fbpx

Социализмът не работи – кратка икономическа история на Венецуела

Време за четене: 6 мин.

Венецуела според официални данни от 2014 г. е държавата с най-големи запаси на петрол. Икономиката й е съставена предимно от тежка промишленост като производство на стомана, алуминий и цимент, като освен тях страната е производител на автомобили.

Откритието на петролни залежи по време на стачка в Маракайбо през 1922 г. дава началото на съвременната история на Венецуела. Десетки чуждестранни компании навлизат в страната с надеждата за реализиране на печалби, което превръща страната в един от водещите износители на петрол през 1928 г., а в края на 30-те години на миналия век тя вече е трета по производство в света след САЩ и СССР. Венецуела се радва на забележително висок растеж на БВП, така че в края на 50-те години реалният БВП на глава от населението на страната е почти колкото този на Западна Германия. През 1950 г. тя е 4-тата най-богата държава по показателя БВП на глава от населението.

Една от най-важните реформи в страната е приемането на Закона за въглеводорода от 1943 г. Това е първата голяма политическа стъпка, предприета с цел придобиване на по-голям държавен контрол върху петролната индустрия. Според новия закон правителството има правото да национализира 50% от печалбите в сферата. Веднъж приет той почти не бива променян чак до 1976 г., годината на национализацията, като само две частични преразглеждания са направени през 1955 г. и 1967 г.

През 1944 г. венецуелското правителство отпуска няколко нови концесии, които насърчават откриването на още петролни полета. Това се дължи главно на увеличеното търсене на петрол, причинено от Втората световна война. Дори след войната търсенето на петрол продължава да се увеличава поради факта, че от 1945 г. до 1950 г. в Съединените щати се наблюдава ръст на автомобилите от 26 до 40 милиона броя. Към средата на 50-те години страните от Близкия изток имат значително по-голям принос на международния петролен пазар, Съединените щати въвеждат квоти за внос на петрол. Налице е свръхпредлагане на петрол и съответен спад в цените на петрола.

Още преди 1976 г. Венецуела предприема няколко стъпки в посока национализация на нефтената си индустрия. През август 1971 г. се приема закон, който национализира индустрията за природен газ в страната. Също през 1971 г. е приет закон, в който се посочва, че всички активи, съоръжения и оборудване, принадлежащи на концесионерите в рамките на концесионните зони или извън тях, трябва да се предоставят безвъзмездно на държавата след изтичане на концесията. Въвежда се и постановление, което гласи, че всички програми за проучване, производство, рафиниране и продажби на петролните компании трябва да бъдат предварително одобрени от съответното министерство. Национализацията на петролната индустрия става официална на 1 януари 1976 г. със създаването на PDVSA – венецуелската държавна нефтена компания. Всички чуждестранни петролни компании, които някога са работили във Венецуела, са заменени от венецуелски компании.

По време на първия президентски мандат на Карлос Андрес Перес (1974 – 1979) неговите политики, а именно национализиране на железопътната и нефтена промишлености, инвестиции в големи държавни промишлени проекти за производство на алуминиева и водноелектрическа енергия, подобряване на инфраструктурата и финансиране на програми за социално подпомагане и стипендии, са изключително амбициозни и довеждат до огромни държавни разходи. Когато цените на петрола през 80-те години бележат срив, икономиката се свива и равнището на инфлация се повишава, като между 1982 и 1986 г. то е между 6 и 12%, а през 1989 г. достига 84% годишно, предизвикано от размирици след съкращения на държавните разходи. През втория си мандат (1989 – 1993) Перес въвежда по-либерални икономически политики и прави пазарите по-свободни, което води до промяна в БВП и след спад от -8,3% през 1989 г., измерителят бележи ръст от 4,4% през 1990 г. и 9,2% през 1991 г. Икономически съветник на президента по това време е Мойзес Наим, като по негова идея се премахват ценовите контроли и закони с цел привличане на чуждестранни инвестиции.

Под президенството на Рафаел Калдера, който наследява Перес, Венецуела бележи годишни темпове на инфлация от 50 до 60%, като през 1996 г. достига до 100%. Броят на хората, живеещи в бедност, се увеличава от 36% през 1984 г. до 66% през 1995 г., като страната претърпява тежка банкова криза  през 1994 г. БВП на глава от населението през 1998 г. е на нивото от 1963 г., с една трета надолу спрямо най-високото ниво от 1978 г.

От избирането му през 1998 г. до смъртта му през март 2013 г. администрацията на покойния венецуелски президент Уго Чавес въвежда в сила икономическата политика, по-известна като „Боливарска революция“. В началото на века, когато цената на петрола скача и предлага невиждани за Венецуела средства от началото на икономическия колапс през 80-те години на миналия век, правителството на Чавес става авторитарно и укрепва своята власт над икономиката, за да получи контрол върху големи количества ресурси. Чавес инициира политики, които водят до бюджетни дефицити, с което бедността в страната започва да се увеличава, а по време на кампанията си преди президентските избори през 2012 г. успява и да утрои дефицита. Поледиците от лошите икономически политики не закъсняват и в страната са налице висока инфлация, лош бизнес климат и риск от фалит, което възспира влизането на чужди капитали в страната. Венецуелското правителство се обръща към Китай, за да финансира недостига от средства.

През 2003 г. се въвежда контрол над цените на около 400 основни храни в опит да се осуети инфлацията, а през март 2009 г. се определят минимални производствени квоти за 12 основни храни, сред които ориз, олио, кафе, захар, мляко, сирене и доматен сос. Тези икономически политики обаче водят до още по-високи темпове на инфлация и по-голям недостиг. Супермаркети биват национализирани, само за да регистрират празни рафтове след това. През 2006 г. правителството на Чавес започва национализация на няколко отрасъла като част от своята политика на преразпределение на богатството и намаляване влиянието на мултинационалните корпорации. В резултат на това производството на стоки намалява. Най-големият частен производител на електроенергия в страната, 82% собственост на американската компания AES Corp, е национализиран през 2007 г. за 740 млн. долара. Оттогава електрическата мрежа на Венецуела страда от случайни сривове в различни райони на страната, а през 2011 г. са регистрирани толкова много сривове, че се въвежда режим на тока. На 3 септември 2013 г. 70% от страната потъва в тъмнина, като 14 от 23-те щата обявяват, че през по-голямата част от деня са нямали електричество. През 2008 г. венецуелското правителство национализира водещата стоманодобивна компания след месеци стачни действия. Като резултат от това продукцията на компанията спада с всяка следваща година.

Венецуелското правителство въвежда няколко нови данъка върху луксозни стоки, целящи да прехвърлят данъчната тежест от бедните към богатите и да контролират инфлацията. През 2012 г. данъчното бреме в страната е на 188-о място от общо 189 държави, а данъкът върху доходите е в размер на 61,7%.

Правителството на Чавес стартира Национален план за развитие на железопътния транспорт, предназначен да създаде 15 железопътни линии в страната с дължина от 13 700 километра до 2030 г. Мрежата се изгражда в сътрудничество с China Railway. Железопътният проект обаче е блокиран, тъй като Венецуела няма нужните средства за довършването му.

Поради гореизброените правителствени политики БВП на Венецуела през 2012 г. е приблизително равен на този през 70-те години на миналия век. След като е избран за президент на страната през 2013 г. Николас Мадуро продължава повечето от съществуващите политики на своя предшественик Уго Чавес. През 2015 г. Венецуела регистрира инфлация от над 100% – най-високата в света към него момент и най-високата в историята на страната. Централната банка преустановява публикуването на данни, но икономистът Стив Ханке от Университета „Джон Хопкинс“ изчислява, че през април тази година (2018) тя е нараснала до почти 18 000%.

Икономическата история на Венецуела е епизод пореден и нагледен пример за провала на социализма като икономическа система.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ