Най-величавите моменти от историята на Третата българска държава са онези, в които предците ни са постигнали успех не само без външна помощ, а и при откритата съпротива на „силните на деня“. Сами срещу всички. Такъв успех несъмнено е Съединението през 1885 г. Такъв е и отказът от депортация на българските евреи през 1943 г.
През март 1943 г. България постига немислимото.
Без нито една „велика сила“ зад себе си, без помощта на Ватикана, без подкрепата на Международния червен кръст, тогавашните ни управници (първи в света, Дания го прави след нас) слагат прът в колелата на германската програма за „Нова Европа“ и мястото на евреите в нея.
Парадоксално, но България днес е в ситуация, аналогична с тогавашната, що се отнася до казуса с преговорите за приемане на Република Северна Македония в ЕС. Натискът от САЩ и водещите държави в ЕС да вдигнем ветото е жесток и свиреп, съпоставим с нацисткия тогава. От „отсрещната страна“ (тогава Великобритания и САЩ, сега Русия) не може да се очаква никаква помощ. Показателен е пресният пример с прожекцията на руския документален филм „Една вяра, един език“, организирана от руското посолство в Скопие – във филма се твърди, че родина на славянската азбука е… Македония (което е абсурдно дори само поради факта, че кирилицата е създадена в Преславската книжовна школа, а не в Охридската, ако и последната да се брои от Скопие и Москва за „македонска“). А както папския престол тогава, така и Европейската комисия сега, остава доста индиферентна към нашите усилия.
Отгоре на всичко, и ситуацията вътре в страната показва някои сходства с тогавашната. Министър-председателят (тогава Филов, сега Петков) има своите солидни контакти с Германия/САЩ, което може да е плюс, но носи и рискове. Общественото мнение (и тогава, и сега) в мнозинството си е против депортацията/против вдигане на ветото, но в парламента нещата не стоят точно по този начин. И може би най-натрапващата се прилика: и в двата случая „притискащата страна“ разчита на „свои хора“ сред българския интелектуален елит – преди такива като Александър Белев, сега такива като Капка Тодорова.
Дали днешните български политици ще се окажат на висотата на Пешев, екзарх Стефан, митрополит Кирил, Куртев, Суичмезов, Паница – това предстои да разберем, може би съвсем скоро.
Но най-малкото могат да имат горните за пример. А успехът е най-сладък, когато е постигнат самостоятелно, без помощта на този или онзи „голям брат“. И без това виждаме, че на „братята“ въобще не им дреме за нас. Нито на едните, нито на другите.
Не стига това, ами и в ситуация, в която „отникъде взорът надежда не види“, лидерът на една от партиите в управляващата коалиция се изхвърли във Фейсбук с едно съвсем неуместно, да не кажа нелепо предложение – вдигаме ветото, ако САЩ ни махнат визите, а ЕС ни приеме в Шенген. Не знам кой е дал този съвет на Слави Трифонов, но най-малкото, от което в момента имаме нужда, е да се подкопава българската позиция отвътре. И не заради самата идея да „изтъргуваме“ ветото – аз самият наскоро посочих това като един възможен ход.
Проблемът е, че „получаваме“ неща, които не би следвало да са обект на пазарлък. Американските визи отдавна трябваше да са паднали, ако Вашингтон наистина ни смята за такъв ценен съюзник, както претендира. А техническите критерии за Шенген сме ги изпълнили отдавна – останалото е въпрос на политическа воля.
И ако има нещо по-жалко от това „предложение“, то е, че се отправя в навечерието от годишнината от „кървав Божик“…
Недопустимо е националният интерес да се свежда до визи и членство в Шенген. Дори и когато сме „сами срещу всички“.
Честта и достойнството никой не може да ни отнеме. Можем единствено сами да ги изгубим.
И нищо не ни пречи да заявим твърда позиция. Толкова твърда, че да изглежда дори непостижима. Ама то и спасението на евреите през 1943г. е изглеждало непостижимо…
Какво пречи да заявим, че реалистичният начин за приемане на РСМ в ЕС е… като част от България. Като начало, може и под формата на федерация, по подобие на бивша Чехословакия.
Да, крайно е, но пък има накъде впоследствие да се отстъпва. Докато сега…
