fbpx

Синодът като κατέχον

Време за четене: 5 мин.

По думите на общественика и китаист Петко Хинов „Скандализираността е за някои хора като ореол на прогресивността – носят я с тоалета си.“ Така и нашата мила и родна ляволиберална градска общност твърде често се подлага на изкушението сама да се опитва да си постави ореол като модерна дреха посредством своята престорена прогресивност – по правило за не особено заслужаващи възмущение или дори скандални поради неочакваността си поводи. Спомнете си какъв шум за нищо – социалната игра и показност действителност са съвсем като по Шекспир – беше, да речем, за проблем от калибъра на това, че някакви хора танцували хоро пред Народния театър в столицата през почивен ден. Тогава народните носии бяха сами по себе си отделен казус.

Така и напоследък: под влиянието на бутикови, недочетени и недоразбрани (понякога дори от собствените си автори) обществени теории, идващи директно от катедрата на еди-кой-си западен университет и с ентусиазмът, с който една тълпа е способна да обяснява на непринуденият минувач, че царят е гол, прогресивната левица у нас започна разпалено да афишира и манифестира как имало множество полове. Били цяла палитра, а не само до момента познатите ни два. Как всяка сексуална перверзия и девиация били не просто въпрос на предпочитание (както се твърдеше до скоро), ами формирали нов и уникален пол и прилежащата му полова идентичност. Как да миеш чинии те превръщало в жена, пък сложиш ли панталони и ставаш мъж, и прочие… И даже, че който не бил приемел безкритично всичко това задължително спадал в категорията на някакви недопуснати до готиното, считани за негативни и даже средновековни люде.

Въпросните обществени теории се възприемат от пропагандаторите им без съмнение като самообясняваща се и вродена етична система, а остракирането на различните и инакомислещите е ту – най-висша добродетел, ту – най-тежък и непростим грях, според зависи от това кои хора биват причислявани към съответните групи. Казано просто: длъжни сте да ни потвърдите и приемете прищевките на мига или иначе ние няма да приемаме вас. Важно е да се обърне внимание, че защитниците на прищевките и носителите на прищевките съвсем не винаги си съвпадат. Отвъд Атлантическият океан на нещо такова му казват Virtue signaling – сиреч показно демонстриране на добродетелност.

Както е думата, „кочината беше разтресена“ и скандализирана от запитване на Конституционния съд на Републиката към Светият синод на Българската Православна Църква, касаещо думата „пол“.

В отговор владиците просто потвърдили по-ранно свое становище (с дата 4 декември 2018 г.) и обърнали внимание, че изказаното не е просто тяхно лично мнение, но и общоправославно разбиране. За да е скандалът пълен, становището на Светия синод не се различава смислово от онова, което четем на първите редове на Свещеното Писание: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (Битие 1:27). Светите отци пък биха пояснили, че Божият образ у човека е нашата свободна воля, която употребяваме за вършене на добро или зло.

Във втората глава на Второто послание на апостол Павел до Солуняни авторът пък употребява една интересна дума: κατέχον [катехон]. Преведена от гръцки език тя има значение на „[онова] което задържа“ и в оригиналният си контекст се отнася до сила, предпазваща света от настъпването на апокалиптични събития. В древността като κατέχον е бил възприеман римският император, поради специфичната му роля на обединител на Империята, посредством който се избягва хаоса и варваризацията на обществото.

От богословието тази дума се е промъкнала и към политологията, където се употребява в близък до оригиналният си смисъл. Кατέχον-ът е онова, което пази нашата култура и цивилизация от врагове – вътрешни или външни. За всеки харизматичен политически лидер, дори и днес, е изкушение да бъде видян като κατέχον, макар и ролята на възпиращ културен елемент да бива все по-трудно разбирана от широките обществени маси. Погледнато хегелиански, κατέχον е онази институция, която преживява големи обществени и исторически катаклизми и изпълнява органичната функция на мост между поколения и дори цели епохи, опитвайки се да съхрани („да консервира“) или върне („да реформира“) обществото към първоначалния му вид и идеали. По този начин κατέχον-ът има неизменно реакционна същност и няма как да бъде поставен другаде, освен в десният политически спектър. В известен смисъл „[онова] което задържа“ е не просто поставено в тази част на политическият компас, но и я дефинира и коригира при необходимост.

В тази перспектива заявката на една от властите, а именно Конституционният съд да свери часовника си по мнението на Светия синод е повече от логична. Все пак именно Конституцията на България определя в своят чл. 13(3) източното православие като „традиционно” за страната ни вероизповедание.

Тук е моментът и за едно необходимо уточнение. Това властта да се допитва до църквата по никакъв начин не нарушава накърнява светския характер на държавната власт и устройство.  Понятието за „светско“ идва от самото християнство и по-точно от Евангелието – в тази религия има разделение между „ако бяхте от света“. Светското не противоречи на религиозното, но то го допълва, бидейки иманентна част от делението на света на „сакрален“ и „профанен“ и давайки поле за освещаване на второто.

Концепцията за „светско“ не е в антагонизъм с религиозното, с духовното,  но съществува, за да ни покаже, не че държавата е антирелигиозна по своята същност (както е било през годините на социализма), а че е ирелигиозна, че е неутрална спрямо религията и нейните нравствени норми. Държавата запазва своето право да обръща внимание и отделя дължимото на религията, но и да действа неутрално спрямо нея.

В отговор на КС синодът предлага своето становище, но съдът има правото да се съобрази (или не) с него както пожелае, да го сравни с други становища – юридически, философски, научни и да вземе своето решение. Дори когато темата със своя мащаб и великолепие върви по ръба на доброто чувство за хумор.

Схватливите и философски образовани читатели вероятно вече са се досетили, че в цялата юнска дандания с броя на половете иде реч за троизъм – сиреч говорене на очевидни истини и баналности. Нещо като да се каже, че водата е мокра или че земята е кръгла.

Софизъм, красиво звучащо нищоказване, дъвка, или даже по-точно „хляб и зрелища“ за тълпата. На езика на постомодерния човек: PR – връзки с обществеността. Но ако публиката стои от единия край на тези „връзки“, изниква логично и питането кой и защо стои от другия? Старите римляни са го казали най-добре: Panem et circenses.

Във време в което се налага да спорим и доказваме очевидното, закономерно на описанието за κατέχον пасва институцията, предхождащата и стояща в основата на нашата модерна държавност – Българската православна църква.


Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ