fbpx

Седма неделя – Великден

Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?

(Ос. 13:14; 1 Koр. 15:55)

Днес, вечерта на Велика Събота, денят, в който възкръсналият Христос е в ада, за да сломи портите му – свършва и Великият пост. А днес „птичка не пее и гнездо не вие“. Тъмнина обхваща цялата земя от пладне почти до залез слънце. Някъде около 18:00 часа изтерзаният Богочовек ще се провикне: „Или! Или! Лама савахтани? (Боже, Боже, защо си ме оставил?)“. После ще му дадат оцет, а Той ще каже: „Свърши се!“. Което значи колкото „свърши се“, толкова и „извърши се“. Ще издъхне, храмовата завеса ще се раздере на две, скалите ще се разпукат, гробовете ще се разтворят и много светии ще възкръснат.

Великден – седмата неделя на Великия пост, която вече е извън Великия пост, – е новозаветната Пасха и не случайно се празнува в тясна връзка със старозаветната. Изобщо един от многото прочити на Стария завет е да се разглежда като предобраз на Новия. Така Христос се предизобразява в Мелхиседек, Исаак и Йосиф, Кръстът се предизобразява в жезъла на Моисей и т.н., и т.н. Така Пасхата предизобразява жертвата на Богочовека, наречен в тази връзка и „Агнец“ – когато Бог наказва египтяните отнемайки първородните им, ангелът на смъртта пощадява само онези, чиито домове са белязани с кръвта на жертвения агнец, защото те са чеда Божии. От днес – Велики петък – до неделя ние не само празнуваме, а за пореден път ставаме съпричастни на победата над смъртта. Това е Великден. А шарените яйца и козунаците са весели аксесоари.

Илюстрация: Мануил Панселинос , стенопис „Възкресението на Христа и появата Му сред апостолите“, ок. 1290 г. Съборен храм Протата, Карея, Света гора Атон

По закона на Моисей Пасхата трябва да се извършва на четиринайсетия ден от първия лунен месец – четем в „Азбучната синтагма“ на големия византийски каноник Матей Властар (1290-1360) – произведение, върху което и до днес стъпват не само църковните канони, но и голяма част от гражданското право. Този първи месец у египтяните се нарича „фаменоф“, при гърците е „дистрос“, за евреите е „нисан“, а за римляните – „март“. Тогава се пада и пролетното равноденствие. Например през настоящата 2022 година слънцето е пресякло небесния екватор на 20 март в 15:33 часа.

Според най-учените юдеи – продължава Матей Властар – като например Йосиф и Филон, законната Пасха не бива да се извършва преди равноденствието, което по времето на разпятието е било около полунощ на 23 март. Жертвеното агне следва да се заколи около две седмици след равноденствието. Така Иисус Христос, жертвеният Агнец, е разпнат според едни на 3 април 33 г., а според други – на 5 април. През 325 г. Първият вселенски събор, свикан от самия Константин, постановява християнската Пасха да се празнува отделно от еврейската през първата неделя след първото пълнолуние след пролетното равноденствие.

Защо Възкресението е свързано с пролетното равноденствие?

Защото тъй както старият Адам е сътворен при равноденствие, така и новият Адам – Богочовекът Христос – при същото равноденствие достига Своята пълна реализация в най-важния момент на домостроителството. Богочовекът среща смъртта в човешката природа, за да я обезсили и това се случва на Кръста – дървото на живота, което се издига над гроба на Адам. Сякаш чрез това чудно дърво старият и новият Адам се сливат и човекът е пресътворен, освободен от безусловността на първородния грях. Домостроителството е неразделна част от Сътворението, което още не е свършило, защото човекът не е извървял докрай пътя на своето богоуподобяване. Едва когато освен „образ“ стане и „подобие“, човекът ще е постигнал своята пълнота. Но той не може да се богоуподоби по нечия чужда воля, освен по своята собствена; решението за обòжението трябва да е човешко, защото за Бог е много лесно да ни направи добри и безгрешни по подразбиране, но тогава цялата Му идея за нас ще изгуби смисъл ­– ако човекът е добър по чужда воля, то той не е нещо повече от съвършен и безгрешен робот, а дори и най-съвършения робот не е способен да бъде образ и подобие Божие, защото няма воля и свобода. Във волята и свободата е смисълът на всичко, на всички скърби, допуснати да изживеем в търсене на пътя си към небесата. Седмият ден на Сътворението още не е свършил. В седмия ден Бог „си почива“, за да може човекът да разрази изцяло своята свободна воля, която е получил колкото като проклятие, толкова и като дар. След седмия предстои Осмият ден на Страшния съд и окончателното пресътворяване на света, когато „ще видим ново небе и нова земя“.

Великден е празникът на празниците, централното събитие, ключовото събитие в човешката история.

А какво е „история“? История наричаме последователността от действия и събития във времето от грехопадението до Страшния съд. Съществуването на историята съвпада със съществуването на времето – и тя като него има своето начало и своя край, и тя подобно на времето е устремена към своето осъществяване, след което ще свърши, а времето ще се превърне във вечност, защото какво е времето, ако не вечност в движение, и какво е вечността ако не време в покой – въпрос, над който е разсъждавал още Платон в „Тимей“, а след него и Дионисий Ареопагит и Августин?

Някъде през 50-те години на XIV век в Солун св. Григорий Паламà изнася своята забележителна омилия (проповед) на Велика събота, останала под № 16 в сборника му с беседи върху Постния триод и единодушно призната като Трактат за Изкуплението. Там св. Григорий казва, че грехопадението е резултат от омразата на сатаната, от ревността му към Божието творение, а Изкуплението идва от любовта на Бог към творението с всички негови слабости. Бог се ражда като Богочовек по всичко подобен на нас, с изключение на греха. Боговъплъщението показва, че злото у човека не е част от неговата природа, доказва, че Бог не твори зло, а само го допуска по целесъобразност в името на победата над греха и спасението. Злото не е същност, а само състояние – повече или по-малко временно и преходно. Затова доброто винаги е повече от злото и, както се казва в приказките, в крайна сметка доброто винаги побеждава. Това е основополагащ принцип на мирозданието. След като извървим пътя, начертан от Боговъплъщението, нашата природа в лицето на Богочовека, а оттам и на всеки, спасил душата си, ще заеме място отдясно на Отца, над всяко друго творение, над всяка друга природа. Христос е едновременно и жертвата, и свещеникът (по чина Мелхиседеков), който принася тази жертва. След жертвата ние сме откупени (свободни и безсмъртни), въпреки останалата болезненост и смъртност на плътта. Плътта ще бъде окончателно пресътворена в Осмия ден. Жертвата на Христос, която изживяваме и ние в доброволната духовна смърт и духовно възкресение в тайнството Кръщение, е вид осиновяване, чрез което от чеда човешки сме се превърнали в чеда Божии. Ето така вижда Празника на празниците св. Григорий Паламà, така го вижда и Православието. А шарените яйца и козунаците са весели аксесоари.

Споменахме историята

Един от най-пагубните пороци на ежедневното битово мислене е пълното отсъствие на историчност. Това мислене става особено очебийно в ерата на социалните мрежи, когато всеки може да се упражнява, разчитайки на някаква публика. Отсъствието на историчност ни лишава от възможността да видим процесите в тяхната цялост, особено когато процесите се развиват за време надвишаващо едно или няколко поколения. Подсъзнателно човек приема, че светът започва с неговото раждане и свършва с неговата смърт, а всичко останало са слухове на които едва ли си заслужава да се обръща внимание. Така, ако трябва да вземем пример от актуалните новини, мнозина си мислят, че Владимир Путин е персонално отговорен за случващото се в Украйна и отказват да разберат, че той не е болестта, а само поредният неин симптом. Болестта е била достатъчно проявена още по времето на Петър Първи (друг неин симптом) и затова има предостатъчно свидетелства. Но никой не гледа на миналото като на истинска част от настоящето.

Политическата история трябва да се изучава, но е безумно това да се прави отделно от църковната история, защото, както вече видяхме, световната история – това са събитията по пътя от грехопадението до Страшния съд. Как да осмислим развитието на човешката мисъл без понятие за ересите и вселенските събори? Как да си обясним политиката през вековете, затваряйки си очите за участието на Църквата в нея?

Новият Адам завърши мисията си върху гроба на стария Адам. Всичко е свързано. Свързано е в един промисъл. Промисъл, чиито тържествени заключителни акорди започват да звучат от полунощ на Велика събота срещу Великден заедно с тропара: 

Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав.


Оригинална публикация

Споделете:
Default image
Иван Стамболов
До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.