Западна, рискувам да стана обект на съдебно преследване.
– Може ли да се твърди, че на Запад съществува непредолима пропаст между либералните академични среди и политическите кръгове?
– Съвременната западна интелигенция представлява своеобразен постбуржоазен феномен. Продължително време доминираща класа на Запад беше буржоазията, която обаче постепенно бе изместена от класата на мениджърите. Последната, в името на демокрацията, реализира редица социални програми, превръщайки се по този начин в защитник на етническите, религиозни и други малцинства, които дълго време се смятаха за аутсайдери в буржоазното общество. На свой ред, интелектуалните и университетските кръгове започнаха активно да лансират идеята, че такива групи, като етническите малцинства, хомосексуалистите, транссексуалните, а днес и мюсюлманите, са жертви на бялото християнско население. Това доведе до конструирането на своеобразна „култура на жертвата”, която продължава да се подкрепя от държавните структури, медиите, университетите и съдебната система. При това, списъкът на „жертвите” постоянно нараства, самите „жертви” се ползват с покровителството на държавата, а либералните интелектуалци се превърнаха в техни опекуни и защитници. Тоест, не може да се говори, че между тези интелектуалци и държавата съществува някаква непреодолима пропаст. Великолепен пример за това е т.нар. „неоконсерватизъм”. От една страна, неоконсерваторите дълго време определяха политическия живот в САЩ, а от друга – те са в центъра на американския културен живот. Нещо повече, именно те определят съдържанието му, тъй като към неоконсервативния лагер принадлежат не само много университетски преподаватели, но и водещи журналисти, които в идеологически план се сливат с академичните среди.
Нещо повече, мнозинството съвременни американски политици са възпитаници на елитните университети – Харвард, Йейл, Бъркли, където огромно влияние им е оказала либералната интелигенция. Всеки, който попадне в някой от елитните ни университети, или дори в централния университет на своя щат, неизбежно попада под това влияние, което след това допълнително се усилва от идеите, лансирани от големите американски медии, действащи в симбиозен синхрон с университетските либерали. Американските политици ужасно се страхуват от медиите и, ако последните се обявяват против расизма, сексизма, хомофобията и т.н., политиците автоматично и без да се замислят заемат същата позиция. Те никога не биха се осмелили да защитят някаква различна гледна точка.
Днес политическата коректност е проникнала във всяка клетка на политическата и бюрократична система на САЩ. В този смисъл не бих очаквал кой знае какво и от новата администрация на Обама. Тя няма да съумее да се справи с предизвикателствата пред националната сигурност, следва да отбележа обаче, че в западноевропейските държави ситуацията е още по-лоша. И всичко това е резултат от влиянието на либералните интелектуалци, което е изключително дълбоко и вече е формирало съвременната политическа култура на Запада. Лично аз например, често имам проблеми, защото в някои свои анализи и интервюта съм си позволил да дам висока оценка на руския премиер Владимир Путин. Смятам го за силен лидер, който решава въпросите на сигурността така, както преценява за нужно. В САЩ няма такива политици, затова си мисля, че ни чакат огромни проблеми в сферата на националната сигурност.
– В същото време са налице все повече доказателство, че влиянието на видните леви интелектуалци (от типа на покойния Сартър) в западните общества непрекъснато спада. Съгласен ли сте с това?
– Жан-Пол Сартър изпълняваше във Франция ролята на дразнител, която, поне според мен, е и основната функция на всеки интелектуалец. Френските леви интелектуалци съумяха да поставят под свой контрол доста медии, като например Le Monde, който навремето беше доста консервативен вестник, а сега поощрява проникването на мюсюлманите във властта. Не смятам, че влиянието на левите и либералните интелектуалци на Запад е спаднало, напротив, сигурен съм, че съвременните леви и либерални интелектуалци са много по-радикалн и опасни, от когато и да било преди. Илюзиите, че влиянието им спада се дължат на факта, че днес това влияние придобива по-общ и размит характер, отколкото в миналото.
– И все пак, не смятате ли, че левите и либерални интелектуалци на Запад са склонни да преразгледат някои от предишните си идеи?
– Интелектуалците много грижливо се отнасят към идеите си. В момента например работя върху една статия, посветена на известния американски историк Ерик Фонер. И той, и семейството му някога бяха сталинисти. Самият Фонер и днес открито защитава Сталин, представяйки критиците на съветския диктатор за фашисти и десни екстремисти. Въпреки тези си възгледи обаче, и благодарение именно на „политическата коректност”, той успя да направи блестяща кариера. Днес Фонер е на 66 и е сред най-високо платените съвременни историци, а освен това притежава практически всички правителствени награди, които би могъл да получи един американски историк. Всъщност, популярността му в значителна степен се дължи на факта, че представя Американската комунистическа партия като организация на смели реформатори, борещи се за правата на афроамериканците, като целта му е да накара американците да се срамуват заради потисничеството на чернокожите в миналото.
Въпреки че Фонер е социалист до мозъка на костите си, в САЩ той се ползва с поразително влияние, както сред демократите, така и сред републиканците. Така, неоконсерваторът Карл Роув го обяви за „любимия си историк”. Тоест, Фонер няма репутация на крайно ляв историк, напротив, смятат го за общ любимец, само защото достатъчно умело разиграва картата на мултикултурната политическа коректност. Той е типичен пример за интелектуалец, ползващ се с колосално влияние в САЩ и то в целия политически спектър, защото политическите групи, принадлежащи към противоположните полюси на този спектър, постепенно се сливат, превръщайки се в мултикултурни и политически коректни. Управляващите, също както и ляво либералните интелектуалци, смятат, че САЩ са длъжни да помагат на Третия свят, да отворят страната за потоците имигранти и да се извинят на цялото човечество за расисткото си минало.
Що се отнася за споменатия от вас спад на интереса към либерализма сред съвременните интелектуалци, проблемът тук е, че интелектуалците постоянно променят смисъла на самото понятие „либерализъм”. То отдавна е загубило постоянното си значение. Ако днес някой ме попита, дали съм либерал, ще му отговоря „да, аз съм либерал, само че подкрепям либералния модел, създаден през ХІХ век”. А той няма нищо общо с днешния либерализъм.
– Не смятате ли, че острата критика на умерено-авторитарните режими от страна на левите интелектуалци, в началото на ХХ век, и участието им в борбата срещу тях, е довела до появата на още по-агресивни тирании, както в случая с Германия например? И дали, критикувайки съвременните „недемократични правителства”, днешните ляво либерални интелектуалци не допускат същите грешки?
– Мисля че тук има малко недоразумение. Съвременните американски либерални интелектуалци не са основните критици на китайското или руското правителства. Те са най-критикувани от неоконсерваторите, именно те демонстрират агресивен национализъм и искат голяма война с Русия. Либералните интелектуалци, които подкрепиха Обама, стоят на съвършено различни позиции. В момента те са прекалено ангажирани с лансирането на нови социални програми в САЩ. Ако обаче президент на САЩ беше станал Джон Маккейн, може би вече щяхме да сме в сериозен конфликт с Москва. Така че агресивното поведение и яростната критика на умерено-авторитарните режими са характерни не само и не толкова за либералните интелектуалци, а за неоконсерваторите.
Пол Едуард Годфрид е американски интелектуалец, историк и политолог от еврейски произход, един от идеолозите на т.нар. „палеоконсерватизъм” в САЩ. Той е роден през 1941 и е професор в Колежа на Елизабеттаун, Пенсилвания, както и в Института „Лудвиг фон Мизес”. Близък приятел и идеен вдъхновител на редица известни политици и интелектуалци, сред които са Ричард Никсън, Патрик Бюкенън, Джон Лукач, Кристофър Лаш и Мъри Ротбард. В средите на американските консерватори и Републиканската партия, Готфрид се откроява като един от най-твърдите противници на „неоконсерватизма”. Автор е на десетки книги, по-известни от които са: „Консервативното движение” (1988), „Карл Шмит: политика и теория” (1990), „Мултикултурализмът и Политиката на вината: към светска теокрация” (2001), „Странната смърт на марксизма: европейската левица през новото хилядолетие” (2005) и „Консерватизмът в Америка” (2009).
