“Смрадливото” минало на България

Един български журналист от българската секция на славно в миналото германско радио написа в социалните мрежи буквално следното:

С всичките тези шевици и носии, които са толкова разпространени днес в България, какво точно показват младите? Крият се от тъжното си настояще в едно въобразено минало, което иначе е доста смрадливо и нехигиенично“.

Не споменавам името му, не за да не се обиди – той няма да се обиди, а ще навири надменно нос, но и да се обиди, мен това не ме интересува, – не го споменавам, за да не увредя художественото обобщение.

Темата с т. нар. „пратрЕотизъм“ отдавна не стои с остротата от преди европейските избори, но определена разновидност интелектуалци продължават да се занимават с нея и ни карат да се чудим – дали това е политика на либералните им медии, дали провеждат кампания за масова глобализация на човешките умове, или просто ги е гнус от родината и народа им в лично качество. Или може би и двете? Ако са и двете, блазя на такива хора, защото очевидно си вадят хляба с това, което обичат.

Това са гордите и рационални внуци на късноантичния еретик Евномий, който беше казал, че е толкова умен, че интелектът му е достатъчен да познава Бог по-добре от себе си. Същите тези „просвещени“ европейци, които изобретиха гражданина, нацията и националната държава, днес се гнусят от национализма. Но така е, когато „всичко е относително“.

Какво ги дразни някой, който носи риза с шевици? Какво ги дразни някой, който при случай се облича в носия? Когато на официални събития шотландците обличат килтовете с цветовете на клана, нашите „просвещени“ почитатели на Добри Войниковия кир Маргариди се задъхват от възхищение, забравяйки че според дипломатическия протокол националната носия е допустима като най-официално облекло. Забравят също, че гиздавата носия е облеклото на елита, а не на „смрадливата и нехигиенична“ фукария, от която интелектуалците се гнусят, въпреки че повечето от тях произхождат именно оттам.

Какво ги дразни някой, който играе хоро? Защо не го приемат с великодушна усмивка от интелектуално-естетическата висота, на която сами са се поставили? Тях никой не ги кара да играят, никой не посяга на космополитната им изтънченост. Но нали от определено ниво на обобщение те с веселите хороводци са един народ, едно понятие заедно със „смрадливото и нечистоплътно“ простолюдие. Презирайки него, те презират себе си или поне карат страничния (чуждестранен) наблюдател да презира тях. Цял свят познава английските футболни фенове и знае що за простаци са те, цял свят знае, че в Англия расте вече пето или даже шесто поколение white trash, неспособно на нищо друго, освен да получава социални помощи. Но аз не съм попадал на представител на английската интелигенция, който да е казал, че английският народ е боклук, простак и миналото му е „смрадливо и нечистоплътно“. И не само да го е казал, но и да го е превърнал в свое верую. Какво печелиш? Какво печелиш, ако на един скапан народ повтаряш, че е мърша (Петко Славейков), по-добър ли очакваш да стане? В известен смисъл народът е организъм – има си глава, крака и други „смрадливи“ части. Смешно е, когато главата бърчи носи и се прави, че няма нищо общо с въпросните части.

Дали народите, подобно на хората, имат душа? Дори и да не е точно душа, струва ми се, че поне в метафоричен смисъл имат. Народът е органична единица, най-малкото заради някаква обща култура, основана на общ език и общо минало, пък било то „смрадливо и нечистоплътно“. Индивидът живее, идентифицирайки се. След като се е идентифицирал чрез общото естество „човечество“, той се идентифицира и според националната си принадлежност и държавата, от чието име се представя пред света. Много пъти съм казвал, че системата от национални държави носи доста неприятности, идеята за нация води до гротескови извращения като например тези в отношенията между балканските държави, но такова е положението в момента – светът се състои от национални държави. Народи, които си нямат държави, обикновено ги считат за нещастни. Има много такива: кюрди, баски, каталунци… Дали тяхното минало е било по-смрадливо и нечистоплътно от нашето? Срамуват ли се те от носиите си?

Всеки човек има нужда от идентичности – лекар, бургазлия, левскар, българин, демократ, европеец, човек. Идентичността изпълнява две противоположни задачи: служи за показване на принадлежност, но и за показване на отлика. Идентичността е прост етикет, с чиято помощ другите ни приемат и си съставят мнение за нас. Визитната картичка е концентриран извлек от нашата идентичност. Когато между хората има прекалено много различия, те търсят еднаквости – ти си лекар, аз съм боксьор, но и двамата сме българи; аз съм българин, ти си китаец, но и двамата сме лекари.

Да се срамуваш от собствената си идентичност, от собствената си принадлежност, е налудничаво. Не казвам, че не може да се случи. Но когато се случи, свестният човек не бърза да се отрича, а се стреми да поправи мнението на другите чрез собствените си дела, че да кажат: „Гледай ти какви били българите!“. Никой, който се е отрекъл от родовата си принадлежност, не е срещнал не само възхищение, но и най-обикновено уважение. Аз не зная как се играе хоро, намирам го за досадно. Намирам, че напоследък играенето на хоро е свързано с безвкусна показност. Но няма да кажа, че тези, които го играят, са мизерници, копнеещи по измислено „смрадливо“ минало. Няма да кажа, че собствените ми сънародници са боклуци, за да просияя със своята ученост, възвишеност и култура в очите кой знае на кого.

Мисля си за всички тези интелектуалци във въпросната българска секция. В очите на света те имат (евентуално) някаква стойност, именно защото са в българска секция. А българска секция има, защото има българска държава. А българска държава има, защото има български народ, който от време на време носи шевици и играе хорà. Ако въпросните интелектуалци се срамуват от това, нека напуснат, нека си намерят работа в някоя германска медия и там да обяснят на читателите какви простаци са баварците, какви носии обличат на Октоберфест, как се оригват и какви танци танцуват. Техните читатели и най-вече техните работодатели ще бъдат възхитени. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.


Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.