Годината на Русия в България

През 2008-ма година се навършват точно сто години от обявяването на българската независимост. По този повод президентът Първанов, премиерът Станишев, Доган, Слави, народният професор Божидар Димитров и всички останали дежурни по патриотичната част вече нервно загряват на тъч линията, защото по повод празника ще трябва да се усвояват много средства. В тарапаната те дори пропуснаха да поканят за честването коалиционния си партньор и бивш цар, който комай единствен има някакво основание да се пуйчи на първия ред – не по свои, а по дядови заслуги. Това обаче е друга тема…

Та през 2008-ма година независимата българска държава чуква 100 години, което действително е повод за национална гордост. Но на кого, според вас, е посветена българската 2008-ма година? Не е на Независимостта. Не е на свободата, на храбростта, нито дори на цар Фердинанд или Александър Малинов… 2008-ма година официално е обявена от българското правителство за “Годината на Русия в България”. Толкоз.

Именно по тази причина на всеки две седмици софийските улици се заливат от плакати с руски знамена, на които на български и на руски (все едно имаме два официални езика) ни осветляват за поредния десант на някоя “световноизвестна” звезда на руската “естрада” в родината.

Защо 2008-ма година е обявена за година точно на Русия, никой не успя да обясни. Битува мнението, че честта дължим на посещението на Владимир Путин през зимата и на големите енергийни проекти, с които ни ощастливи тогава и които са на път да превърнат България в това, което на жаргон в Кремъл наричат “газова република” или “близка чужбина”.

Годината на Русия беше отпразнувана още по-шумно в една друга страна от “близката чужбина”. Става въпрос за Грузия, в която наместо поовехтели перхидролени певици нахлуха танкове. Това е същата тази Грузия, която е една от най-старите европейски държави, с уникална древна култура и гордо и независимо общество. Най-интересното е, че Грузия е и една от най-старите християнски страни в света, със съхранена мощна православна традиция, чието великолепие е достигало дори до България (Бачковският манастир например е построен през XII в. от грузинския благородник Григорий Бакуриани). Никой от дежурните клакьори на православното единство обаче не повдигна в публичното пространство въпроса, защо Русия нахлува и унищожава една така стара православна страна.

Дали обаче гърмежите от Цхинвали няма да имат и положителен резултат. Дали т.нар. Западна общност няма да се стресне от чудовището, което се роди под носа й. Ще се осмели ли НАТО да отвори вратите си за Украйна и така да предотврати нова “мироопазваща операция”, този път в Крим? Ще скръцне ли със зъби някой от ЕС на българското правителство по повод големите енергийни проекти и ще се отнеме ли на страни членки като България съмнителното право сами да договарят енергийните си доставки с Москва?

Не на последно място положителен резултат би било ако България не чака някой отвън да й каже колко го е загазила, а сама си зададе някои въпроси. Например, нормално ли е министър-председателят да е станал български гражданин преди десет години, а преди това да е бил руски. И въобще това да е петият ли, шестият ли български премиер – руснак, след отчайващата поредица от Леонид Соболев, Казимир Ернрот, Георги Димитров, Васил Коларов и Андрей Луканов (със сигурност пропускам някого).

Независима ли е днес България, сто години след обявяването на независимостта? Имаме ли не правителство и премиер, а народ, който може да отстоява тази независимост и националния си интерес или вече в продължение на сто години живеем в една перманентна година на Русия в България. Ще изненадаме ли най-после себе си и света с нещо решително и наистина независимо, ако не през 2008-ма, поне през следващата година. Може ли 2009-ма да бъде годината на България?

От в-к Седем

Споделете:
Петър Николов
Петър Николов

В някои кръгове е известен и като Петър Николов-Зиков. Бакалавър по Политология, магистър по Политически мениджмънт и доктор по История. Преподавател в Нов български университет, Автор на книгите „Раждането на българския консерватизъм“, „Династията на Срацимировци“,„Истинската история на Видинското княжество“ и съавтор на „Политическият консерватизъм“. Заместник-министър на образованието.