В изследването „Strategic Landpower and a Resurgent Russia: an Operational Approach to Deterrence”, изготвено в рамките на Института за стратегически изследвания (SSI) към Колежа на армията на САЩ, се съдържа едно понятие, което през последните години все по-често става част от анализи, статии, изследвания, дори официални изслушвания на представители на службите за сигурност пред законодателни органи на западните държави. Това е понятието „resurgent Russia” – възраждаща се, въздигаща се, активизираща се, контраатакуваща Русия. То служи, за да представи една цялостна картина с политически, икономически и военни нюанси, които описват завръщането на Русия като активен играч на международната сцена, за първи път толкова трайно и постоянно след рухването на Съветския съюз и Варшавския договор и 90-те години на XX век, съпътствани с тежки вътрешни кризи за страната.
И докато в един по-ранен период от време основното, което се говореше за Русия, беше обвързано с Чечня, то днес думата „Русия“ е неминуемо свързана с присъединяването на Крим, войната в Източна Украйна, атаката в Солсбъри срещу Скрипал, военните интервенции в Сирия и Либия, намесата в чуждестранни избори, изпращането на стратегически бомбардировачи във Венецуела, сключването на договори за военни доставки с 21 африкански държави и според изтекли документи на германското външно министерство – възможността за строителство на руски военни бази в 6 от тях (Eгипет, ЦАР, Мали, Буркина Фасо, Мавритания и Чад). Русия поддържа близки търговски и икономически връзки с Китай, Иран и Бразилия. Тези действия през последните години получават различни оценки – от единен доктринерен подход за нова глобална заявка на Русия (например по смисъла на доктрината „Примаков”) до амбиции, които не са глобалната заявка на СССР от миналото, а са по-скоро експлоатиране на политически вакууми и слабости от външната политика на Запада, с цел през една форма на „руски авантюризъм“ да се утвърди влияние.
Обявеният на 21-ви юли 2020г. доклад на Комитета по разузнаване и сигурност на британския парламент констатира, че Русия е „едновременно силна и слаба“.
Тя е ядрена сила с космическо присъствие и място в Съвета за сигурност на ООН, но с малко по брой население в сравнение с това на Запада, липса на дългосрочни партньори и културно влияние извън сферата на бившия СССР, липса на силни демократични институции и върховенство на правото и слаба икономика. В същото време тя може да отдели непропорционално големи и мощни ресурси спрямо своята икономика в посока на своите въоръжени сили и служби за сигурност, липсата на властови контрол по западния смисъл на това понятие позволява на нейното разузнаване да действа бързо, а сливането на държава и бизнес позволява сливането на военна и икономическа сила. Последните години показват и значимите руски способности в киберпространството.
Всичко това създава редица въпроси: приключи ли наистина Студената война или просто се превърна във временен „студен мир“, към какво място в съвременния свят се стреми Русия и какви са дългосрочните цели на нейната засилена външнополитическа активност? Нито един от тези въпроси не би могъл да получи своя отговор, без да се познават спецификите на руската историческа съдба, наследство и културна природа. Русия, както Великобритания, Франция и Испания, е била империя, както в Романовия си период, така и в съветския. Нещото, което я отличава обаче от традиционните колониални империи, базиращи своите отношения по модела метрополия – колонии, е собственото териториално единство.
Постепенният тласък навън през вековете ражда едно неразделно и органически цяло пространство, което Льороа-Болийо определя като „руската земя, отличаваща се с единство, представляващо цялостно географско понятие, и многообразието на хората, обитаващи тази земя“. Това върви редом с исторически утвърждаващата се идея за голямото православно царство, което църковните дейци по времето нa цар Иван III развиват като идеята за „Третия Рим“ – нещо, което води до срастване на религиозната и националната идея. Православието е неразривна част не само от руското обществено, но и от руското политическо съзнание. В този смисъл още през 1833г. граф Уваров определя три основополагащи принципа на руската държава: православие, самодържавие, национален дух. Тази идея по-късно е доразвита от оберпрокурора на Светия синод Константин Победоносцев, който казва, че Русия е руска и православна.
Разпадането на СССР през 1991г. и рухването на двуполюсния политически модел в глобален план остави сериозни разломи в руския обществен и политически живот.
От една страна това е един своеобразен „постимперски синдром“ и желание за намиране на роля, по възможност силна роля, в един нов свят, а другият е изковаването на нова национална доктрина, която да има и своите външнополитически проекции. Аналогията с разпадането на другите големи колониални империи Великобритания и Франция тук е неприложима, защото докато тяхното изтегляне от света беше абсолютно, то дори и днес Русия е еквивалентна на 11 процента от цялата земна повърхност. Нещо повече, по смисъла на геополитическата теория на Макиндер тя е голяма континентална държава с потенциал за „хартланд“ – едно всеобхватно стратегическо партньорство между Русия и Китай създава възможност за голям властови център в Евразия.
Към настоящия момент руската доктрина, затвърдена във вътрешен план чрез последните промени в конституцията, и извън обсега на теориите за големите партньорства, има няколко направления. От една страна нейната роля е дефанзивна – запазване на културното влияние в сферата на бившия СССР. От друга страна са нейните „гамбити“ на глобалната шахматна дъска. Основната цел тук би могло да се посочи, че е определена още от Евгений Примаков – Русия се стреми към многополюсен свят, един глобален „концерт на силите“, който да балансира еднополюсната сила на САЩ. Последните събития доказват, че и обосноваването на външнополитическите действия на Русия като някакъв авантюризъм и желание на един политически елит да бъде признат за такъв на велика сила, нямат фактическа обосновка и отстъпват пред идеята за стремеж към многополюсен свят.
В този ред на мисли бих искал да спомена една може би определяща реч от март 2019г. на армейски генерал Валерий Герасимов, началник генералния щаб на руската армия, пред Военната академия на Ген. Щаба. Ключов момент в нея е идеята за „стратегия на ограничените действия“ извън пределите на Русия за защита и подкрепа на национални интереси чрез създаване на специални и самодостатъчни си групи войски на база формирования от Въоръжените сили на РФ, имащи висока мобилност и способност да дадат най-голям принос за решаване на поставените задачи. Сирийският опит е определен като много значим в тази област. В речта си генерал Герасимов засяга наистина множество въпроси: трансформацията на външните военни заплахи, еволюцията на руските стратегически концепции, подготовката и воденето на война, голямото значение на прогнозирането на сценарии, информационната война и увеличаването на боеспособността.
Стратегията на „ограничени действия“, както и цялостната концепция на генерал Герасимов, може да се нарече оперативен способ на онзи момент от доктрината „Примаков“, който най-всеобхватно е залегнал в разбиранията на съвременната руска външна политика, а именно – стремежът за създаване на многополюсен свят, където да има баланси с доминиращата сила на планетата.
Руската икономика е ограничена по своя обем в сравнение с тази на западните държави, но Русия може да отдели непропорционално много ресурси в своите външнополитически търсения.
Бъдещето на идеята за многополюсния свят в голяма степен зависи от поведението на Съединените щати – държавата, която остана безспорната суперсила след края на Студената война, с глобално политическо и военно присъствие, и доколко тя би могла да запази това присъствие в тези си мащаби. Практиката показва, че руските „ограничени действия“ се проявяват там, където има силови вакууми и възникнали кризисни ситуации, а едно американско преосмисляне на тяхната глобална роля или финансовата невъзможност за толкова всеобхватно присъствие би създало предпоставки за много такива и наистина би отворило вратите не само за „ограничени действия“, но и за перспективи за многополюсен свят.
